Турската външна политика в геополитическия четириъгълник Турция – Египет – Израел – Иран

Много често в съвременното общество се намират в оборот термини, които сме наследили от 150 – 200 години. Терминът „Близък Изток” е роден в Европа и е имал първоначално ограничени граници, които са се придвижвали на всеки 30-50 години. Последният опит за такава нова формула се роди през 2004 г. с терминa „Големия  Близък  Изток” и неин автор беше американският президент Джордж Буш. Той имаше амбицията да разшири политико-географското или геополитическо съдържание на термина. Иракската авантюра и последвалите трагични последствия от нея накараха мнозина да забравят първородството на термина след клетвата на президента Обама през 2009 г.

Това не беше схоластичен спор, защото десетилетието 2000 - 2010г. освен че е белязано с несигурност, доказа глобалната взаимовръзка в сферата на сигурността, на  енергийната и транспортна структура на регионите и не на последно място – на идеологическото взаимопроникване и   информационната система без ограничения като обхват и капацитет.

В крайна сметка, като резултат имаме свръхамбициозни проекти на новите регионални лидери като Турция и Иран, на вътрешна нестабилност на режими, проектирани преди 50 години – Египет, Сирия, Либия, на мощно нахлуване на новите азиатски гиганти – Китай и Индия.

Близкият Изток е и регионът, където са съсредоточени практически всички реални заплахи на съвременния свят – етнически и религиозни конфликти, тероризъм, нетърпимост, нови системи оръжие, демографски бум и коренни промени в балансите.

Геополитическият  четириъгълник взаимодейства, конкурира се и търси място на световната карта в най-динамичното първо десетилетие на новия  век. Защото вече са налице поредица региони, за които няма свободни или неутрални територии.

Това кара мнозина да търсят в съвременната турска външна политика традициите и ареала на Османската империя. Последното звучи като предизвикателство, но не отчита новите й вектори – Тихоокеанският регион, Африка с многобройното си мюсюлманско население, Латинска Америка. Така че територията на  Османската  империята от епохата на султан Сюлейман I днес би била тясна за турските външнополитически амбиции!

В продължение на една седмица  -  между 4 и 8 януари 2010 г., се състоя третата по ред годишна среща на турския дипломатически корпус - една инициатива на външния министър Давутоглу, на която се провеждат консултации и се формулира стратегията за следващия средносрочен период.

Заключителният документ носи заглавие „Демокрация, безопасност и стабилност – поглед върху събитията в света и турската външна политика през 2010 г.”. Това, което прави впечатление, са ясно разписаните цели на нацията във външнополитически план и по отношение на дипломацията. В него ще открием както традиционните за националната сигурност структури  - НАТО, ЕС (с когото към 2013 година трябва да приключи преговорният процес), ОИК, ЧИС, Съвета за сигурност на ООН, Съвета за сътрудничество на тюркските народи, така и амбициите за разширяване на отношенията със страните от Азиатско-Тихоокеанския регион,  с държавите от Латинска Америка и новия вектор на настъпление – Африка. В заключителната си реч външният министър Ахмед Давутоглу формулира популярната вече национална задача – в 2023 година, т.е. 100 години след провъзгласяването на Републиката, Турция да влезе от Г-20 в Г-10, т.е. да се превърне в най-силната и авторитетна държава в ислямския свят. Видно е, амбициите нарастват с всяка нова година!

Лидерите на страната и на управляващата Партия на справедливоста и развитието (ПСР) имат на разположение огромен икономически, военен и политически потенциал, за да реализират целите на външната си политика – в Близкия Изток, Средиземноморието, Каспийския регион, Средна Азия, Балканите.

Динамиката на процесите през 2010 година обаче концентрира свръхвнимание върху очертания в заглавието геополитически четириъгълник, а събитията след 25 януари 2011г. в Египет потвърждават изключителното значение на очертания регион или по-точно взаимосвързани региони. Фактите и детайлите в това отношение имат огромно значение и заслужават също толкова детайлен анализ.

