/Поглед.инфо/ „Със санкциите към Русия европейците разрушиха световния ред, в който живеехме досега. Демонизираха всички руски граждани. Третират ги, както евреите в Хитлеристка Германия. По какво се различава Европейският съюз от Третия райх на Хитлер?“ Това каза преди дни в предаване на Поглед ТВ Виктор Папазов, финансист и икономист, създател на Българска фондова борса. В същото време депутати от ГЕРБ-СДС внесоха проектозакон за допълнение на закона за престъпния комунистически режим, който предвижда на всяка държавна сграда - от парламента през болниците, училищата и университетите до градските тоалетни, да има голяма табела „Комунизмът до 1989 г. е престъпление“. Премахват се всички паметници на комунисти и техните лидери, да речем на Георги Димитров, опитите за реабилитиране на комунизма, примерно дописки за успехите при социализма. Не изпълняваш – наказание! Е, как да не се сети човек за фашистките допълнения към Закона за защита на държавата, приети от ХХV народно събрание в началото на септември 1941 г., насочени срещу комунизма и пълни с наказания. Сега са пропуснали само да лепнат по една звезда (може червена вместо жълта) на всеки, който не хули комунизма.
Всичко това напомня за мемоара (написан през 1980 г.) от големия австралийско-английски писател и журналист Джеймс Олдридж (1918 – 2015). Той е толкова актуален, че казва доста нещо от това, което може да се каже и за днешния ни свят. Оказва се, че понякога и писателите са пророци. И с друго заглавие, пак от цитирания мемоар, си заслужаваше да озаглавя публикацията ми: „Джеймс Олдридж: Рано е да се прибира оръжието от Втората световна война”.
Джеймс Олдридж се преселва в Лондон през 1938 г., а от следващата годинастава военен кореспондент в няколко европейски и азиатски страни. През 1944 – 1945 г. предава своите информации и коментари за войната от Москва, с които печели огромна популярност.Автор е на книги с проза, които му донасят авторитетни литературни награди. На български език са превеждани „Морски орел”, „Дипломатът”, „Герои на пустинята”, „Не искам той да умре”, „Последният изгнаник”.
Той е ляв интелектуалец и всеотдаен антифашист, който, ако използваме един народен израз, „не цепи басма” на фашизма, противно на немалко негови изтъкнати английски сънародници. Да не забравяме - фашистки настроения проникват дори в кралското семейство. Публикациите на Олдридж за зверствата на немския фашизъм в съветската земя и в европейските лагери на смъртта, за Червената армия, която воюва за „излекуването” на Европа от „кафявата чума”, понякога стигат трудно до вестникарските страници.
Нека чуем изпълнения с тревога глас на Джеймс Олдридж и сега, в нашето диво време. Неговата актуалност е поразителна.
„Проклет навеки”, Антология на световната антифашистка публицистика, Партиздат, 1985 г.
Памет и дълг
[…]За мен войната започна на една лондонска улица през септември 1939 година, когато британският министър-председател обяви, че сме в състояние на война с Германия. А след няколко минути сирените завиха за въздушна тревога, но аз подобно на милиони англичани тогава не повярвах, че е възможна бомбардировка.
[…]Това беше една „странна война". Западните държави се опитваха по всевъзможни начини да отклонят погледа на Хитлер от Запада и да го обърнат към Изток. Най-куриозното беше, че макар и практически да бяхме в състояние на война с нацистка Германия и фашистка Италия, най-големи подозрения в британските власти продължаваха да предизвикват активните антифашисти. Привържениците на умиротворяването на Хитлер както преди заемаха ключови постове в правителството и в тяхното поведение нямаше и помен от готовност да се борят с фашисткото зло. Чак до края на войната някои наши политически и военни ръководители се държаха така, като че ли това, което ставаше, не е битка между силите на прогреса и реакцията, а „война между джентълмени". Ярък израз на тия възгледи беше например раболепието на някои британски генерали и политици пред нацисткия генерал Ромел. Още един образец на „двустранно мислене" беше полетът на Хес до Шотландия. Типична проява на „джентълменската война" беше и двойната игра на Алън Дълес в Швейцария, продължила през цялата война.
