След като на 4 септември и ГЕРБ определи своята кандидатска двойка – Росен Плевнелиев и Маргарита Попова - всички празни квадратчета на стартовата „решетка” вече са запълнени. Неизвестните вице-та само ще дооцветят картината. Време е за сериозни анализи, ако разбира се , изборите от 23 октомври се възприемат като елемент от развитието на политическата система. Закономерно за времето и мястото – краят на поредното българско лято - те обаче бяха позиционирани и медийно разгърнати като пространство между блатото край София и селището на канибали. На тези места или ще те окалят или ще те сготвят .

Изборите и кандидатите за първия пост в държавата бяха потопени в тежки битово–биографични подробности и само хора със здрава психика можеха да изчакат търпеливо последното действие от 4 септември. Близо 50 % от нормалните и пълноценни български избиратели още на този етап казаха една единствена дума – „Майната ви!”. Ако медиите в печатен и електронен вариант продължават трескаво да налучкват формата на преклонение пред кандидатите на управляващите, този процент ще нараства.

Тъжно е, че дори умни и сериозни хора и печатни издания откриха в кандидатурите за Президент единствено … вътрешнопартийно противопоставяне, битка на личности и лобита . Интелигентен и ерудиран автор като Валери Найденов описа процесите по следния начин :

”И това е така, защото логиката на номинациите този път бе изцяло обърната навътре към партийните игри и с гръб към избирателя.

Номинациите бяха плод на вътрешните партийни страхове. В БСП това бе част от позиционната борба между Първанов и Станишев, които заедно се стараеха да изолират левицата. При НДСВ това е опит да се примъкне към властта в режим "стелт". Докато при ГЕРБ се търсеше кандидат, който хем да е избираем, хем да няма нито амбицията, нито възможността да се превърне във втори властови център. Представете си какво ще се случи, ако президент стане силов играч като Цветанов или палав юноша като Дянков.”

А друг автор в сериозен вестник като „Сега” заяви, че кандидатите за президент са „храстчета” от политическия мизансцен. Онова, което се лее от електронните медии, не подлежи на коментар в сегашния си килимно-угоднически вариант. Всички призиви за сериозен политически дебат много скоро ще се изродят или в индивидуални арии – всеки по специалноста си , или в уродливи закачливо-компроматни истории.

След като няма желаещи да нагазят в проблематиката не като партийни активисти или политически анализатори, налага се да приема рискът и да предложа своята версия за логиката на предстоящите президентски избори.

Мъдрите ми учители от СУ „Св.Климент Охридски” казваха – да започнем с хронологията. Това са петите по ред общи преки избори за президент след приемането на Конституцията от 12 юли 1991 г. - 1992 , 1996 , 2001 и 2006 г. Тук ще намерите изборната статистика, без която всеки опит за анализ е емоционален и пристрастен.

Ако изборите от 1992 и 1996 г. изглеждат за мнозина далечни и забравени, то тези от 2001 и 2006 г. са част от нашето съвремие, след като избраният на тях Президент на Републиката Георги Първанов след 4 месеца ще предаде пълномощията си на новоизбрания ни държавен глава.

За изборите от 2001 и 2006 г. мнозина имат своето определение – първите като провал на сигурния в преизбирането си Петър Стоянов, а вторите - като предрешения успех на Г.Първанов над В.Сидеров. Никой не помни днес кандидатите от 2001 г. – Петър Берон, Жорж Ганчев, Ренета Инджова – получили между 1 и 3 % от гласовете или тези от 2006 г. – Любен Петров, Григор Велев, Петър Берон, Георги Марков – с гласове между 0,2 и 2 % от общия бой на гласувалите. Дори имената на сериозните конкуренти – заелите престижното трето място в президентските състезания Богомил Бонев /2001 г/ и Неделчо Баронов / 2006 г./, са известни днес на малцина.