ТУРЦИЯ И ИЗРАЕЛ – СТРАТЕГИЧЕСКИТЕ ПАРТНЬОРИ, КОИТО ПОЖЕРТВАХА ПОСТИГНАТОТО

Първото десетилетие на ХХI век заложи  своеобразно спираловидно равитие на турско-израелските отношения като ключови за геополитическия баланс на Близкия Изток. Нарастващото значение на региона в общия контекст на международните отношения е безспорен и това още повече увеличава въпросителните около всяка нестабилност в двустранния диалог. Новост за десетилетието е взаимната свързаност на Средиземноморско-Черноморски и Каспийски региони. Тук е концентриран огромен потенциал – демографски, енергийни, транспортно-комуникационни, исторически и религиозни традиции, енергийните инфраструктурни проекти като Баку-Джейхан, Южен поток, Син поток, Набуко, които се конкурират безкомпромисно и в дългосрочна перспектива.

 Десетилетието 2002 – 2011г. е периода на управление на Партията на справедливостта и развитието (ПСР) в Турция, формулирала нова политика в региони, където и днес е налице гигантски вакуум на безопасност при изчерпване на досегашните модели на регулиране на конфликтите. В същото време е налице смяна на политическите поколения при мощно нарастване на влиянието на ислямските морални, светогледни и правни норми и традиции, реалната опасност от ново преразпределение на сега съществуващи държавни граници, нарастващи ядрени амбиции на регионални сили. Заплахите и конфликтите са повече от възможностите на системата да ги преосмисля и да им търси дълготрайни решения. Един политик беше казал, че Балканите раждат повече история отколкото сами могат да преживеят. Той е несправедлив към Близкият Изток – тук сега се ражда десетократно повече история, дори според днешните ни представи.

Развитието на турско-израелските отношения следва две паралелни линии. На първото трасе са стратегическото военно-политическо планиране, сътрудничеството във военното производство и превъоръжаването, регулярния и институционализиран обмен на разузнавателна и контраразузнавателна информация. През 2006 и 2007г. бяха подписани цяла поредица от съглашения за строителството на група магистрални тръбопроводи за пренос на нефт, газ, електричество и прясна питейна вода на първоначална цена от 2,5 млрд долара. Приблизително такива са и стойностите на двустранния търговски стокообмен. Турция се оказа предпочитана дестинация на милиони израелски туристи. В пропаганден план е изведена темата за изключтелната търпимост към религиозните общности в Османската империя и особеното й място в преселението на еврейската общност през 16 – 18 век.

Втората паралелна линия в двустранните отношения е заредена с напрежение, силно повлияна е от развитието на близкоизточната конфликтна зона, пресича се с тенденциите и развитието на вътрешнополитическите процеси в Турция и  Израел.

Турският министър-председател Реджеб Таийб Ердоган е партньор на трима израелски премиери – Ариел Шарон, Ехуд Олмерт и Бенямин Нетаняху. Последните двама познава добре и в битността им на министри в различни кооалиционни комбинации. В редица случаи именно споменатите израелски политици са инициатори на нормализацията на двустранните отношенията след поредната криза. Нищо обаче не може да спре цикличните кризи след идването на власт на ПСР в Турция.

Ето кратка хронология на тяхната последователност: 2004 г. - след ликвидирането на ръководителя на ХАМАС шейх Ахмад Ясин, 2006г. – след Втората ливанска война, 2008 – 2009г. – след операциите на израелската армия в Газа, 2009 – след скандала, устроен от министър-председателя Р.Ердоган в Давос, продължил с мощната антиизраелска кампания  по повод излъчването на сериала „Долината на вълците” по обществения канал TRT, 2010г. – след скандалното поведение на израелския заместник външен министър Дани Аялон при срещата му с турския посланник Ахмет Огуз Челиккол на 11 януари с.г.

Всяка една от тези продължителни кризи в отношенията между Турция и Израел е съпровождана от остри изказвания на министър-председателя Р. Т. Ердоган, в които се съдържат оценки за израелската политика като престъпление срещу човечеството и за характера на израелско-палестинския конфликт като ционистка агресия.  Това ми  дава основание да разглеждам кризите в двустранните турско-израелски отношения както като продължение на  промените в общия баланс на  турската външна политика, така разбира се и в нестабилността на коалициите, управляващи Израел в последните десет години.

