/Поглед.инфо/ „Със санкциите към Русия европейците разрушиха световния ред, в който живеехме досега. Демонизираха всички руски граждани. Третират ги, както евреите в Хитлеристка Германия. По какво се различава Европейският съюз от Третия райх на Хитлер?“ Това каза преди дни в предаване на Поглед ТВ Виктор Папазов, финансист и икономист, създател на Българска фондова борса. В същото време депутати от ГЕРБ-СДС внесоха проектозакон за допълнение на закона за престъпния комунистически режим, който предвижда на всяка държавна сграда - от парламента през болниците, училищата и университетите до градските тоалетни, да има голяма табела „Комунизмът до 1989 г. е престъпление“. Премахват се всички паметници на комунисти и техните лидери, да речем на Георги Димитров, опитите за реабилитиране на комунизма, примерно дописки за успехите при социализма. Не изпълняваш – наказание! Е, как да не се сети човек за фашистките допълнения към Закона за защита на държавата, приети от ХХV народно събрание в началото на септември 1941 г., насочени срещу комунизма и пълни с наказания. Сега са пропуснали само да лепнат по една звезда (може червена вместо жълта) на всеки, който не хули комунизма.

Всичко това напомня за мемоара (написан през 1980 г.) от големия австралийско-английски писател и журналист Джеймс Олдридж (1918 – 2015). Той е толкова актуален, че казва доста нещо от това, което може да се каже и за днешния ни свят. Оказва се, че понякога и писателите са пророци. И с друго заглавие, пак от цитирания мемоар, си заслужаваше да озаглавя публикацията ми: „Джеймс Олдридж: Рано е да се прибира оръжието от Втората световна война”.

Джеймс Олдридж се преселва в Лондон през 1938 г., а от следващата годинастава военен кореспондент в няколко европейски и азиатски страни. През 1944 – 1945 г. предава своите информации и коментари за войната от Москва, с които печели огромна популярност.Автор е на книги с проза, които му донасят авторитетни литературни награди. На български език са превеждани „Морски орел”, „Дипломатът”, „Герои на пустинята”, „Не искам той да умре”, „Последният изгнаник”.

Той е ляв интелектуалец и всеотдаен антифашист, който, ако използваме един народен израз, „не цепи басма” на фашизма, противно на немалко негови изтъкнати английски сънародници. Да не забравяме - фашистки настроения проникват дори в кралското семейство. Публикациите на Олдридж за зверствата на немския фашизъм в съветската земя и в европейските лагери на смъртта, за Червената армия, която воюва за „излекуването” на Европа от „кафявата чума”, понякога стигат трудно до вестникарските страници.

Нека чуем изпълнения с тревога глас на Джеймс Олдридж и сега, в нашето диво време. Неговата актуалност е поразителна.

„Проклет навеки”, Антология на световната антифашистка публицистика, Партиздат, 1985 г.

Памет и дълг

[…]За мен войната започна на една лондонска улица през сеп­тември 1939 година, когато британският министър-председател обяви, че сме в състояние на война с Германия. А след ня­колко минути сирените завиха за въздушна тревога, но аз по­добно на милиони англичани тогава не повярвах, че е възмож­на бомбардировка.

[…]Това беше една „странна война". Западните държави се опитваха по всевъзможни начини да отклонят погледа на Хит­лер от Запада и да го обърнат към Изток. Най-куриозното бе­ше, че макар и практически да бяхме в състояние на война с нацистка Германия и фашистка Италия, най-големи подозре­ния в британските власти продължаваха да предизвикват ак­тивните антифашисти. Привържениците на умиротворяването на Хитлер както преди заемаха ключови постове в правител­ството и в тяхното поведение нямаше и помен от готовност да се борят с фашисткото зло. Чак до края на войната някои на­ши политически и военни ръководители се държаха така, като че ли това, което ставаше, не е битка между силите на про­греса и реакцията, а „война между джентълмени". Ярък израз на тия възгледи беше например раболепието на някои британ­ски генерали и политици пред нацисткия генерал Ромел. Още един образец на „двустранно мислене" беше полетът на Хес до Шотландия. Типична проява на „джентълменската война" беше и двойната игра на Алън Дълес в Швейцария, продъл­жила през цялата война.

