(За глобалната криза и нейната дълбока причина)
Симптомите и синдромите на криза в Западното геополитическо пространство (Европа и САЩ) са все по-очевидни и все по-очевадни.
И причините за тази криза трябва да бъдат потърсени там, където те са. Ние не трябва да сме като онзи, който си загубил някъде ключа, но го търсил под уличния фенер, защото там е най-светло.
Несъмнено е стратегическа кокоша слепота всяко политическо, и-или икономическо, и-или финансово, и-или социално глобално бедствие, което ни сполетява с упоритата периодичност на Махалото на Фуко, да бъде разглеждано самò за себе си и сàмо за себе си.
Кризата на Западния свят (на който ние вече принадлежим всякак - за необозримо бъдеще напред) и превръщането му в основен генератор на рискове в Рисковото общество и главен източник на серийно произвеждани несигурности за цялата Планета, задължително налагат да се взрем под повърхността, да не обсъждаме заедно и поотделно уродливите лишеи, отблъскващите циреи, стряскащите екземи по лицето и тялото на Запада, с надеждата да намерим козметично средство, с което да се излекуваме от тях поне за известно време, а да потърсим дълбоките ВЪТРЕШНИ причини за тези ВЪНШНИ поражения, превръщащи Запада - великия съзидател Съвременната човешка цивилизация – в нейна най-голяма заплаха, способна да й причини въздействия с катастрофични последици.
Глобалната криза, в която е тласнат светът е продукт на процеси преди всичко в Запада.
И тази криза не е само и единствено криза на ултра-либералния, мега-пазарния, свръх-конкурентния, хипер-потребителския Модел, в който се изражда Западното общество.
Съгласен съм, че този Модел – ултра-либерален, мега-пазарен, свръх-конкурентен, хипер-потребителски – също е донякъде причина за Глобалната криза. Но той е причина дотолкова, доколкото ние живеем в много динамично, сложно, рисково и стихийно време, в което връзката причина-следствие не е вече Хегелова, линейна, еднозначна, пряка. Тя е Пригожинова, нелинейна, многопосочна, обратна – т.е. днес следствието също въздейства върху породилата го причина.
(Например – ние в България все повече се опростачваме защото живеем все по-зле, но и защото все повече се опростачваме, живеем все по-зле. Не само както живеем, такива сме, но и каквито сме, така живеем.)
Ето защо е още по-важно да намерим най-дълбоката причина за случващото се – онази причина, която е породила последствията, които й влияят и я умножават с пъти, ескалират я и я обричат.
А можем да открием тази първопричина за Глобалната криза, само ако анализираме не главните нейни проявления – едно по едно или съвместно, а си дадем сметка, че това, което се случва се дължи на фундаментални системни, структурни, стратегически и целеви (свързани с Целта) дефекти.
Разсъждавайки по този начин и само по този начин можем да стигнем до извода, че главната причина за Глобалната Криза е Кризата на Демокрацията. Кризата на Западната Демокрация.
Впрочем, огромна част от драмата на българското общество в мъчителния и разпадащ държавността ни Преход е закодирана в това, че ние се устремихме към Демокрацията тогава, когато тя започна да изпада в Криза.
И така ние отидохме не в нейния вчерашен, така лелеян, лъскав и бляскав неин ден – гарантирал 30 години непрекъснат ръст на Западните общества и обезпечил им блестяща победа над Социалистическата система.
(А това изобщо не бе лесна и лека за побеждаване система – нещо, което трябва да се признае, не на последно място, и за да се оцени по достойнство Западната Демокрация. Защото иначе какво чак пък толкова достойно и забележително има в победата над колос с глинени крака, над обречен да бъде победен обществен строй?).
Ние, без да го осъзнаваме и без да го очакваме, отидохме право в днешния ден на Демокрацията – изпълнен с болести, лутания, заблуди, самоизмами и внезапно изпратени за осребряване дълго забравяни и отлагани чекове на избягвани лекомислено равносметки.
Демокрацията, като процедура, е много проста и твърде елементарна формула за вземане на решения – прави са тези, които са повече.
А тези, които са повече практически никога не са били прави.
Слава Богу, че всички жизнено важни проблеми на човешкото битие и съзнание не са решавани през вековете с просто мнозинство, а са се раждали в главите на отделни хора и с цената на много саможертви и жертви са си пробивали път – често въпреки мнението на мнозинството.
