/Поглед.инфо/ Направо не е за вярване. Но е факт! Британска историчка и писателка се възправя в книга (отпечатана в Англияпрез 2016 г. , ипрез2022 г.в България) срещу божеството на театъра, гениалния британски драматург, втория след Шекспир, както го наричат в родината му - Бърнард Шоу (1856 – 1950). Досещате се коя е дръзналата да го направи, нали – Мерсия Макдермот (1927 – 2023).

Мерсия Макдермот                    Бърнард Шоу

Тя предвижда преди повече от 10 години това, което ще се случи, и което наистина се случва днес – че ако пиесата на Шоу „Оръжията и човекът” се играе в България, тя „би предизвикала национално възмущение”. И ето, че творбата ще се играе наесен не някъде другаде, а на първата ни театрална сцена – тази на Народния театър „Иван Вазов”. Не бях виждал такъв взрив на негодувание сред известни български творци, с различни и несъмнено демократични възгледи. И това не е от патриотарски плам вследствие на обидите, които Шоу ръси в пиесата си, а от това, че те не са верни, откъдето и да ги погледнеш.

Текстовете на Мерсия, които ви предлагаме днес, написани с проникновение и любов към българския народ, към неговата просвета и култура, правят на пух и прах тезите на Бърнард Шоу. Не мога да се въздържа да не цитирам един текст, който е достатъчно показателен за случая и няма нужда от коментар:

„Това беше пред една книжарница в София, в която бе доставена току-що отпечатана книга. Опашката от добре изглеждащи граждани, очакващи да си купят книгата, преди да свърши доставката, постепенно растеше и набъбваше и сякаш беше на път да нарасне по подобие на тълпата, щурмуваща Бастилията. Когато попитах коя книга е предизвикала толкова вълнения и тревоги, ми обясниха, че става въпрос за нов превод на книга от една от сестрите Бронте.”

„Имало едно време в България”, Мерсия Макдермот, Спомени и описания, изд. „Синева”, 2022 г.

Из главата „Да бъдеш писател в България”

[…] През 1878 г., когато Дядо Иван най-накрая освобождава България от турска власт, вече има повече от 130 читалища в градове и села из цялата страна. Те са създадени през периода на Националното Възраждане и тяхната основна роля е да предоставят на широката публика книги, вестници и списания. Много от тях още организират четения, дискусии и дори любителски представления.

Още от самото начало част от тяхната роля е да стимулират националното самосъзнание и желанието за свобода и независимост, и това не е изненадващо, защото в турско време те често служат като тайни революционни центрове, а приходите от театралните постановки, на които нищо неподозиращите турски власти винаги любезно са канени, са били използвани за закупуване на оръжие. След Освобождението читалищата продължават да действат активно, библиотеките им стават по-богати, организират курсове, включително за езици и музика, за възрастни и деца, поддържат хорове, танцови ансамбли и оркестри, и като цяло функционират като общински културни центрове. Във времената на комунизма някои читалища получават огромни и просторни сгради и започват да предлагат най-различни дейности и дори променят традиционното си име от читалище в културен дом. Без читалища остават малко села, дори населени места с 5000 жители имат модерни салони с 300 места и повече, както и библиотека, и стаи за различни дейности, градският културен дом пък разполагаше с огромен брой стаи, понякога десетки.

Бърнард Шоу е много несправедлив към България, когато в „Оръжията и човекът” - пиеса, която се развива в България, той кара семейство Петкови да се хвалят, че имат единствената библиотека в страната. Когато е създавана пиесата, в България има стотици обществени библиотеки в читалищата. Бърнард Шоу всъщност не е възнамерявал да обижда. Подобно на много други хора, той просто е напълно незапознат с българската действителност и става жертва на собственото си незнание. Една българска писателка, моя приятелка, Ана Каменова, която знае добре английски език, доста се подразни от обидата на Шоу, както и мнозина българи, които бяха чели пиесата. Тя бе проучила въпроса и притежаваше писмо, доколкото си спомням, от самия Шоу, което изяснява, че е написал пиесата като сатира срещу романтичните представи за войната, а не е имал предвид определена държава. В последния момент, в желанието си да направи пиесата по-актуална той пресъздава българска обстановка, под влияние на известията за една сравнително скорошна война между България и Сърбия. Злощастно стечение на обстоятелствата, довело до нещастни резултати!

