/Поглед.инфо/ Живеем във време, когато маските на лицемерните наши „славянски и православни сръбски братя“ паднаха окончателно и безвъзвратно. Професор Драган Симеунович, преподавател в Правния факултет на Университета в Белград оповести на целия свят: „Българите са зверове, които избиват всичко пред себе си“. Той обвини българите, че „са избивали свещеници и учители в Сърбия и след това са въвеждали българско образование в училищата“. Шокиращо е определението „примитивни“ на сръбския „учен“ за съседните на Сърбия народи. В действителност Драган Симеунович е еманация на тежкия сръбски комплекс за историческа малоценност по отношение на съседните балкански народи, някои от които имат имперско минало. А Сърбия никога не е имала такова.
Какви са историческите факти? Сърбите ни заливат с помия основно за периода на Втората световна война, като ни наричат „фашисти и татари“. Северомакедонците повтарят след тях като папагали. За сърбите световното летоброене започва от Стефан Душан, средновековен сръбски владетел от 8 септември 1331 г. до 20 декември 1355 г. , създател на известното Душаново царство през 1346. Той е най-големият разширител на сръбските земи. Но сърбите не обичат да споменават, че Стефан Душан е първороден син на Стефан Дечански и Теодора Смилец, дъщеря на българския цар Смилец. По бащина линия е внук на Анна Българска, дъщеря на българския цар Георги I Тертер и съпруга на Стефан Милутин. През 1332 г. се жени за Елена Българска, сестра на търновския владетел и бивш ловешки деспот Иван Александър. Стефан Душан е провъзгласен за цар в Сяр (Серес, Гърция) и е тържествено коронован в Скопие на 16 април (Великден) 1346 г. за „цар и самодържец на сърби и гърци“ от въздигнатия специално за целта в печки патриарх сръбски архиепископ Йоаникий II, българин по произход. С изричното съгласие и благоволение на българския патриарх Симеон и архиепископа на Охрид Никола. Как при това положение сърбите да нямат тежък комплекс за малоценност пред българите, които имат в своята история Велика България (около 650 г.) и Волжска България (от 7 век до 1240 г.). Излиза, че сръбската гордост- Душановото царство е правено с активно българско участие. Самият Стефан Душан не е имал нито дарба, нито време да обедини разнородните елементи в неговото царство. Той не се е погрижил да основе народна държава, а се е стремял да обедини сърби, българи и гърци въз основа на православната църква. Искал е да замести Византия с Душановото царство. Определено не е успял, но меракът на сърбите както казват „умира последен“.
Драган Симеунович съвсем съзнателно отъждествява понятията „Сърбия“ и „Стара Сърбия“. Понятието „Стара Сърбия“ се използва от Белград от XIX век за средновековните сръбски територии, останали извън границите на възстановилата самостоятелността си сръбска държава. Понятието „Стара Сърбия“ се ползва като тъждествено на „Сърбия“ и служи за пропагандно учебно помагало на великосръбската идеология. До Стефан Душан сръбските владетели се титулуват крале, а Стефан Душан се е провъзгласил за цар, титла, която са носили дотогава само българските владетели. Тази промяна в титулуването е в резултат на заграбените български земи. Първият западноевропеец, който е оставил пътни бележки за Македония след нейното покоряване от турците, е рицарят Арнолд фон Харф. Той е минал от Кюстендил през Скопие и Косово поле за Адриатическо море. Арнолд фон Харф нарича Северна Македония Bulgaria Superior, а областта на Горни Вардар- друга България.
Конфликтите между България и Сърбия за Македония се изострят много по време на втората Балканска война. Руският експерт Пьотр Искендеров от Института по славистика на РАН (Руска академия на науките) в своя статия от 2019 г. със заглавие „Русия и България в контекста на балканските войни 1912-1913 г.“ пише: „...сърбо-българският конфликт през юни 1913 г. е предизвикан не на последно място от краха на надеждите на Сърбия за териториално разширение в посока Адриатика“. Преди това на 19 май 1913 г. Сърбия и Гърция подписват приложена към техния съюзен договор секретна декларация по албанския въпрос.
