(Нещо като лично обяснение или лично оправдание)
Мнозина мои приятели и познати ме подканят да си кажа мнението за случилото се с Ахмед Доган в събота.
Трудно ми е да го направя, защото вътрешното мое убеждение, гласът на интуицията ми се разминава с общото мнение за постановка, сценарий, драматургия, авто-атентат.
Какво да правя, може и да греша, но така чувствам нещата.
Останалото би ми се сторило хипер-абсурдно и брутално нагло. Такова, че да му е дошло времето окончателно да закриваме държавата.
Иначе Да! - категорично съм съгласен, че последвалата сцена на физическа разправа бе грозна, груба, гнусна и гадна.
Толкова от мен за случилото се...
Друг е въпросът post factum кой печели и кой губи. Печели върхушката на ДПС, но не печели страната ни и нейната национална сигурност, не печелят българските турци, сред които имам много и някои от тях – близки приятели.
Единственото, което мога да допълня със сигурност е, че станалото показва със страшна сила – нещо в България, нещо от България е гнило, гнои и загнива.
Останалото е мълчание.
Но за да кажа все пак нещо, след като приятелски съм приканвам на не мълча повече, реших да приведа свои разсъждения от неотдавнашно интервю, а сетне да приложа какво съм писал до президента по повод на връчването на високо държавно отличие на Ахмед Доган.
На този сайт, ако се даде в търсачката „Ахмед Доган”, може да се прочетат още много неща, писани от мен за Доган и върхушката на ДПС.
И така, първо ето разсъждения от мое интервю (привеждам ги едно към едно, без никаква редакторска намеса), по някакъв начин гравитиращи с безумния инцидент на форума на ДПС.
„Много деструктивна е ролята на лидерите на ДПС, които държат българските мюсюлмани в едно политическо гето.
Те непрекъснато ги обособяват, непрекъснато акцентират на това, което ги отделя от българската общност. Докато в цивилизованите, в нормалните държави отношението ти към националните интереси, към националната сигурност, към процесите в страната, това е твоята обществена стойност като личност. А каква е религията ти, етносът, това си е твоя работа, това е твоят свят, вътре в тебе.
ДПС, от една страна, и българските патриотарски партии, от друга, непрекъснато акцентират върху това, което обособява дадена религия или етнос от българската общност. Затова все повече лидерите на ДПС се превръщат в деструктивна сила.Те не позволяват на българските мюсюлмани да се почувстват интегрална част от българската общност. Защото българщината означава България да бъде просперираща, модерна европейска държава. В нея като понятие няма нищо чисто етнически българско. Българският арменец, българският евреин, турчин и циганин си обича България. И когато ти натрапваш отликите, ти пречиш на човека да се почувства достоен и приобщен български гражданин.
ДПС успя в началото на Прехода да направи своя модел за политическо присъствие като партия на етническа основа популярен и подкрепян в Европа. Но Движението получи европейска легитимност, когато все още стратегията на Европа за мултикултурността поощряваше самоцелното обособяване на етносите и тяхното, едва ли не, квотно присъствие във властта.
Този модел, който ДПС провеждаше и налагаше в България със съгласието на всички останали партии и на големите европейски политически партии, вече се видя, че претърпя катастрофа - във Франция, Великобритания, в Германия, в Холандия. Досега се налагаше този модел на мултикултурността и на обособяването на общностите и даването им на квотно представителство във властта. Сега вече Европа е на правилната позиция, че отделните етноси трябва да намират своето място като отстояващи общите национални интереси, като част от различните национално представени партии.
В този смисъл МОДЕЛЪТ НА ДПС Е ФАЛИРАЛ.
Никой в Европа вече не го подкрепя, а конкретният грях на ДПС е, че лидерите му не допускат конкуренция на идеи, на биографии, пазарна демократична конкуренция на личности в ДПС и българските мюсюлмани.
ДПС е единствената партия у нас, която действа на геронтофилски принцип от времето на късния соц, на късното БКП, на вече почналия да склеротизира Тодор Живков и започналия да се пропива Петър Младенов.
Като краен резултат, ДПС започва да се превръща във воденичен камък на политическата ни система и на държавата, и на държавността.