Пиеси на Шоу са поставяни в България, аз съм гледала представленията на „Майор Барбара” и „Никога не можеш да кажеш,” но се страхувам, че постановка на „Оръжията и човекът” би предизвикала национално възмущение. […]

Из главата „Приказка за четирима Светии”

[…] България е необикновена страна, в която основният източник на национална гордост се крие не в минали военни победи или огромна политическа власт (въпреки че е имала и двете), а в нейната азбука и в ползите от грамотността, които тя носи на българския народ и на другите, които я възприемат, включително сърби, руснаци и румънци.[…]

Малката група хора успява да се добере до Белград, където мъките им приключват щастливо. В края на 9 в. Белград още не е столица на Сърбия, а военен аванпост на огромната българска държава, която се разпростира от Черно море до Охридското езеро и Адриатика, и от района на Солун почти до Полша. Западният вариант на името на града Belgrade (на английски и френски език), Belgrad (на немски език), Belgrado (на италиански и испански), запазва „и” от оригиналната българска форма на името (означаващо Бял град), по-късно възприема сръбската форма Beograd.

Някои западни учени определят тази огромна средновековна държава като Първата Българска империя, но този термин не е правилен, въпреки че и самите българи го използват. Българска държава през 9 в. наистина е огромна, но за разлика от империите, тя не обхваща смесица от покорени народи. Етнически страната е сравнително хомогенна. Два века след 681 г. Византия неохотно признава независимостта на малката държава, създадена от прабългарите на Хан Аспарух и неговите съюзници славяни по долното течение на Дунав и оттогава наследствените български владетели продължават да разширяват държавата си за сметка на Византийската империя, като присъединяват чрез война или дипломация територии, населявани от славянски племена, които етнически и лингвистично приличат на тези, които влизат в първоначалния съюз с тюркските прабългари.

Новите славянски земи са присъединени към българската държава, техните жители последователно са подлагани на елинизиране, за да се възпротивят на промяната на властта биха мигрирали към по-безопасната област около Константинопол, като оставят изгубените територии на славяните и прабългарите. Сред по-многобройните славяни, прабългарите са малцинство, но с огромно влияние, което осигурява царската линия, споразумение, което славяните възприемат. Парадоксално е, че всяка нова победа, която носи слава на прабългарския елемент, води до нов приток от славяни, а това отслабва прабългарския елемент пропорционално и го прави все по-податлив на асимилация, тъй като няма нов приток на прабългари.

Във времената, когато прогонените славянски духовници пристигат в Белград, на българския трон е един изключително талантлив и прозорлив владетел -Борис (852-889), който макар и от законен прабългарски произход изоставя традиционната азиатска титла „Кан” и възприема славянската титла „княз” (принц). […]

Като владетел на могъщо царство Борис успява да съчетае сливането на славяни и прабългари в единна нация и да спечели международно признание като равен на другите европейски монарси. И двете цели са могли да бъдат постигнати чрез приемането на християнството, българите от векове са езичници, а България в очите на другите европейски държави винаги ще си остане по-низша и подозрителна, докато славяните и прабългарите не се обединят в един народ. Все още славяни и българи изповядват напълно различни езически богове, славяните почитат цял пантеон от божества, духове и демони, начело с Перун, бог на гръмотевиците, а прабългарите имат един върховен бог, наречен Тангра, и преклонението пред него включва и шамански практики.

Няколко години Борис ухажва Рим и Византия, проучва и претегля плюсовете и минусите на западното и източното християнство и в крайна сметка през 864, страхувайки се да не би Църквата в Рим да се окаже твърде властна майка, той приема кръщението от Византия. Свещеният Граал за Борис е независима българска църква, но това не може лесно да се постигне, след като няма подготвени собствени духовници и трябва да се обърне към гръцките епископи и гръцкия клир. Въпреки че отношенията с Византия са добри, и самият император е негов кръстник, въпреки че собственият му син Симеон учи в най-престижната школа в Константинопол, винаги в съзнанието на Борис е мисълта за смъртоносното съперничество между Византия и България, което е в сърцето на балканската политика и присъствието на гръцкия клир създава постоянен проблем пред сигурността.

Когато вестоносците му съобщават, че част от славянските духовници са пристигнали да търсят убежище в България, това вероятно му се е сторило като чудо и знак, че новият Бог на България се е намесил, за да спаси народа й от духовното поглъщане от Византия. Най-накрая тук има славянски клир и учени, които могат да преподават и да се молят на латински, не само на гръцки и които ще му помогнат да създаде истинска българска национална църква и българска писмена култура.