В средата на 2010 г. турско–израелските отношения бяха в буквалния смисъл взривени, когато в международни води военноморски десантен отряд на Израелската армия за отбрана атакува челния кораб на т.нар. Флотилия на свободата  - „Мави Мармара”. След половинчасова схватка корабът е овладян, на палубата има 9 трупа, а 30 доброволци и 7 израелски командоси са ранени. Флотилията от девет кораба е поставена под контрол и изведена в израелско пристанище.

Събитието от 31 май 2010г. се проектира трайно в три аспекта на геополитическия баланс – в системата на двустранните отношения, в отношенията със САЩ и ЕС, както и  във възродения спор за ролята на исляма в политическия живот.

„Флотилията на свободата” е замислена като най-крупната акция за пробив на израелската блокада на Ивицита Газа. Основен организатор и координатор на акцията е турската благотворителна организация „Insani Yardim Vakfi – IНН” или Фонд за хуманитарна помощ. Тя е създадена през 1992 г., но е регистрирана през 1995 г. Несменяемият й председател е Бюлент Йълдъръм.

Фондацията е една от най-мощните организации с ярко изразена проислямска насоченост, широко влияние в турското общество и добри международни контакти. Специално отбелязвам нейната програмна и идейна близост до организацията „Братя мюсюлмани”, както и близостта й до радикалните ислямски организации като ХАМАС. Фондът е разследван в средата на 90-те години от турската магистратура за връзки с активисти на Ал Кайда и на други т.н.  джихадиски среди и личности. След 2003 г. Фондацията е главният организатор на антиамериканските и антиизраелски демонстрации в Турция. След идването на власт на ПСР тя получава допълнителна легитимност и авторитет посредством преките си контакти с движението ХАМАС и новооткритото си бюро в Ивицата Газа. Тук именно, в началото на 2010 г., Б.Йълдъръм договаря  подробностите по акцията на Флотилията на свободата.

В първите месеци на 2010 г. фондът закупува един пасажерски и два товарни кораба от най-голямата турска транспортна фирма и започва набирането на доброволци за своята акция. На голяма пресконференция през април с.г. Б.Йълдъръм декларира целите на акцията като международна хуманитарна инициатива. Той отправя пряка заплаха за задълбочаване на изолацията на Израел в случай, че Израел възпрепятства достъпа на Флотилията до Ивицата Газа.

На 22 май 2010 г. „Мави Мармара” и двата товарни кораба отплуват от Истанбул за Анталия, където на 27 май на борда се качват около 500 доброволци от 20 националности. През цялото време на подготовката и на отплаването на Флотилията, правителството и лично министър-председателят Р. Т. Ердоган оказват дискретна, но реална логистична подкрепа на акцията.

На 28 май Флотилията прави еднодневен преход до Кипър, където изчаква присъединяването на другите кораби от международната акция. Към турската част на флотилията се присъединяват три гръцки кораба, на които освен доброволци пътуват и депутати от Европейския парламент, журналисти и други политически фигури, включително и нобеловият лауреат - ирландеца Мейрид Каръгън Магуайър.

Според доклада на израелската комисия, от 561 пасажери на борда на „Мави Мармара” 353 са турски граждани, 107 са от арабски страни – Алжир, Йордания, Египет и 74 са западноевропейци с арабски произход. Основната си цел организаторите декларират като хуманитарна, но е очевидна политическата логика, която мотивира участниците – изолиране на Израел, дискредитиране на политиката на изолация на Ивицата Газа, която от 2006 г. се намира под контрола на ХАМАС, допълнително усложняване на турско-израелските отношения.

Така деветият хуманитарен конвой, организиран от движението Free Gaza и турския Фонд за хуманитарна помощ – IHH  поема към Газа, след като предходните осем са пресрещнати от израелските военноморски сили и без особени инциденти са отвеждани към израелското пристанище Ашдод без да бъдат допуснати до пряк контакт с палестинците.