И в същото време тази война стана за Британия народна: хората бяха изпълнени с твърда готовност за съпротива срещу фашизма. Войниците и работниците не жалеха сили в борбата с врага, когото се научиха да разпознават и в собствената си страна, и извън нея. Като военен кореспондент често пътувах извън страната, по другите фронтове, но ние чувствахме настроението на на­рода навсякъде, където се сражаваше британската армия. От­начало бойните действия невинаги бяха успешни – тепърва трябваше да преодоляваме последиците от продължителния пе­риод на умиротворяването и „странната война". С противоречи­вите си чувства към противника нашето ръководство – и политическото, и военното – водеше войната без необходимата решителност. Такава беше обстановката и в момента, когато Германия започна с нахлуването в Норвегия първото си на­стъпление на Запад.

[…]Отстъпвахме непрекъснато и в края на краищата Германия нахлу във Франция, а след известната евакуация от Дюнкерк ние се оказахме изтласкани от европейския континент. Един­ствената операция, в която, струва ми се, донякъде сполучихме да се противопоставим на нацистката военна машина, беше въздушната битка за Англия. Хитлер се надяваше, че с бом­бардировките си ще ни принуди да се покорим. Но хитлери­сткият въздушен „блицкриг" се провали: шепата английски летци успяха да задържат натиска на „Луфтвафе".

Но това беше само кратък епизод в хода на войната. Сра­женията в западната пустиня на Египет, които имах възмож­ността да видя, по това време бяха единствените истински схват­ки между армиите на страните от Оста и западните съюзници. Нашите войски настъпиха през пустинята, като понякога на­насяха поражение на италианците, а друг път се отдръпваха. Когато германската армия дойде на помощ на италианците, войната стана много по-сериозна. И ние изобщо не можехме да заявим, че я печелим. В най-добрия случай задържахме по­зициите си. Всички, които са били по време на войната в за­падната пустиня, знаят колко много страдахме от неподготве­ното и некадърно ръководство. И само благодарение на на­шите войници, а не на нашите генерали, врагът не ни унищожи. Нашите войници не забравиха уроците, които получиха в тези сражения; след войната придобитият опит им помогна в избора на правителството. Но докато участвахме в тази кампания, ние не виждахме нито края й, нито възможна по­беда. Както се оказа по-късно, тя всъщност беше само незна­чителен епизод на периферията на истинската война.

Когато Хитлер нападна Съветския съюз, характерът на войната се промени. Нямаше английски войник, който, сле­дейки съпротивата на Червената армия още в началния период на боевете, да не е убеден: ето къде се води истинската война, войната докрай. Войниците разбраха: сега наистина имат съюз­ник, който никога няма да се предаде, няма да допусне никак­ви компромиси, няма да премине на позициите на „джентъл­менската война" и да измени на делото, за което се бори. Дори у нас, в западната египетска пустиня, се появи надеждата за някакъв реален изход от войната. И за нас обаче както за съветския народ преломът във войната дойде едва в резултат на победата на Червената армия при Сталинград. След Сталинград ние знаехме – Хитлер и неговите фашистки съюзници в Европа се плъзгат към своето окончателно поражение и уни­щожение.

Пристигнах в Съветския съюз веднага след Сталинградската битка. На път за Москва откъм юг самолетът кацна край Ста­линград и аз видях пред себе си скелета на големия град. Вече познавах войната, но не в такива мащаби. Видяното ме смая. А Москва вече се намираше дълбоко в тила. И човек трудно можеше да си представи, че само преди малко повече от го­дина – на 7 ноември 1941, веднага след тържествения парад на Червения площад, бойците от Червената армия са тръгвали към фронта.

Но макар и вече в тила, Москва беше военен град, сърце на страната. Оттук започваше съветското настъпление, което донесе освобождението на Русия, Украйна, Белорусия. Освен това тя беше и политически център, където се решаваха слож­ните проблеми на отношенията между страните от антихитлеристката коалиция: тук идваха и се срещаха държавните дей­ци. И ние, кореспондентите, имахме възможност да ги видим всичките: Сталин, Чърчил, Молотов, Вишински, Дьо Гол и други.

Отразявахме и двата аспекта на войната – и политическия, и чисто военния. Следвайки Червената армия през украински­те степи и Белорусия, разказвахме за това, което виждахме - за опустошената от фашистите земя. Помня Ленинград почти веднага след блокадата. Градът изглеждаше почти неправдо­подобен, почти безплътен. Това беше град-призрак, който въп­реки всичко живееше и работеше. Оттогава съм ходил невед­нъж в Ленинград. Но в паметта ми той е останал такъв, ка­къвто го видях по онова време, когато дори въздухът, който той дишаше, сякаш беше наситен с героичен дух.