И в същото време тази война стана за Британия народна: хората бяха изпълнени с твърда готовност за съпротива срещу фашизма. Войниците и работниците не жалеха сили в борбата с врага, когото се научиха да разпознават и в собствената си страна, и извън нея. Като военен кореспондент често пътувах извън страната, по другите фронтове, но ние чувствахме настроението на народа навсякъде, където се сражаваше британската армия. Отначало бойните действия невинаги бяха успешни – тепърва трябваше да преодоляваме последиците от продължителния период на умиротворяването и „странната война". С противоречивите си чувства към противника нашето ръководство – и политическото, и военното – водеше войната без необходимата решителност. Такава беше обстановката и в момента, когато Германия започна с нахлуването в Норвегия първото си настъпление на Запад.
[…]Отстъпвахме непрекъснато и в края на краищата Германия нахлу във Франция, а след известната евакуация от Дюнкерк ние се оказахме изтласкани от европейския континент. Единствената операция, в която, струва ми се, донякъде сполучихме да се противопоставим на нацистката военна машина, беше въздушната битка за Англия. Хитлер се надяваше, че с бомбардировките си ще ни принуди да се покорим. Но хитлеристкият въздушен „блицкриг" се провали: шепата английски летци успяха да задържат натиска на „Луфтвафе".
Но това беше само кратък епизод в хода на войната. Сраженията в западната пустиня на Египет, които имах възможността да видя, по това време бяха единствените истински схватки между армиите на страните от Оста и западните съюзници. Нашите войски настъпиха през пустинята, като понякога нанасяха поражение на италианците, а друг път се отдръпваха. Когато германската армия дойде на помощ на италианците, войната стана много по-сериозна. И ние изобщо не можехме да заявим, че я печелим. В най-добрия случай задържахме позициите си. Всички, които са били по време на войната в западната пустиня, знаят колко много страдахме от неподготвеното и некадърно ръководство. И само благодарение на нашите войници, а не на нашите генерали, врагът не ни унищожи. Нашите войници не забравиха уроците, които получиха в тези сражения; след войната придобитият опит им помогна в избора на правителството. Но докато участвахме в тази кампания, ние не виждахме нито края й, нито възможна победа. Както се оказа по-късно, тя всъщност беше само незначителен епизод на периферията на истинската война.
Когато Хитлер нападна Съветския съюз, характерът на войната се промени. Нямаше английски войник, който, следейки съпротивата на Червената армия още в началния период на боевете, да не е убеден: ето къде се води истинската война, войната докрай. Войниците разбраха: сега наистина имат съюзник, който никога няма да се предаде, няма да допусне никакви компромиси, няма да премине на позициите на „джентълменската война" и да измени на делото, за което се бори. Дори у нас, в западната египетска пустиня, се появи надеждата за някакъв реален изход от войната. И за нас обаче както за съветския народ преломът във войната дойде едва в резултат на победата на Червената армия при Сталинград. След Сталинград ние знаехме – Хитлер и неговите фашистки съюзници в Европа се плъзгат към своето окончателно поражение и унищожение.
Пристигнах в Съветския съюз веднага след Сталинградската битка. На път за Москва откъм юг самолетът кацна край Сталинград и аз видях пред себе си скелета на големия град. Вече познавах войната, но не в такива мащаби. Видяното ме смая. А Москва вече се намираше дълбоко в тила. И човек трудно можеше да си представи, че само преди малко повече от година – на 7 ноември 1941, веднага след тържествения парад на Червения площад, бойците от Червената армия са тръгвали към фронта.
Но макар и вече в тила, Москва беше военен град, сърце на страната. Оттук започваше съветското настъпление, което донесе освобождението на Русия, Украйна, Белорусия. Освен това тя беше и политически център, където се решаваха сложните проблеми на отношенията между страните от антихитлеристката коалиция: тук идваха и се срещаха държавните дейци. И ние, кореспондентите, имахме възможност да ги видим всичките: Сталин, Чърчил, Молотов, Вишински, Дьо Гол и други.
Отразявахме и двата аспекта на войната – и политическия, и чисто военния. Следвайки Червената армия през украинските степи и Белорусия, разказвахме за това, което виждахме - за опустошената от фашистите земя. Помня Ленинград почти веднага след блокадата. Градът изглеждаше почти неправдоподобен, почти безплътен. Това беше град-призрак, който въпреки всичко живееше и работеше. Оттогава съм ходил неведнъж в Ленинград. Но в паметта ми той е останал такъв, какъвто го видях по онова време, когато дори въздухът, който той дишаше, сякаш беше наситен с героичен дух.