При отплаването на Флотилията на свободата от Кипър, на горната палуба на „Мави Мармара” е оформен команден център от 40 активисти начело с Б.Йълдъръм. От останалите пътници ги отличават бронежилетките с напдис „Охрана” и радиостанции за вътрешногрупова комуникация. По свидетелски показания охранителната група е контролирала изцяло кораба и не е допуснала други пътници на горната палуба. Групата е инструктирана за активна и безкомпромисна съпротива при евентуална атака на израелските сили.

От вертолети на палубата на кораба се спускат войници от специалното подразделение на израелските военноморски части. В първите минути трима от израелските войници са ранени и взети за заложници. Това предизвика стрелбата на атакуващите части, при която са убити 9 от турските доброволци и ранени над 40 души.

Събитията от ранната сутрин на 31 май 2010 г. са обект на работата на три комисии, включително на Комисията по правата на човека на ООН, на книгата на турският журналист Сефик Динг „Окървавената Мави Мармара”, на десетки журналистически материали.

Два дни след инцидента всички пътници са депортирани с три военни самолета. Ковчезите на загиналите, покрити с националните знамена на Турция и Палестина, са изложени на един от централните площади в Истанбул и след огромна демонстрация погребани с военни почести.

За изтеклите месеци двустранните отношения се влошиха  допълнително, след като бяха обнародвани три доклада на разследващи институции. През септември излезе докладът на Съвета на ООН по правата на човека, в който действията на израелските военни са окачествени като грубо нарушение на правата на човека и международните хуманирани правила. През януари 2011 г. беше публикуван докладът на израелската комисия, която закономерно оневини действията на ВМС и техните спецчасти. По-късно беше представен и докладът на турските разследващи органи, в който са формулирани искания за извинение от израелска страна и изплащане на компенсации за загиналите и ранените доброволци.

Турция и Иран: Наследниците на аятолах Хомейни и наследниците на Неджметин Ербакан

Рязкото влошаване на турско-израелските отношения в средата на 2010г. съвпадна по интересен начин с преформулирането на турско-иранските отношения. Той е свързан с историята на столетното съперничество между Османската и Персийска империи, както и с  периода до средата на 90-те години, когато наследството от  революцията в Иран от 1979г. възпира всеки турски политик да направи по-изразителна крачка напред в двустранните отношения.

Първите пробиви в позитивна посока бяха реализирани след идването на власт в Турция на ПСР. През 2007 г. двете страни подписаха  стратегически документ за сътрудничество в енергийната област, което постави Турция между първостепенните транзитьори на ирански нефт и газ. Турският министър на външните работи А.Давутоглу пое през 2009 и 2010г. огромна част от посредническите усилия за търсене на решения по иранската ядрена програма, както и по санкциите, налагани на Иран от международните организации с Резолюциите на Съвета за сигурност от 2008 и 2010 г. Турция и Бразилия бяха двете държави, които гласуваха против приемането на такива санкции, а с обща инициатива поеха гаранциите за контрола и производството на ядреното гориво за иранските ядрени реактори.

На 9 април 2010 г. Съвета за сигурност наложи четвъртия пакет от санкции срещу Иран, като опит да обедини международния натиск върху страната с цел ограничаване на ядрената й програма и поставянето й под международен контрол. Санкциите обхващат 22 фирми, банки, транспортни дружества и научни институти. Последва изключително интензивна дипломатическа совалка на турския външен министър, който в разговорите си получи гаранции за постигане на компромисно споразумение по иранската ядрена програма.

На 17 май 2010 г. в Техеран министрите на външните работи на Иран,Турция и Бразилия подписаха в присъствието на държавните ръководители на трите страни – президентите Ахменинажид и Лула и министър-председателя Ердоган Споразумение за обмен на ирански нискообогатен уран за високообогатен като гориво за ядрения реактор в Техеран. Споразумението беше оценено като положително, но и недостатъчно като пълен механизъм за контрол на иранската ядрена програма. Обмяната на обогатения уран следваше да се реализира на турска територия, вместо в предпочитаните до този момент Франция и Русия.