Съзнавайки своите слабости, които лесно могат да се превърнат в опасност за обществото, при израждането й във формална процедура, Демокрацията е въвела за оптимизирането си поне четири допълнителни условия:
(1) тези, които са прави, т.е. които са повече, да са колкото се може повече.
(2) тези, които са прави, т.е. които са повече, да изразяват своето мнение колкото се може по-информирано.
(3) тези, които са прави, т.е. които са повече, да зачитат и да се вслушват в мнението на онези, които са по-малко и да инкорпорират от него в своите решения онова, което е полезно за цялото общество.
(4) тези, които са прави, т.е. които са повече, да изолират и да не допускат крайни, радикални, опасни за обществото, човеконенавистнически и други подобни мнения да могат да влияят на вземането на решения.
Съблюдавайки тези четири допълнителни условия, Демокрацията успешно отстояваше себе си, самооптимизираше се и спомагаше за развитието и социалната кохезия (солидарност, сплотеност, сцепление).
И в същото време се разграничаваше от режими, които чрез формалните демократични процедури имитираха демократично взети решения – вкл. формалната (механична) „демократичност” при идването на власт на Хитлер и „общонародното” утвърждаване на волята на Сталин.
През последните две десетилетия след падането на Берлинската стена обаче, Демокрацията все по-лекомислено се отказваше от четирите допълнителни условия, постепенно започна да се изражда във формална процедура и така се превръщаше в основната заплаха за самата себе си, т.е. за Западния свят (към който ние се устремихме след като ни спуснаха „отгоре”, на 10 ноември правото да се демократизираме).
● С отказа си от първото и второто от тези четири допълнителни условия, Демокрацията започна да взема решенията си с все по-малък процент граждани от обществото и допусна решенията да са резултат от ирационални, зле информирани, деструктивни, противообществени мотиви или с нагласата на сеира, шоуто, зрелището, кéфенето, карай да е весело, две-три бири и оркестърът да свири...
И у нас партии и президенти обявяват съкрушителни изборни победи с не повече от 15-20% от гласовете на ВСИЧКИ избиратели. При това не се прави избор между идеи и личности, а се осъществява с подкупване на отделни прослойки или с купуване на гласове.
Така вместо изборите да узаконяват правото на мнозинството от обществото, те се превръщат в надпревари между различни а-логично или а-политично, антисоциално или антидемократично мотивирани малцинства:
- едни, мотивирани от факта, че са реституирали нещо на баба им;
- други - мотивирани от факта, че дядо им някога бил на Бузлуджа;
- трети – че лично са „намазали” при управлението на своите;
- четвърти – защото мразят всички предишни;
- пети – в името на етноса или религията си;
- шести – срещу кой колкото даде.
Ала всички до един правят това, независимо колко негодни или какви негодници са сложили в листите си тези, за които те гласуват...
● С отказа си от третото и четвъртото от тези четири допълнителни условия, Демокрацията започна брутално да игнорира отговорните и моралните, мислещите и търсещите, умните и талантливите, знаещите и можещите хора и политици, а отвори щедро обятията си за откровени популисти, харизматични манипулатори, карикатурни кресльовци, цинични мошеници, нагли фашизоиди.
И у нас партиите на Прехода, т.е. нормалните партии, в които имаше състезания на визии, на идеи, на способности и умения, които изграждаха префосионални политици, експерти и мениджъри, постоянно биват изтласквани от партии-котерии около 1 човек.
Залагаш на печелившия кон, на ракетата-носител, на новия харизматик и влизаш в политиката.
Намираш път до портфейла, сърцето или слабините на съставящите партийните листи и ставаш за политиката...
Както бе казала в тесен кръг една дама – „5 минути позор с пишещия листата, 5 години евродепутат”.
Можеш да си завършил право в Горно нанадолнище, да си далеч под средна ръка „специалист” и да ти поверят да управляваш една от най-сложните системи в държавата, пряко свързана с националната сигурност....
Камо грядеши, България?
Така с отказа си от първото и второто допълнителни условия („позитивните” защитни механизми), Демокрацията се лиши от това, което да я прави все повече пълноценна, все повече ефективна, все повече представителна и все повече демократична.