Борис посреща тази възможност като дар от Бог и я прегръща с две ръце. Той посреща бегълците в своята столица Плиска в североизточна България, където ги приема царски и им осигурява всички възможни улеснения. В български игрален филм (Авторката има предвид филма „Борис I“ от 1985 година на режисьора Борислав Шаралиев по сценарий на Анжел Вагенщайн. Оператор е Венец Димитров. Музиката във филма е композирана от Веселин Николов. - Бел. прев)., чието заглавие и голяма част от съдържанието вече съм забравила, пристигането на Климент и другарите му в Плиска е наистина запомняща се сцена. Заобиколен от своите боляри княз Борис с нетърпение очаква посрещането на бегълците. Накрая князът пада драматично на колене и се провиква към придворните си: ”На колене, всички вие! Пред вас са книгите”!

Разбира се това е само въображението на създателите на филма. Днес никой не знае как точно славянските мисионери и техният безценен товар се били посрещнати, освен че е било с голямо уважение и радост. Може би подобна реакция ще изглежда смешна за британските зрители, но за българите тя е вълнуващо истинска. […]

Независимо от това как точно Климент и неговите спътници са били посрещнати, историческият княз Борис не губи време и извлича максимална полза от този неочакван вълшебен дар от съдбата. Някои от духовниците той приютява в двореца си в Плиска, но изпраща Климент в Охрид на другия край на царството му, за да създаде втори културен център. По всяка вероятност Климент е родом от този край и тук се е чувствал наистина у дома. През следващите седем години той напълно оправдава надеждите на Борис, като обучава около 3500 за учители и апостоли на славянската писменост, и написва сам много творби, включително биография на своите собствени учители Кирил и Методий. През 893 г. Климент е ръкоположен като „първи епископ на българския език”, според думите на един ранен биограф.

Объркващо е, че славянската азбука, създадена от Кирил и Методий и донесена в България от техните ученици, не е тази, която днес познаваме като Кирилска азбука, това е Глаголицата (от глагол, т.е. дума) прекрасна, но доста сложна писменост, характеризираща се с използването на малки кръгове, прикрепени към прави и извити линии. На българска почва глаголицата скоро е заменена с доста по-опростена азбука, създадена въз основава на гръцките букви, познати на българските учени и сановници, които използват глаголицата заради славянските звукове, които не съществуват в гръцкия. Самият Климент по традиция е натоварен със създаването на нова азбука, която нарича Кирилица, в чест на своя учител и вдъхновител. Въпреки че няма книги, писани на глаголица в продължение на векове, споменът за нейната роля в опазването на културната независимост на славяните се появява 1000 години по-късно в творчеството на чешкия композитор и голям патриот Яначек, роден в Моравия, който нарича своята последна голяма творба Глаголическа меса.

Книжовниците, които остават в Плиска, са не по-малко активни от Климент и в рамките на едно поколение България има богата собствена литература, преводна и оригинална, създадена на диалекта, говорен от славянското мнозинство. Малко се чува за прабългарите, чийто тюркски език излиза от употреба и независимо от това, че са дали име на страната и на нейния народ, в модерния български език са останали едва десетина думи. Заслужава да се спомене, че прабългарите наричат себе си „българи”, представката „пра” е сравнително модерна добавка за избягване на объркването с модерните славянски българи.

През 889 г. доволен от постигнатото, Борис по своя воля се оттегля в манастир, за да се отдаде на науката. Той се връща на престола за кратко през 893 г., за да отстрани своя по-голям син и наследник (Владимир Расате), който се опитва да върне часовника назад, като съживи езичеството. Тогава той слага на трона своя по-малък син Симеон и се завръща в спокойствието на манастира, уверен че неговото дело отново е в сигурни ръце. Симеон управлява от чисто новия, християнски столичен град Преслав (прославен, много прочут) построен недалече от Плиска, но достатъчно далече, за да се подчертае необикновената и необратима промяна, която е извършена. Благодарение на своето византийско образование и владеенето на гръцки език Симеон може лично да присъства в работатана т.нар. Преславска книжовна школа и от своя разкошен нов дворец направлява онова, което по-късно е наречено Златен век на България, когато писмената култура разцъфтява и страната разширява максимално границите си и достига зенита на политическата си власт.(…)

От самото начало българските книжовници и учени оценяват значението на писмеността, и то на писмеността, свързана с народния език, достъпна за всички и навсякъде. В края на 9 в. книжовниците описват писаните слова като „дар от Бога, дар от душата, който никога няма да изчезне. И заявяват „голи са хората без книги”. Голям брой оригинални творби са посветени на живота и делото на Кирил и Методий, един средновековен книжовник гордо заявява, че докато малко гърци знаят кой е създал тяхната азбука или кой е превел техните книги, то всеки грамотен славянин знае, че двамата братя Кирил и Методий са създали техните букви и са превели книгите им(Константин-Кирил Философ, цитат от забележителната му поетическа творба „Проглас към Евангелието“. Бел. прев.)