Александър Силкин от Института по славистика на РАН в своята статия „Великосръбската хегемония и участта на „несръбските народи“ в Кралство СХС (сърби, хървати и словенци)/Югославия“ цитира думите на руския историк Юрий Писарев: „... правата на несръбските народи и национални малцинства напълно се игнорират“. Така руските читатели научават за „действията на официален Белград, предприети през първите години на съществуване на Кралство СХС и довели до установяване на сръбската хегемония“. В своят труд Александър Силкин говори за „икономическата експлоатация (от Сърбия) на Хърватия и Словения, превърнали се в полуколонии“.
Преподавателят Евгений Колосков от факултета по международни отношения в Санкт Петербургския държавен университет е прекалено ясен в своята статия „Македонското царство: спор за правото върху средновековната история“: „Под термина „Самуилова държава“- (Македонско) царство на Самуил (по-рядко Славиния) - Западно-Българското царство в съветската, руската, югославската, германската и съвременната македонска историография като правило се приема историческия период на западните територии на Първото българско царство от 976 г. до 1018 г.“.
Известно е, че нацията се създава от нейната историята. Без представа за връзката между историческо минало и настояще не е възможно човек да си представи процеса на държавно и национално строителство. В началото на ХХ век сръбското списание „Дело“ напечатва статия, в която българският цар Самуил е наречен сръбски цар. Неговата история се описва, както се описва в българската история. Но вместо българи и българин е написано сърби и сърбин. Подмяната не сработва и се стига до фабрикуването на „македонска нация“ и „македонски език“. За съжаление определени руски академични кръгове започват още преди Коминтерна да лансират тезите на великосръбската идеология. За това си има причини. Пропагандата на руските историци в полза на Сърбия и естествено Северна Македония е последица от следваната руска геостратегия още от времената на Азиатския департамент на външното министерство на Руската империя. В края на XIX и началото на XX век албанският фактор на Балканите е тясно свързан и противопоставян на геополитическите интереси на Русия. Сърби и черногорци са най-близките съюзници на руснаците. Ключова фигура за руската политика на Балканите по това време е дипломатът Александър Петряев (1875-1933). Той е водещ експерт на руската дипломация по история на южните славяни и балканските проблеми. Той е дипломатически представител на Русия в Битоля и Вльора. Един от основните стратези на руската външна политика на Балканите. Александър Петряев счита, че необходимо създаването на силна югославска държава, формирана около Сърбия и призвана да стане надежден съюзник на Русия. В началото на 1914 г. той докладва в Санкт Петербург: „Възникването на единна Велика Сърбия или Сърбохърватска държава е най-удачното решение на югославския въпрос и в полза на руските интереси е стремежът, да се осъществи тази политическа комбинация. Силна славянска държава с 14 милиона жители, разположена на бреговете на Адриатическо море, чиито интереси никъде не се сблъскват с руските, би била, естествено, много желателен елемент в нашата западноевропейска политика“. Отличният руски дипломат е формулирал руската геостратегия на Балканите, която и до днес е актуална. Най-близките съюзници на Москва в нашия регион са Черна гора и обърнете внимание, Стара Сърбия (с всички териториални придобивки на царството на Стефан Душан). Основен противник са албанците, които исторически са смъртни врагове на сърбите. Българите имат място в сегашната руска геостратегия само като „логистика“ на великосръбската идеология. И естествено, за сметка на собствените ни национални интереси. Александър Петряев е толкова откровен, че ми е трудно да коментирам изработената от него руска геостратегия на Балканите. През последните няколко години виждам, че има някакво „пропукване“ по този въпрос в Москва, но просръбското лоби в Русия и проруското в Сърбия, които имат преди всичко икономически и лични интереси все още подкрепят въпросната руска геостратегия, която води днес към задънена улица в нашия регион. Руснаците за разлика от англосаксонците са много инерционни в своето мислене и действия.
Цитираният по-горе Евгений Колосков в същата своя статия пише: „Разбираемо, че в тези условия реакцията на българската страна на претенциите на официално Скопие е, както изглежда, известно ирационална, което е, впрочем, типично за подобни „войни на паметта“. Рядко може да се прочете подобно овъртолване на въпроса. Няма съмнение, че доста младият Евгени Колосков ще защитава официалната руска политика. Въпросът е... дали ще посмее да приложи същата логика за „войни на паметта“ по отношение на руснаци, украинци и белоруси, които са три клона от един и същи народ? Едва ли.