Когато пристигнахме в Севастопол, Червената армия про­чистваше околностите на града от германофашистките войски и от армиите на сателитите на хитлеристка Германия. Остатъ­ците от германската и румънската фашистка армия, отказали да се предадат, бяха унищожени на нос Херсонес. А в самия град нямаше неразрушени сгради, нямаше жители. Останал бе­ше само неговият празен разрушен скелет.

Същата картина видяхме във Витебск, Киев, Одеса и дру­ги градове. Ужасяващи разрушения. Безпределно мъжество на съветските хора. Нечувана жестокост на фашистите. В Оде­са видяхме катакомбите, в които през тригодишната окупация бяха се сражавали партизаните. Пак там ни показаха карие­ра, в която фашистите събрали неколкостотин души, полели ги с бензин и ги запалили. Така се опитвали да затвърдят господ­ството си във всяко завзето село, във всеки град.

Заедно с първите западни кореспонденти посетих Майданек вед­нага след освобождаването му. Там един и половина милиона души бяха унищожени в газовите камери, а телата им изго­рени в крематориумите. Когато пристигнахме, тези пещи още си стояха; по нивите, наторени с пепелта на изгорените хора, растеше зеле; складовете бяха претъпкани с лични вещи на за­гиналите руси, поляци, украинци, чехи, евреи и французи. Тук всичко било използвано и водено на отчет: мародерите из­тръгвали златните зъби и коронки от устата на мъртвите; над­зирателите прилежно сортирали в сандъчета дори гребенче­тата и пиличките за нокти, а папките с музикални произведе­ния, съчинени от жертвите, бяха подредени в пълна изправност в картотечни шкафове...

Преди Майданек нито един западен кореспондент не беше виждал хитлеристките лагери на смъртта. Бяхме двайсетина души. И когато изпратихме кореспонденциите си от Майданек в нашите лондонски и нюйоркски вестници, редакторите не искаха да повярват на написаното. Някои съобщения все пак бяха публикувани. Но и те бяха придружени от редакционни бележки, че в Москва кореспондентите уж били „подложени на обработка от съветската пропаганда". Нашите благовъзпитани редактори не можеха да допуснат, че нацистките „джентълме­ни" са способни да извършат такива престъпления. Но за мно­зинството честни кореспонденти, дори за такива, които не хра­неха приятелски чувства към Съветския съюз, денят на по­сещението в Майданек стана най-ужасният в живота им. По­литически по-съзнателните журналисти няма да забравят този ден никога.

С наближаването на победата политическият аспект на война­та придобиваше все по-голямо значение. Докато бяхме в Мо­сква, ние станахме непосредствени свидетели как западните съюзници отлагат откриването на втори фронт, как протакат решаването на въпроса за бъдещите граници в Европа. През последните месеци и седмици на войната едва ли не всекиднев­но се предприемаха най-различни стъпки за подготовката на политическите и военните споразумения, с които трябваше да започне мирният период. Главното беше да разбереш същност­та на това, което става. За ония от нас, които бяха участвали в антифашистката борба още преди войната, настъпи осо­бено напрегнато време. Сраженията в Европа още не бяха за­вършили, а вече се виждаха първите тревожни признаци на явлението, прераснало по-късно в „студена война".

А когато след войната се върнах в Англия, бях изумен от това, колко малко знаеше народът за кръвопролитния характер на боевете с фашистите на Източния фронт. Народът се въз­хищаваше от подвизите на Червената армия, но мнозинството дори не можеше да си представи мащабите на сраженията, ужа­сите на войната, отнела живота на повече от двайсет милио­на съветски хора. На Запад и днес не знаят нищо или почти нищо за най-големите битки на съветско-германския фронт, за това, че именно Червената армия изтърбуши фашисткия звяр, за това, как, с цената на какви лишения и жертви съветските хора – войници и работници, мъже и жени – завоюваха побе­дата на фронта и в тила.

Съветската социалистическа държава излезе от войната ук­репнала, с проверена в боевете армия, способна да осигури защитата на своите граници. В света се създаде нова обстанов­ка. Но макар че във военно отношение фашизмът беше разбит, всеки, който следеше дейността на дипломатите и политиците, не можеше да не види намеренията на западните държави да поемат от Хитлер щафетата на мракобесието и реакцията.