Турската дипломация реализира през 2010 г. сериозен дипломатически пробив, който в буквалният смисъл на думата беше сринат само след половин година – 21-22 януари 2011 г. , на преговорите между „шесторката” – членовете на СС на ООН + Германия, ръководени от баронеса Аштън и иранската делегация.

На срещата в Истанбул световните дипломати бяха в буквалния смисъл сюрпризирани от абсолютно категоричното нежелание на Иран да преговоря по какъвто и да е повод за контрол върху ядрената си програма.Нещо повече – от смутената лидерка на европейската дипломация беше поискана пълна отмяна на санкциите на ООН, като предварително условие за преговори. Провалът на срещата се задълбочи допълнително поради факта, че не беше посочена дори приблизителна дата на бъдещите преговори.

Отбелязвам специално този диалог и особената посредническа мисия на Турция във взаимоотношенията на Иран както със Запада, така и с ислямския свят в рамките на Организацията ислямска конференция (ОИК). Това е особено важно в светлината на отсъствие на нормални двустранни контакти между другите държави-конкуренти – Иран и Египет. Това ни отнася към онази голяма тема за противопоставянето на арабските държави – лидери, каквито очевидно са Египет и Саудитска Арабия, а също  и Иран. В светлината на последните събития в Египет от края на януари 2011г. мнозина си припомниха историята от последното  десетилетие. Защото за никого не е тайна връзката между „Братя мюсюлмани”, ХАМАС и турските благотворителни фондации като Фонда за хуманитарна помощ.

В края на 90-те години, след 20-годишен ледников период, Египет и Иран пристъпиха към сближаване на позициите с оглед реално противопоставяне на турско-израелското сътрудничество в областта на отбраната и сигурността. Примирието беше постигнато между президентите на двете държави - Х.Мубарак и С.Хатами през 2000г. Общи бяха интересите за контрол върху радикалните ислямисти, крайните палестински групировки, както и теченията в Судан. Турция следеше внимателно този диалог между регионалните лидери и търсеше своето място като страната-посредник, но от позицията на  доминираща.

Очевидно е противодействието на Турция на крайно опасните проекти както в американската  администрация, така и на Израел за пряка военна атака в средата на 2010. Тук външнополитическите совалки на А.Давутоглу имаха завидно темпо.

Турската визия за второто десетилетие – в първата десетка на света

В последните дни на януари 2011 г. президентът на Турция произнесе една програмна външнополитическа реч пред Парламентарната асамблея на Съвета на Европа – ПАСЕ. Мястото е избрано неслучайно, тъй като вече една година председател на Асамблеята е проф. М.Чавушоглу, първият турски гражданин на този пост от 1949 г. В изказването си в Страсбург Абдуллах Гюл сложи в една своеобразна класация турската геополитическа стратегия – европейски стандарти на демокрация и права на човека, противодействие на отчуждението и капсулирането на държавите на етнически и конфесионален принцип, активно противопоставяне на породените от кризата антиислямски и антиемигрантски настроения, противодействие на политическия екстремизъм и тероризъм, новия прочит на диалога между цивилизациите като противоредействие на политическия език на омразата.

Сега турските медии съсредоточиха цялото си внимание върху събитията в Кайро и се постараха да очертаят рамките на турските интереси в този динамичен процес. Бяха направени сериозни анализи и върху специфичните интереси на турската външна политика там. Те не изключват нова посредническа мисия на терена на арабско-израелските и арабско-американските отношения. Сполучлив опит за това страната има в преговорите между Сирия и Израел.

Днес Турция се намира на около 130 дни от решителни общи парламентарни избори и в много отношения външнополитическите инициативи са подчинени на стратегията на управляващата ПСР и на личната амбиция на министър-председателя Р.Т.Ердоган. Развитието на събитията в арабския свят ще бъде особен фон на тази драматична битка за властта в страната за следващите четири години.