Какво обединява всички тези кандидатури в последните два избора независимо от мястото им в стълбицата от резултати? Едно единствено нещо – техните кандидатури бяха плод на вътрешнополитическата логика на системата, резултат на вътрешнополитически комбинации и баланси, биографични и житейски стойности с вътрешнополитическа ценност. Те бяха родени в политическия преход, бяха неговите герои със знак плюс или минус и черпеха сили единствено и само от вътрешната логика на политическата ни система. Външнополитическите фактори и подкрепа си оставаха именно външни на системата и на логиката на издигане на кандидатурите. Посолствата и европейските партньори на големите политически формации събираха сведения, разговаряха с кандидатите, лансираха ги пред правителствата си, шифроваха сведения и анализи, помагаха дискретно на определени личности. Политическият избор обаче изцяло и категорично беше насочен навътре – към българската действителност, към нейните политически компоненти и баланси. Това сочи прочитът както на предизборните послания , декларации, интервюта - това са в крайна сметка и финалните изборни резултатите. Президентските избори се къпеха във вътрешнополитическата ни действителност, получаваха бонуси или удари от нея и се позиционираха спрямо нея.

Президентските избори 2011 г. следват друга логика – сериозните политически сили заложиха в критериите си за избор на кандидати на първо място членството на България в Европейския съюз. Категорично и безапелационно. Дори против личните предпочитания и избор на най-мощните фигури. Когато на пресконференцията на 4 септември Бойко Борисов заяви „Моят избор беше Цветанов, но предлагам Росен Плевналиев” той призна, че се е подчинил на логиката на политическия процес.

В БСП следваха същата логика – номинираха кандидатура за президент с критерии от членството в ЕС. За това кандидатурите на популярните представители на мощното ляво крило – Г.Близнашки, Иво Атанасов и Я.Стоилов се оказаха в малцинство, разбира се не без помощта на традиционните групови фактори.

В този исторически контекст стартът на кандидатурата на Меглена Кунева е не хитроумен проект на отиващия си Президент, на бившия министър-председател Симеон Сакскобурготски или на Съвета на Директорите на една европейска банка. Тя и силите, които стоят зад нейната кандидатура изчислиха сравнително точно и сравнително навреме задаващата се нова политическа вълна и нейната вътрешна логика.

Така първата голяма тройка – Ивайло Калфин, Меглена Кунева, Росен Плевналиев – „трите сапуна по средата на употреба” – по израза на Валери Найденов, могат да не бъдат харесвани, могат да бъдат отричани и охулвани, но ще бъдат изборът на България. Не по логиката на вътрешнополитическите баланси и не черпейки сили и изборна мощ от вътрешнополотическата проблематика. Посещенията по пазарища, читалищните седенки, срещите с хората по събори, участието в патриотични чествания, наложената скромност на иначе състоятелни хора са част от технологията, но не е определяща за доминиращата политическа логика. На същата логика подчиниха своя избор и ОДС и РЗС - формации, които застанаха зад кандидатурите на Румен Христов и доцент Атанас Семов – хора с проевропейски биографии, контакти и поведение.

В наследство от предходните две кампании от 2001 г. и 2006 г. българският избирател ще има и алтернативен избор – персонажите на Волен Сидеров и Красимир Каракачанов. Всичко останало е екзотика.

Ако моята логика има бъдеще, то тя трябва да получи потвърждение в две посоки. Първата - на предстоящите парламентарни избори, където политическите партии, преосмислили уроците от Президентски избори 2011, ще ориентират избираемата част от листите си по тази проевропейска кадрова логика.

Втората посока е все още в ембрионален вид, но очаквам в следващите месеци и нейното закономерно раждане. Това е европесимистичната и еврокритичната политическа линия. Във всички предизборни кампании на 27-те държави от ЕС тази тенденция вече показа феноменални резултати. В спокойни и уредени страни като Финландия тя облече дяснорадикалната и националистическа дреха и само за две-три години получи 20 % избирателна подкрепа. В България на тази идейна плоскост тепърва ще се раждат нови феномени. За нея вече дадоха първите заявки някои познати лидери от новообразуваната Партия на хората от народа. Бъдещето ще покаже кой ще влезе в този перспективен политически коридор.

Големият губещ от всичко казано дотук ще бъде министър-председателят Бойко Борисов. Още днес - 6 септември 2011 г. - съм готов да се обзаложа на всичко и с всеки, който пожелае – той няма да бъде кандидат за Президент на ГЕРБ през 2016 г.

Разбира се – ако все още има Политическа партия ГЕРБ дотогава.