/Поглед.инфо/ Трябваше да се изтърколят цели три десетилетия, за да разберат някои десни разочарованието на повечето леви в началото на прехода. Когато приятели, с които всичко си делил, заради които си бил готов да влезеш в огъня, които си познавал до болка и въпреки това не си открил у тях дори ни най-мъничък намек за съпротива срещу тогавашната система, изведнъж се извъртяха и завдигаха двата пръста. Когато обичани изпълнители от естрадния бранш се подредиха почти до един на снимка за първия предизборен плакат на СДС, затанцуваха последния валс и се завъзторгваха, че времето вече е тяхно. И не, не става дума за изгрелите на демократичния небосклон каци, кръпки и буги бараби, а за най-най-утвърдените имена. За онези, за които смятахме, че и предишното време е било тяхно, тъй като минаваха за галеници на властта. И немалко от които не тръгваха към по-отдалечените градчета, ако предварително не им се обещае, че ще им бъде платено за двойно или дори тройно участие. И местните организатори подписваха, защото и глухата провинция трябваше поне малко да живее с ритъма на центъра. А после трепереха да не им дойде някой пернишки ревизор, който да направи тъжен по-нататъшния им живот.
Разочарованието на левите тогава е обяснимо. Светът се променяше, а промяната пълнеше улиците и площадите с възторг. От който обаче те нямаше как да бъдат част. И не само защото любимите им музиканти бяха сменили цвета си, за да запазят интереса си. А и тъй като успяваха да провидят през еуфорията същинските цели на историческото раздвижване. Които в крайна сметка се сведоха до разместването на фигурите върху голямата шахматна дъска. До мястото ни в геополитическото пренареждане. До прескачането от един военен и икономически съюз в друг. До отказа от стария Голям брат и вричането във вярност на новия. Иначе няма как да се обясни защо сега, след като в Европа никъде няма формационен социализъм, напрежението в отношенията с Русия расте. Нали там е също капитализъм. Нали няма изгледи социализмът да се възстанови. Днешната ситуация потвърждава, че смяната на системата е била предимно красив лозунг, под който Източният блок да бъде прехвърлен в друга сфера на влияние.
Левите се оказаха по-големи демократи от самообявилите се за такива. Макар музикалните им кумири да се бяха срутили, продължиха да ходят по концертите им, да се радват на песните им по радиото и телевизията. Колкото и да търсите в тези повече от две хиляди статии, които съм публикувал, няма да намерите дори ред, в който персонално да съм охулил някого от певците, които се пребоядисаха. Не наругах и Роджър Уотърс, когато преди пет години в София написа на концертната стена "Оставка!" за правителството на партията, от чиито листи преди време бях депутат. Това е нормално. И не защото кой съм аз, та да роптая срещу гения на рока. А тъй като в демократичното общество всеки има свободата да се изразява. И тази свобода трябва да се уважава, колкото и казаното да не ти се нрави.
Не е така обаче отдясно или поне в част от десницата. Може би защото в хода на промените не преживяха катарзис, а чевръсто скочиха от старите доспехи в новите, всяко мнение извън собствените им шаблони ги изважда от равновесие. Дотолкова, че не се поколебаха да развенчаят дори Роджър Уотърс след концерта му в зала "Армеец" преди дни. И какво толкова каза основателят на "Пинк флойд"? Че иска мир. Което би трябвало да е съкровеното желание на всеки нормален. Че САЩ ни водят към неговото разрушаване. Което е доказано десетки пъти. Че руснаците победиха Вермахта с цената на 20 милиона жертви. Което е исторически факт. И че иска любовта да прескочи стените на политическите вярвания и да победи войната. В което не само няма нищо лошо, но и трябва да се насърчава.
Да настояваш за мир и любов обаче няма как да е престъпление. Поради което музикантът бе обвинен в нещо друго. В западняшко пренебрежение към нашите проблеми. В посягане към геополитическото статукво. И дори в проруска пропаганда. Ветеранът на рока размахвал юмруци, без да знае, че следва чужди опорни точки. Непознавайки локалния ни контекст, сипал яко катран в кацата с меда.
Ето как критиците на Уотърс доказаха, че при тях демократичността не е същност, а поза. Както не оспорваха предишната система, така не позволяват да се критикува сегашната, а ако утре се случи поредната смяна, със същия плам ще бранят и новата. Което показва, че те не са свободни хора. Защото мисленето с шаблони не е свобода. Не е даже и мислене. В очакване на аленмаковски ефекти от музиката те не се поколебаха да скочат дори на легендарния рокаджия. Но голямото име е голямо, защото борави с факти, а не с пропаганда. Поради което няма как да го вкарат в коловоза на собствените си представи. Освен ако не държат на всяка цена да станат смешни.
Дума