А с отказа си от третото и четвъртото допълнителни условия („негативните” защитни механизми), Демокрацията се лиши от това, което да я предпази от превръщането й във все по-малко пълноценна, все по-малко ефективна, все по-малко представителна и все по-малко демократична.
Демокрацията, Западната Демокрация е болна от все по-малко демокрация. Тя става формална процедура, тя не може да мобилизира обществата за големи каузи, тя дава много често път на некадърни управленци, на зле образовани хора, на слаби личности, на безпардонни парвенюта, на разпасани еротомани, на хитреци, лъжци, мошеници и просто типове, които мразят Другия, Различния, Неприличащия на тях...
Освен това и заради това, Демокрацията не се справя с предизвикателствата на Рисковото общество, с управлението на кризи и извънредни ситуации. А това са вече постоянните условия, в които ние ще живеем – когато кризите и извън-редните ситуации ще са новата нормалност и новата (във-)редност.
Твърде асоциална, твърде меркантилна, твърде анти-държавна, твърде самодоволна, използваща преди всичко техники за промиване на мозъци, за баламосване на обществата, за хвърляне на пясък в очите, за изкривяване на реалността, за злоупотреба с времето и пространството, за осмиване и окарикатуряване на почтеността и моралността, за ерозиране на ценностите; жадна за успех с цената на всичко и на всяка цена, Демокрацията, Западната Демокрация се превръща в механизъм за разрушаване на Държавата, на Държавността, на морала, на жизнения стандарт, на човещината, за разкъсване на социалните връзки и мрежи, за убиване на смисъла на живота и за отричане на смисления живот - за сметка на безпардонното взиране в пъпа и малко по-надолу, и в името на тласкането ни в един разгонен и разголен свят, в който всичко е достъпно, стига да можеш да платиш за него с кеш, в брой и на ръка, с тяло, душа или съвест.
Ето как Демокрацията, Западната Демокрация се превръща във враг на самата себе си. Тя за броени години прояде, профука, пропиля почти всичко от своето политическо, морално, социално, икономическо и културно лидерство, заради което бе притегателна мечта за няколко поколения от хора и за десетки народи.
Демокрацията, Западната Демокрация е толкова заслепена от собственото си Его, че вместо да осъзнае отговорността си пред Запада (на който и ние принадлежим) в частност, и пред човешката цивилизация като цяло, продължава да използва своята сила, за да налага на другите собствените си пороци и похоти, болести и сласти. И продължава да инжектира в света кризи – политически, икономически, финансови, военни, социални, културни, екологически.
Камо грядеши
Бих казал – така й се пада, но поне две неща ме възпират да го направя.
► Първото е, че ние сме част от Запада (Европа и САЩ) и Залезът на Запада ще мине като смазващ валяк най-напред през държави като България - управлявани все по-зле, от все по-слаби политици и превръщащи се в коридорни територии с обслужващи функции, населени от спасяващи се поединично индивиди.
► Второто е, защото съм категорично убеден, че в нашия свят, изграден върху европейските (а значи на Запада) ценности, принципи, норми, схващания (за добро-лошо, справедливо-несправедливо, почтено-непочтено, красиво-грозно, морално-аморално, законно-незаконно и т.н.), Залезът на Запада, тежкото заболяване на Демокрацията, на Западната Демокрация, ще има изключително тежки последици за цялата човешка цивилизация.
Човечеството е в един и общ самолет, но засега този самолет може да се управлява само от Запада (САЩ и Европа).
Това означава, че Западът не е свободен да прави каквото си иска и да се държи както си иска.
Тези, които се возят в самолета всъщност имат повече права – те могат да бъдат безгрижни, да се веселят, да шумят, да играят и да палуват, дори да се замерят с думи или с предмети (в определени рамки, естествено), но Западът е в кабината на този трансвековен лайнер и на неговото поведение са наложени много повече отговорности, много повече задължения!
Западът няма свободата да прави каквото си иска, да се държи както си иска, да е безотговорен и безгрижен, безсъвестен и безхаберен...
Най-малкото защото не си представям каква ще бъде участта на този общоцивилизационен самолет, ако в пилотската кабина екипажът е пиян и дори, не дай Боже, дрогиран...