1000 години по-късно, по време на процеса пред нацисткия съд в Лайпциг, Георги Димитров черпи сили от наследството на Кирил и Методий и го използва като оръжие срещу ония, които горят книги и фалшиво го обвиняват в палежа на Райхстага. В своята финална реч, той с възмущение отхвърля нацистките нападки срещу него „подозрителния балканец и див българин” и обидите срещу целия български народ, наречен „див и варварски”. Гордо утвърждава, че народ, който е оцелял 500 години под турска власт, без да загуби своя език и национален характер, не може никога, при никакви обстоятелства да бъде определян като „див и варварски”. Той признава, че българските фашисти, които са го принудили да бяга в чужбина, са истинските диваци и варвари, и освен това добавя: „но аз искам да ви попитам в коя страна фашизмът не носи тези квалификации”. Като финал, той припомня на съда с ирония, че много преди германският император Карл V да заяви, че говори на немски само с конете си и когато немските благородници и образовани люде пишат само на латински и се срамуват от немския език, във „варварска” България апостолите Кирил и Методий създават и разпространяват българската писменост…

През миналото хилядолетие съдбата рядко е била благосклонна или дори справедлива към България, но нейният народ винаги е пазил спомена за българския средновековен Златен век и всеки период на подем и възстановяване от катастрофи е носил белезите на възродения ентусиазъм за учение, училища и книги.

Много от българските национални герои са били хора, които едновременно са и учители или писатели със силно социално съзнание, включително онези които са по-известни като революционери и бойци за национална свобода. Най-старият и най-обичан български празник е 24 май, празникът на Кирил и Методий, който ежегодно се чества като ден на културата и славянската писменост.

За първи път денят е празнуван през 1851 г. в училище в Пловдив, носещо имената на двамата братя светци. […]

Училище след училище, постепенно по примера на Пловдив, 24 май става най-завладяващият ден в годината, когато най-красивите цветя от градините са откъснати, за да се окичат училищата и се изплетат гирлянди за иконите на Кирил и Методий; когато родители и ученици, облечени в най-хубавите си великденски дрехи, присъстват на специални църковни служби и после тръгват към училищата, за да чуят прочувствените думи за това как Кирил и Методий са донесли просветление на славяните. И в тъмните и горчиви години на турското робство, когато българите нямат нито църква, нито собствена държава, цялата нация черпи сили и вдъхновение от знанието, че някога България е била сред най-великите държави в Европа и според думите на писателя Иван Вазов и те „са дали нещо на света”.

24 май е уникален български национален празник, честван от млади и стари. Няма българин над седемгодишна възраст, който да не е присъствал поне веднъж на годишното шествие, организирано в чест на Кирил и Методий и онези, които продължават тяхната традиция. За учениците 24 май е край на учебната година, за възрастните граждани той неизбежно събужда спомените за най-щастливите дни в техния живот и чувството за национална гордост. Малцина могат да задържат сълзите си, когато преминава шествието, цялото в цветя, пеейки традиционния химн:

Върви, народе възродени,

Към светли бъднини върви!

За първи път станах свидетел на подобно шествие през 1962 г. на площада в центъра на София, в този ден участниците носеха не само портретите на тогавашните политически лидери, но също и на учители и писатели, които са възродили българското национално самосъзнание, написали са книги, отворили са училища, за да просветят нацията и всички те са пожертвали живота си пред олтара на свободата.

За два часа стотици деца, ученици, студенти, учители, професори и хора, свързани с науката, културата и образованието, минаха през площада като радостен пъстър поток от знамена, цветя и портрети. Някои носеха огромни кирилски букви, подострени пачи пера и книги, докато други държаха клонки, отрупани с розови цветове и зелени листа или усмихнати слънчогледи. Тържествено вървяха момичета в национални носии и носеха кошници с цветя, а след тях и група малки момчета, облечени в бели дрехи, украсени с гайтани, на главите с калпачета, със златни лъвчета, гордо носеха униформата от потушеното априлско въстание от 1876 г., което завършва с „жестокости”.