Когато пристигнахме в Севастопол, Червената армия прочистваше околностите на града от германофашистките войски и от армиите на сателитите на хитлеристка Германия. Остатъците от германската и румънската фашистка армия, отказали да се предадат, бяха унищожени на нос Херсонес. А в самия град нямаше неразрушени сгради, нямаше жители. Останал беше само неговият празен разрушен скелет.
Същата картина видяхме във Витебск, Киев, Одеса и други градове. Ужасяващи разрушения. Безпределно мъжество на съветските хора. Нечувана жестокост на фашистите. В Одеса видяхме катакомбите, в които през тригодишната окупация бяха се сражавали партизаните. Пак там ни показаха кариера, в която фашистите събрали неколкостотин души, полели ги с бензин и ги запалили. Така се опитвали да затвърдят господството си във всяко завзето село, във всеки град.
Заедно с първите западни кореспонденти посетих Майданек веднага след освобождаването му. Там един и половина милиона души бяха унищожени в газовите камери, а телата им изгорени в крематориумите. Когато пристигнахме, тези пещи още си стояха; по нивите, наторени с пепелта на изгорените хора, растеше зеле; складовете бяха претъпкани с лични вещи на загиналите руси, поляци, украинци, чехи, евреи и французи. Тук всичко било използвано и водено на отчет: мародерите изтръгвали златните зъби и коронки от устата на мъртвите; надзирателите прилежно сортирали в сандъчета дори гребенчетата и пиличките за нокти, а папките с музикални произведения, съчинени от жертвите, бяха подредени в пълна изправност в картотечни шкафове...
Преди Майданек нито един западен кореспондент не беше виждал хитлеристките лагери на смъртта. Бяхме двайсетина души. И когато изпратихме кореспонденциите си от Майданек в нашите лондонски и нюйоркски вестници, редакторите не искаха да повярват на написаното. Някои съобщения все пак бяха публикувани. Но и те бяха придружени от редакционни бележки, че в Москва кореспондентите уж били „подложени на обработка от съветската пропаганда". Нашите благовъзпитани редактори не можеха да допуснат, че нацистките „джентълмени" са способни да извършат такива престъпления. Но за мнозинството честни кореспонденти, дори за такива, които не хранеха приятелски чувства към Съветския съюз, денят на посещението в Майданек стана най-ужасният в живота им. Политически по-съзнателните журналисти няма да забравят този ден никога.
С наближаването на победата политическият аспект на войната придобиваше все по-голямо значение. Докато бяхме в Москва, ние станахме непосредствени свидетели как западните съюзници отлагат откриването на втори фронт, как протакат решаването на въпроса за бъдещите граници в Европа. През последните месеци и седмици на войната едва ли не всекидневно се предприемаха най-различни стъпки за подготовката на политическите и военните споразумения, с които трябваше да започне мирният период. Главното беше да разбереш същността на това, което става. За ония от нас, които бяха участвали в антифашистката борба още преди войната, настъпи особено напрегнато време. Сраженията в Европа още не бяха завършили, а вече се виждаха първите тревожни признаци на явлението, прераснало по-късно в „студена война".
А когато след войната се върнах в Англия, бях изумен от това, колко малко знаеше народът за кръвопролитния характер на боевете с фашистите на Източния фронт. Народът се възхищаваше от подвизите на Червената армия, но мнозинството дори не можеше да си представи мащабите на сраженията, ужасите на войната, отнела живота на повече от двайсет милиона съветски хора. На Запад и днес не знаят нищо или почти нищо за най-големите битки на съветско-германския фронт, за това, че именно Червената армия изтърбуши фашисткия звяр, за това, как, с цената на какви лишения и жертви съветските хора – войници и работници, мъже и жени – завоюваха победата на фронта и в тила.
Съветската социалистическа държава излезе от войната укрепнала, с проверена в боевете армия, способна да осигури защитата на своите граници. В света се създаде нова обстановка. Но макар че във военно отношение фашизмът беше разбит, всеки, който следеше дейността на дипломатите и политиците, не можеше да не види намеренията на западните държави да поемат от Хитлер щафетата на мракобесието и реакцията.