Елитът на ДПС е от същия гьол, от същата едноцветна партия на властта, в която са всички лидери на прехода и която развива и защитава свои тясноелитарни интереси.
Сред тези тясноелитарни интереси е да не се променя властващият статус на точно този елит, най-много може да се променят квотите на участие във властта – в зависимост от спечелените проценти на изборите, но статусът на елита трябва да му гарантира монополното право да определя дневния ред на обществото. И да се допитва до народа на избори само, за да се възпроизвежда и легитимира.
Така че елитът на ДПС е част от политическия елит, който провали Прехода от гледна точка на модернизация, демократизация и европеизация на държавата ни. И колкото и членове да има Европейският съюз, ние все да сме последни.Това е грешен модел, но той устройва политическата класа.”
А ето и какво съм писал през 2004 г. до президента Георги Първанов.
„Относно: Връчването на орден “Стара планина” на Ахмед Доган
Не е оригинална тезата, че връчването на орден “Стара планина” на Ахмед Доган ще донесе значителен политически ущърб на президента (разбира се, има и други тези).
На 1 ноември 2001 г. за пръв път си помислих, че не всичко с преизбирането на Петър Стоянов е сигурно, когато в огромната зала на Двореца на културата-Варна, при честването на Деня на будителите, поетесата Елка Няголова каза нещо тъжно за връщането на Историята на Паисий и из цялата претъпкана зала се понесе сподавен стон на болка. А-ха, казах си, народът помни. И трудно е да се повярва, че това никак няма да проличи на изборите.
Изчаках с тези размисли Връчването да стане факт, защото то е политика на президента, а това значи, че той и само той може да решава какво да прави.
Ако пиша сега, е защото и този случай може да се разглежда като case study – как функционираме като президентска администрация. Това е пореден жизнено важен въпрос, който не се подлага на никакъв дебат, макар че има огромен ефект.
В съзнанието на обществото няма да остане кой е предложил връчването на орден на Ахмед Доган, а кой му го е връчил. Тук изобщо не коментирам заслугите на лидера на ДПС, говоря за процедурата и за реалната политическа среда, в която ще се “прочете” този акт. И не най-важното измерение е постепенното налагане в обществото на мнението, че при сегашния президент започна да се задълбочава девалвацията на високите държавни отличия. Като спорни не са само Петър Манджуков (от когото всъщност се открехна вратата, през която сега влизат десетки) и Иван Славков. Набива се усещане, че главният повод е не дали лицето има особени заслуги, а дали е просто с някакъв кръгъл рожден ден.
Аз мисля, че президентът имаше възможност да заеме позиция по ордена на Ахмед Доган, която да не му развали нито отношенията с българското общество, нито нужната му подкрепа (както се смята) на ДПС. Президентът би могъл да заяви ясно и открито:
“Да, ролята на Ахмед Доган за запазването на етническия мир и за българския етнорелигиозен модел е безспорна, несъмнено значимо е и неговото присъствие в политическия ни живот след 1989 г. така че аз високо ценя българския политик Ахмед Доган. Що се касае по въпроса за ордена, то имам някои принципни съображения:
1. Няма практика такъв орден да се дава за навършване на 50 години – ние с Ахмед Доган сме все още млади мъже и политици по общопризнатите европейски стандарти, нека да дадем възможност поне след 10 години - тогавашният политически елит и обществото ни - да оценят нашите заслуги, сега все още сме вътре в процесите, липсва историческата оптика.
2. Няма практика да се дава орден на действащи политици – това би създало прецедент, който да започне при всяка кръгла годишнина да декорира хора, които все още са нагърбени с провеждане на една или друга реална политика и като така, разполовяват обществото на привърженици и противници на тази политика, а орденът може да се приеме като некоректно - от гледна точка на демократичните процеси - утвърждаване на тази политика.
3. Независимо от безспорните заслуги и качества на Ахмед Доган, фактическата ситуация днес е, че правителството (да се наблегне на думата “правителството”), в което участва възглавяваната от него партия, всъщност му присъжда този орден, а това може да развърже ръцете на всяко ново правителство да награждава свои партийни лидери и функционери.