Макет на самолет, качен на камион, привидно надвиснал над главите на манифестантите, носеше на крилете си възторжено малко момиченце в бяла рокля с огромна панделка в косата. Деца с почернени лица и африкански костюми внасяха интернационална нотка в това най-българско от всички събития, за да напомни, че славянската азбука е създадена от двама души, които са вярвали в правата на всяко човешко същество да има книжнина на своя роден език. Пирамиди от атлети грациозно пазеха равновесие на раменете си, десетки момичета, облечени в бяло, вдигаха и спускаха алени флагчета, прецизни като часовников механизъм, пламтеше гора от копринени знамена, огромни украсени с гирлянди портрети на Кирил и Методий се носеха като платна над живото море, докато край тях вървяха манифестантите, вълна след вълна и пееха песента:

Върви, народе възродени,

Към светла бъднина върви!

Виждаха се платна, представящи различни научни институти, модели на електроцентрали, на заводи; пъстри картини на богатите плодове на българската земя и пр. А край тях хората продължаваха да пеят:

Напред, науката е слънце,

Което във душите грей,

Напред народността не пада,

Там дето знаньето живей!

Модел на Спутник се движеше шеметно около огромно земно кълбо, докато ята балони и модели на ракети, триумфално излетяха към синьото лятно небе, а на трибуната беше почетният гост, първият космонавт в света Юрий Гагарин, спретнат и усмихнат, както винаги. А народът продължаваше да пее:

Бъдете преблагословени,

о, вий, Методий и Кирил,

отци на българското знанье,

творци на наший говор мил!

Може би съпоставката между двама светци от 9 в. с модерните полети в космоса изглежда малко странна? Но какво би било по-подходящо за командния пулт на космическия кораб на Гагарин от кирилските букви, гордия принос на България към цивилизацията. С тази азбука, обикаляща около света и летяща към други пространства, българите чувстват дори в този ранен етап, преди тяхната собствена страна да има космонавт, че и те имат известен принос в изследването на вселената.

Точно тогава, в началото на 60-те години, българите се забавляват с грешката, направена от западен журналист, който пристига в София, неадекватно информиран, отбелязва, че надписите на обществените места са изписани с кирилските букви и бърза да информира читателите си, че България е под контрола на Съветския съюз и дори е била принудена да приеме руската азбука! Колко жалко, че той не беше си направил домашното предварително, или просто да беше посетил България на 24 май.[…].

Колкото повече опознавах България и нейния народ, толкова повече забелязвах малки детайли в навиците и поведението, които отразяват националната им обсебеност от книгите и образованието. Например, девет от десет българи, когато търсят информация за възрастта на едно дете, никога не питат на колко години е, а в кой клас е това дете. Толкова е неизбежен начинът, по който задават този въпрос, че първото българско изречение, което моята малка дъщеря успя да разбере, беше „в кой клас е тя”, всъщност в Британия системата е толкова различна, че е много трудно да се отговори на въпроса в познатите рамки.

България е може би единствената страна в света, в която доскоро, при регистриране в хотел, гражданите трябваше да отбелязват не само обикновените детайли като постоянен адрес и пр., но и нивото на образованието си. Освен това през 60-те години, в най-обикновен провинциален хотел съм виждала официална наредба, касаеща управлението на хотелите. Там бе включено изискването да имат библиотека с книги, достъпни за гостите по всяко време на денонощието! Много от хотелите нямаха топла вода и дори нямаше подобно изискване, но имаше разпоредба за осигуряването на книги. Страхът, че книгата ще свърши, стоеше зад един от малобройните случаи, когато видях милицията да пристига, за да предотврати възможни обществени безредици. Това беше пред една книжарница в София, в която бе доставена току-що отпечатана книга. Опашката от добре изглеждащи граждани, очакващи да си купят книгата, преди да свърши доставката, постепенно растеше и набъбваше и сякаш беше на път да нарасне по подобие на тълпата, щурмуваща Бастилията. Когато попитах коя книга е предизвикала толкова вълнения и тревоги, ми обясниха, че става въпрос за нов превод на книга от една от сестрите Бронте.

Кирил, Методий и Климент наистина са живи и вечно ще живеят в България! В цялата страна улици и училища носят имената им. […]

* Черно на бяло

Гласувайте за "ЛЕВИЦАТА!" с бюлетина № 19 и преференция 104 в 25 МИР-София

Гласувайте в 10 МИР-Кюстендил за "ЛЕВИЦАТА!" с бюлетина № 19 и преференция 101