Сърбите конфликтуват даже и с черногорците. Косовският вилает е бил спорен между България, Сърбия и Черна гора. Сърби и черногорци не могат да си поделят „турското наследство“ в съдбата на Стара Сърбия. Амбициозният черногорски княз Николай считал, че „славянските земи в миналото“, а именно градовете Шкодра, Печ и Джаковица се явяват „естествена територия на Черна гора“.
За това как действат сърбите в Македония може да се прочете в статията „Балканските войни: по пътя към първата световна“ написана през 2018 г. от И.А. Градобоев и публикувана в издание на Института по славистика на РАН: „Преди всичко сърбите се стремят да унищожат българския интелектуален елит, в който влизат свещенници и учители, закривайки църкви на екзархията и училища“. Едва на 14 май 1893 г. Портата телеграфически е съобщила на валията да позволи отварянето на сръбски училища. В същата година в Куманово се отваря първото сръбско училище в Македония. А преди това какви са били училищата? Естествено, български. Интересен е трудът на бившия сръбски консул в Скопие Тодор Станкович „Белешке о староj србиjи- Мачедониниjи“, напечатан през 1925 г. в държавната печатница в Ниш. Възраждането на българите в Македония Тодор Станкович описва като сръбско възраждане. Станкович и руския консул Лисевич, който е етнически сърбин, започват да създават сърби в Скопския вилает. До 1893 г. турците не са знаели, че има сърби в Македония. Тази народност започва да никне само няколко месеца след пристигането на Тодор Станкович като сръбски консул в Скопие.
Интересно е да се знае, че сърбите след много години прилагат в Косово същия подход, който са имали по отношение на българския интелектуален елит в Македония. След като официално сръбските войски напуснаха косовската територия, започнаха да се случват нещастни случаи с водещи фигури от косовския елит. Точно преди преговорите в Кемп Дейвид бе убит от „неизвестни лица“ най-добрият юрист в Прищина, който бе предвиден за водеща фигура в състава на косовската делегация на преговорите в САЩ. По-късно неговата вдовица получи висока позиция в местната администрация. Въобще за сърбите българите са „татари и фашисти“, а албанците „шиптъри“... все лоши хора посягат на Душановото царство.
В руската геостратегия на Балканите Македония е важен елемент от основния фундамент наречена Стара Сърбия, която Москва още от времето на Руската империя счита за своя „ловна територия“.
В края на ХХ век САЩ бяха абсолютен глобален хегемон в света. Те инструментализираха албанския фактор и разрушиха Югославия като демонизираха сърбите и Милошевич. Както се казва нищо лично, само въпрос на геостратегия. Създаването на Косово като квазидържава съвпада с националната стратегия на албанците, формулирана още от Призренската лига (1878-1881) имаща за цел защита на албанското землище от сръбската и черногорска експанзия към Северна Албания и Косово и Втората призренска лига основана от водещи албански общественици в Косово през 1943 г. Последната имаше за цел обединение на албанците от Косово и тези от Албания. Стратегическата цел на американците е да елиминират окончателно руското присъствие на Балканите. В определена степен САЩ успяха и благодарение на предателската политика на бившия руски външен министър Андрей Козирев. В определен момент на Балканите имаше две руски външни политики и две руски делегации за преговори, които имаха различни позиции. Една на руското външно министерство, а другата се водеше от съветник на Борис Елцин.
Днес САЩ вече не са абсолютен хегемон в света. На Балканите се намесиха редица други външни фактори. Освен Русия и САЩ се появи и Китай със своя „Един пояс, един път“. Турция като регионална свърхсила също има активна позиция в региона. Британците действат както винаги тихо и ефективно. Германците си гонят икономическите интереси. Сърбите се борят да запазят своето влияние в Стара Сърбия, включително и в Северна Македония, а руснаците им помагат политически, икономически, военно и чрез захранване от „Газпром“ на газовия хъб „Банатски двор“ във Воеводина. Къде сме ние българите? Никъде. Нямаме тактика защото нямаме стратегия. Дипломацията ни в сравнение със сръбската, гръцката, турската, румънската е на по-ниско професионално ниво. Във външната си политика сме се въоръжили с клишета за „евроатлантическа солидарност“, „европейски ценности“ и всички други кухи фрази на либералния глобализъм. Около нас всички си гонят интересите. В момента разполагаме с времеви „отворен прозорец“ за българските национални интереси... Май трябва да започнем с отварянето на културен център в Призрен. Ако разбира се албанците са още съгласни както преди 15-на години и Соломон Паси не е външен министър...
