Когато на пресконференция Сергей Станишев заяви, че Борисов управлява България като „султан”,младите репортерки видимо се зарадваха. Раждаше се прекрасно заглавие за малък репортаж , имаше новина за първа страница, която малко по-късно други хора ще прехвърлят от медия в медия. Липсата на сериозно хуманитарно образование в този случай ги лиши от възможността да открият истинското прозрение на бъдещия континентален лидер на социалистите.
Сравнителният анализ обаче подсказва, че прозрението Станишево не идва от емоции , а от осъзнати характеристики на владетелите, носили едновременно арабската титла „султан”, персийската „шах” и тюркската „хан”.
Никой не изминава толкова сложен път до престола както султаните от Османовата династия. Защото съвсем не е достатъчно да си син на владетеля, за да си сигурен, че в щастлив ден ще наследиш империята. Трябва да си получил благоволението да управляващ провинция /санджак/, да си подкупил когото трябва в двореца и да си нащрек. И когато си отиде от този свят старият ти баща, първи да стигнеш до Истанбул и до Топкапъ сарай, защото и други в Анадалските провинции са възседнали конете и се опитват да те изпреварят.
След това следва по-простото – трябва да удушиш другите принцове /шахзадета/, за да няма претенденти за трона. Удушаването не е по-хуманни съображения, а по канонически – не бива да се пролее нито капка от свещената кръв на династията. В демократичните български времена тези важни принципи бяха заменени с далеч по съвременни практики – взривове, стрелби и атентати в затворени пространства. За по-маловажни случаи се използват различните форми на медийно оклеветяване и охулване.
Какви титли носи султанът, за да си спомни за него лидерът на българските социалисти, сравнявайки го с министър-председателя Борисов? След Сюлейман Великолепни Кануну, титлата е „султан на султаните от Изток и Запад ”, но очевидно в условията на ЕС тази титла принадлежи другиму.
За това пък титлата „…сянката на Аллах(Всемилостиви, Милосърдни)на земята …” вече достойно обгръща образа Борисов. Защото никой друг в българската политика не сочи ежедневно с пръст нагоре и не определя всевишния като „началник” .
След 1517 г. титлата на Султана се обединява с тази на „ Халифа” и „пазител на двата свети града – Мека и Медина”, но, както османските владетели, така и българският министър–председател нямат канонични основания на тази втора титла.Те не принадлежат към племето „курейши”, дало на света Пророка Мохамед и първите четири праведни имами.
След като нововъзкачилият се Султан запаше сабята на султан Осман и посети гробовете на предците си, той издава ферман до всички джамии, които трябва да споменават и възхваляват името му в петъчните си молитви. Тази средновековна практика беше изначално отречена в името на по-съвременното, ежечасното споменаване на името Борисово от всички електронни амвони.
Всяко печатно слово на султана е свещено и се подпечатва със специален монограм /тугра/, която, освен името му, е вплетен и епитетът „всепобеждаващ”. Такава титла Борисов вече сам си присвои и неговото изявление „Шест пъти съм ги бил и пак ще ги бия” потвърждава това. Епитетът „всепобеждаващ” се запазва и в тугрите на султаните , които след 1688 г. губят битки и територии, което е било допустимо в условията на информационен мрак и опасно в съвременната информациона епоха.
Най-потресаващата прилика с османската практика е новият Султан да не бъде обвързан с актовете, издадени от предшествениците си ! Той трябва да ги препотвърди, за да имат те юридическа стойност. Всички възможни договори , берати и фермани са отхвърлени, ако не отговорят на царствената воля. Колко съвременно звучи това правомощие на Султана - „сянката на Аллах на земята „. В духа на османската традиция Борисов отрече разум и родолюбие за „Тройната ламя ненаситна” и отказа да потвърди нейните договори.
Оттук започват обаче някои специфични особености на султана, които се оказват тайна за всички български политици. Султанът не може да управлява в разрез с нормите на шериата, не може да ги променя или пренебрегва, което доста се разминава със съвременните ни представи за източния деспотизъм. Защото шериатът и преданията на Пророка Мохамед /хадисите/ се тълкуват не от властта, а от многоучените законоведи – мюфтии, а съдебната йерархия е ясно регламентирана чрез статута на кадъаскерите на областите и кадиите в големите градове. До Сюлейман Кануну кадиите се издържат чрез ленните си владения „тимари”, а след това вече със заплата. Тогава започват да се купуват длъжностите и на мястото на учените хора, идват османските „Калинки”.
Няма практика обаче министрите – везири да тълкуват законите, а още по-малко да произнасят присъди. В този смисъл действията Цветанови са от предосманския период в развитието на света.
Все пак грижата за бедните чрез раздаване на милостиня /от ръцете Дянкови/, структурата на вътрешния двор от специални пажове /по липса на Парламентарна група/ като силяхдар, рикабдяр, чохадар, които се грижат за сабята, коня и дрехите на Падишаха и разбира се пълното отсъствие на каквито и да било ограничения в правомощията на Падишаха, дават шанс определението на Станишев да не звучи декларативно и несвързано с милата ни родна действителност.
И за да има кой да разсъждава върху всичко това, в империята е имало и учени хора - „улеми”, които като мен са се стараели да примирят хадисите на Пророка с волята на Падишаха. Сложна и неблагодарна работа, от която можеш да загубиш я „тимарът” си, я главата си .