Олицетворение на тези намерения стана „студената война". Насочена преди всичко срещу СССР, тя същевременно се водеше против социализма, свободата и демокрацията в цял свят. В епохата на макартизма в САЩ съдеха не само комунистите, но и антифашистите изобщо, а макартистката практика на сплашване и обществен остракизъм дори по отношение на умерени либерали като че ли беше естествен израз на философията на „студената война". Оръжие на Макарти стана Комисията за разследване на антиамериканската дейност, която можеше да разруши живота на отделни хора. Оръжие на военнопромишления комплекс стана атомната бомба, която можеше да разруши и унищожи цели градове. А автор на философията на атомния шантаж стана Уинстън Чърчил, който изложи тази философия в подпалваческата си реч във Фултън (САЩ).
През ноември 1979 година лондонският вестник „Гардиан" писа: „През април 1948 година Уинстън Чърчил подканял английското и американското правителство да започнат ядрена война срещу Съветския съюз, тъй като по това време русите нямаха атомна бомба... Неговото предложение, зафиксирано в официални документи на Министерския съвет и Министерството на външните работи, се състояло в това – Англия и Америка да поискат от русите да напуснат Берлин и Източна Германия, като ги заплашат с пълно унищожение на техните градове." И всеки, който си спомня Първия световен конгрес на привържениците на мира в Париж и в Прага и последвалата го сесия на Постоянния комитет на Световния конгрес на привържениците на мира в Стокхолм, сигурно помни и онзи дъх на живота и смъртта, който се усещаше в тяхната работа. Отзовавайки се на призива на Макарти, печатът на империалистическите държави превърна думата „мир" в ругателство. Конгресът в Париж и Прага и сесията в Стокхолм поставиха пред нас задачата да върнем на думата „мир" нейното истинско значение. Стокхолмското възвание за забрана на атомното оръжие нанесе първия удар по настроенията на „студената война". Ние, участниците в конгреса и сесията, си заминахме под впечатлението за жизнената важност и пълнота на този документ. Когато говорехме на митинги след Стокхолмската сесия, ние вече чувствахме, че обикновените хора започват да разбират по-добре значението на тази първа кампания против атомната бомба, която по-късно се разгърна в могъщо движение, обхванало буквално целия свят.
В упорита борба силите на мира успяха да провалят плановете на подпалвачите на война. В хода на „студената война" реакцията не можа да постигне опасните си цели. Победи политиката на мирно съвместно съществуване и разведряване, политиката на социалистическата общност. Разведряването беше и си остава цел на политиката на социалистическите страни. Тъкмо благодарение на тяхната политика милитаристите не успяват вече 35 години да запалят нова световна война. Но реакцията не се укротява. На международната арена се нравят непрекъснати опити за връщане към предишната практика на „студената война". Неотдавнашното решение на НАТО да разположи в Европа около 600 нови ядрени ракети със среден радиус на действие не е нищо друго освен опит да се прибегне отново към шантаж и заплаха със сила в европейската и световната политика. На същите цели служат и действията на администрацията на Картър, която засилва военната психоза и антисъветската истерия в САЩ.
Необходимо е да помним миналото, за да виждаме бъдещето и да се борим за него. Уроците, които човечеството получи в хода на Втората световна война и през следвоенните години, го задължават да не забравя за бдителността. Не бива да позволим да избухнат отново пламъците на военния пожар. Трябва да дадем отпор на онези съвременни политически и военни лица, които отново мечтаят да наложат с шантаж и изнудване волята си на страните от социалистическата общност и на всички освободили се народи. С една дума, макар че последната световна война завърши преди 35 години, рано е борците за мир да прибират оръжието си.
1980
* Черно на бяло
Абонирайте се за Youtube канала на новото ни музикално предаване "Рефлексии" и ще преживеете прекрасни мигове с музиката на Барока: https://www.youtube.com/watch?v=HoGUFCffd70
Влизайте директно в сайта www.pogled.info . Споделяйте в профилите си, с приятели, в групите и в страниците. По този начин ще преодолеем ограниченията, а хората ще могат да достигнат до алтернативната гледна точка за събитията!?
Абонирайте се за нашия Ютуб канал: https://www.youtube.com