4. Доколкото ми е известно, в другите страни от НАТО и ЕС няма подобен случай управляващи да се самонаградят с най-високите държавни отличия и това може донякъде да дискредитира страната ни и да омаловажи награждаването на лидера на ДПС Ахмед Доган.
5. Ако правителството все пак реши да ми предложи да наградя г-н Ахмед Доган, то аз ще го направя, защото досега винаги сме работили с кабинета в синхрон по въпроса на висшите държавни отличия и не бива тъкмо личността, която най-много ни обединява, да стане повод за дискусии по въпрос на процедури и принципи на награждаването; но се надявам правителството да се вслуша в моите аргументи, за да можем както да изтъкнем по ред други начини колко големи са заслугите на г-н Ахмед Доган, хем да не създаваме сгрешени практики…”
Разбира се, сега импровизирам, защото не търся аргументи срещу дадено събитие post factum, а само искам да подскажа, че ако има желание, може от всяка ситуация да се търси изход. Иначе естествено бих могъл да допълня тези няколко аргумента с още размисли от подобен род. Защото вътрешно съм убеден, че каквато и безценна да е ролята на Ахмед Доган през изминалите 15 години, неговото награждаване категорично е в разрез с практиката и традициите на страната ни, създава впечатление, че е налице натягане към него и по посока на ДПС от страна на управляващите, че то се вписва в един контекст, в който проговарят и исторически комплекси, и разни салтанати и освен всичко това, се обезценява ролята, която другите партии имат за прехода към демокрация.
Моята тревога е, че след като в съзнанието на нашия народ президентът измени на 180 градуса позицията си за НАТО, ще бъде припомнено и какво той като партиен лидер пишеше и правеше, вкл. по време на общинските избори 1997 г. в Кърджали и отново да бъде упрекнат за рязка смяна на позициите. Казвам това от гледна точка на ясно отличимата идентичност на президента като личност, политик, държавник. От срещите с хора в Пернишко, Кюстендилско, Благоевградско, Варненско и др. напоследък, започвам да чувствам тътена на започнало охлаждане на най-обикновеното и човешко масово мнение за президента като за последователен, принципен и изключително порядъчен българин и човек. А това (ако сетивата ми не ме лъжат) не е никак добре, да не кажа нещо по-силно – тъй-като поне за мен президентът няма алтернатива сред изхабения, безличен, безхарактерен и корумпиран наш политически елит.
В атмосферата на острата дискусия, която, без особено да излиза отгоре, на повърхността, се води вътре в обществото ни за това награждаване, по логичен начин се вписа и днешното интервю на Ахмед Доган в “Труд”. С него Ахмед Доган затвърждава самовлюбеното си себевъзприятие на “осенен отгоре”, па макар и наистина доста интелигентен и хитър политик. С поставянето на БСП в стана на чакащите до 2010 г. като потенциални управляващи, Ахмед Доган отново иска да покаже кой всъщност държи баланса и раздава поканите за висшата власт у нас. Така всъщност президентът днес ще играе ролята не на висшия политик в България, а на най-високо поставения човек в политиката, който има честта да връчи най-голямото отличие на Ахмед Доган. Премиерът е този, който предлага да се награди Ахмед Доган, президентът е този, който има дълга да го обкичи с този висок орден. Ала те са такива, защото Ахмед Доган е решил или поне направил най-много за да станат такива. По този начин президентът участва в сакрализирането на Ахмед Доган. А става така (в очите на обществото ни) защото Ахмед Доган има своя стратегия, към която принуждава останалите да се адаптират, да се съобразяват с нея, да се вписват в нея. И е вече маловажно, че ДПС участва активно в корупционните практики, или че ДПС съобразява не рядко не партийните интереси с националните, а националните - с партийните.
хмед Доган доказва, че политикът не може без стратегия. Който има стратегия, той (ръко)води играта. За останалите остава ролята на интуитивни политици. Президентът може, ако има своя стратегия, да накара Ахмед Доган да се съобразява с нея. И тогава вече Ахмед Доган, сам, без да има друга алтернатива, да бъде принуден да му оказва своята и на ДПС подкрепа.
29.03.2004 г.