Олицетворение на тези намерения стана „студената война". Насочена преди всичко срещу СССР, тя същевременно се во­деше против социализма, свободата и демокрацията в цял свят. В епохата на макартизма в САЩ съдеха не само комунистите, но и антифашистите изобщо, а макартистката практика на сплашване и обществен остракизъм дори по отношение на уме­рени либерали като че ли беше естествен израз на философията на „студената война". Оръжие на Макарти стана Комисията за разследване на антиамериканската дейност, която можеше да разруши живота на отделни хора. Оръжие на военнопромиш­ления комплекс стана атомната бомба, която можеше да разру­ши и унищожи цели градове. А автор на философията на атом­ния шантаж стана Уинстън Чърчил, който изложи тази фило­софия в подпалваческата си реч във Фултън (САЩ).

През ноември 1979 година лондонският вестник „Гардиан" писа: „През април 1948 година Уинстън Чърчил подканял ан­глийското и американското правителство да започнат ядрена война срещу Съветския съюз, тъй като по това време русите нямаха атомна бомба... Неговото предложение, зафиксирано в официални документи на Министерския съвет и Министер­ството на външните работи, се състояло в това – Англия и Америка да поискат от русите да напуснат Берлин и Източна Германия, като ги заплашат с пълно унищожение на техните градове." И всеки, който си спомня Първия световен конгрес на привържениците на мира в Париж и в Прага и последвала­та го сесия на Постоянния комитет на Световния конгрес на привържениците на мира в Стокхолм, сигурно помни и онзи дъх на живота и смъртта, който се усещаше в тяхната работа. Отзовавайки се на призива на Макарти, печатът на империа­листическите държави превърна думата „мир" в ругателство. Конгресът в Париж и Прага и сесията в Стокхолм поставиха пред нас задачата да върнем на думата „мир" нейното истин­ско значение. Стокхолмското възвание за забрана на атом­ното оръжие нанесе първия удар по настроенията на „студена­та война". Ние, участниците в конгреса и сесията, си заминах­ме под впечатлението за жизнената важност и пълнота на този документ. Когато говорехме на митинги след Стокхолмската сесия, ние вече чувствахме, че обикновените хора започват да разбират по-добре значението на тази първа кампания про­тив атомната бомба, която по-късно се разгърна в могъщо дви­жение, обхванало буквално целия свят.

В упорита борба силите на мира успяха да провалят пла­новете на подпалвачите на война. В хода на „студената война" реакцията не можа да постигне опасните си цели. Победи по­литиката на мирно съвместно съществуване и разведряване, политиката на социалистическата общност. Разведряването бе­ше и си остава цел на политиката на социалистическите стра­ни. Тъкмо благодарение на тяхната политика милитаристите не успяват вече 35 години да запалят нова световна война. Но реакцията не се укротява. На международната арена се нра­вят непрекъснати опити за връщане към предишната практика на „студената война". Неотдавнашното решение на НАТО да разположи в Европа около 600 нови ядрени ракети със среден радиус на действие не е нищо друго освен опит да се прибегне отново към шантаж и заплаха със сила в европейската и све­товната политика. На същите цели служат и действията на администрацията на Картър, която засилва военната психоза и антисъветската истерия в САЩ.

Необходимо е да помним миналото, за да виждаме бъдещето и да се борим за него. Уроците, които човечеството получи в хода на Втората световна война и през следвоенните години, го задължават да не забравя за бдителността. Не бива да поз­волим да избухнат отново пламъците на военния пожар. Тряб­ва да дадем отпор на онези съвременни политически и военни лица, които отново мечтаят да наложат с шантаж и изнудване волята си на страните от социалистическата общност и на всич­ки освободили се народи. С една дума, макар че последната световна война завърши преди 35 години, рано е борците за мир да прибират оръжието си.

1980

* Черно на бяло

Абонирайте се за Youtube канала на новото ни музикално предаване "Рефлексии" и ще преживеете прекрасни мигове с музиката на Барока: https://www.youtube.com/watch?v=HoGUFCffd70

Влизайте директно в сайта www.pogled.info . Споделяйте в профилите си, с приятели, в групите и в страниците. По този начин ще преодолеем ограниченията, а хората ще могат да достигнат до алтернативната гледна точка за събитията!?

Абонирайте се за нашия Ютуб канал: https://www.youtube.com