/Поглед.инфо/ Досега пред подобен исторически избор държавата ни, а заедно с нея и обществото и нацията, са били изправени два пъти: непосредствено след края на Първата световна война (20-те годинина ХХ век) и в средата на 40-те години, т. е. по време на Втората световна война. Той възниква не само от рязкото засилване на политическото напрежение в страната или от пренареждането на геополитическата карта на Европа, а най-вече заради обективната необходимост за възстановяване по качествено нов начин и в нови форми на разрушенията от войните съобразно определен икономически, социален и политически модел. Това е необходимият избор именно на нов модел за устройството на обществото и икономиката, а поради това и на политическата власт, която трябва да го установи и осъществи в бъдещето.

Изборът е обективно възникнал; обществото е поставено пред него, за да продължи историческото развитие на ново равнище на обществените и икономическите отношения, както и на начина на производство. Т. е. той е избор на социално-икономическа и политическа система. А това означава, че е радикален, но също така и задължителен. Историята възлага на обществото, държавата и нацията да го направят, защото не желае да го налага насила, за да не възникнат напрежение и съпротива, които държавата няма да е в състояние да избегне или предотврати. Необходимо е общественото съгласие. И тогава, когато това общество е в състояние да направи избора, ще се изпълни историческия проект за радикалната промяна.

Тези исторически моменти трудно се забелязват и „прихващат“ от обществените науки – да не говорим за политическите субекти. А много е важно именно политическите субекти, като представители и изразители на класите и съсловията, да се готови да изпълнят задължението си и наложат чрез политическата си воля своя модел за промяна. Готовността и волята за промяна не се изразява само в политически и пропагандни декларации, още по-малко в провокирането на размирици, бунтове и въстания, а в умението да се изработи съответният политико-икономически и социален проект и то в такава форма на готовност, че да бъде възприет от обществото и веднага да започне осъществяването му.

Ще прозвучи парадоксално, ала тази картина ни я дава художествената литературата. При това с голяма точност. Стига, разбира се, да бъде четена адекватно и вярно, с разбиране и като свидетелство на състоянието на обществения организъм и на идеите, които то изразява чрез нея. Прочетете още веднъж поезията и прозата от 20-те години на ХХ век, и ще усетите готовността на обществото да извърши възлагания му избор.

Трябва да се подчертае, че обществото силно се влияе от степента на готовност на политическите субекти с подобен проект. То винаги проявява зряло чувство и притежава усет за състоянието на партиите и техните възможности да водят държавата.

В края на Първата световна война и през 20-те години на ХХ век изборът, който обществото трябваше да направи, беше драматичен. Обстановката бе твърде тежка: разруха, национална катастрофа, поради която изгубихме територии, бедност, недоволства, войнишки бунтове, непримирими и безконечни политически баталии. Класите и съсловията се бяха вкопчили едни в други и сякаш никакъв мир не е възможен след войните. Но мирът настъпи. И през 1919 година на парламентарните избори БЗНС, ръководен тогава от Александър Стамболийски, побеждава политическите си противници и през 1920 г. съставя правителство и повежда държавата наляво. Ала неговият „ляв проект“ е зле съставен, а и властта му не е достатъчно силна и умела в политическо отношение, за да удържи натиска отдясно. И на 9 юни 1923 г. бе свален с държавен преврат. След него България рязко промени посоката и я следваше в продължение на малко повече от 20 години.

Превратът бе извършен от т. нар. „реакционни сили“ със знанието и под ръководството на Борис III и като всеки подобен политически акт е противоконституционен и в него има определен елемент на фашизъм, проявен по-късно в управлението на превратаджиите. Обективно погледнато, той изпълни историческата повеля и реално изигра положителна роля. Превратът спря разпада на държавата и възстанови икономиката. Репресиите бяха жестоки, зверски, отмъстителни и ненужни и показват как си служи буржоазията, когато се извършва реставрацията на нейната власт. За тях тя си получи заслуженото Народния съд и възмездието след 1944 г.

Управлението на Стамболийски постави изключително важни проблеми за стратегията и тактиката на налагането и прилагането на левия проект за обществено устройство. Десният проект е проект на системата и той няма нужда специално да се формулира и подробно описва. Капитализмът има своята политическа и икономическа логика, правила и норми; необходимо е само умение капиталът да се възползва от създаващите ситуации, за да набъбва и нараства. Левият проект обаче е враждебен на капитализма. Той трябва да съдържа указания как системата ще бъде радикално променена, какво ще се изгради на нейното място и как то ще бъде защитено и развивано. Т. е. тук става дума както за икономически стратегии и тактики, така и мерките на властта, под чието ръководство и закрила този проект ще се прилага. Нужно е да формира друго обществено съзнание, защото не става дума вече за обичайното упражняване на власт от спечелилата парламентарните избори политическа партия, а за преобразуване на обществото и икономиката.

Александър Стамболийски нямаше такъв проект и такова съзнание. А и неговата партия беше твърде разнородна по състав, поради което не беше единна. Затова и властта й бе по-скоро аматьорско упражнение на управление отколкото държавна власт, натоварена от историята да изпълни грандиозна задача.

Историята не прощава подобни грешки и ги наказва изключително строго и безмилостно!

През 40-те години политическата ситуация в страната е по-различна. Различна е и геополитическото разположение на европейските държави. Освен това победата на СССР във Втората световна война доказа възможностите на осъществения там ляв проект на обществено устройство и икономически отношения. Нужна бе само политическа власт, за да може този проект да се задейства и в българските условия – с известни изменения съобразно националните особености.

В средата на 40-те години българският свят отново бе изправен пред историческия избор на пътя, по който да тръгне. Сега левият избор бе по-лесен предвид настъплението на Съветската армия и преначертаването на политическата карта на Европа, одобрено от антихитлеристката коалиция. Най-важното условие обаче бе наличието на вече подготвена за предстоящата си роля лява партия, на която можеше да бъде поверена политическата и икономическата власт.

Тук няма да коментирам дали е било възможно в България да се извърши социалистическа революция и да се приложи левият проект за развитие на държавата без намесата на Червената армия. По-важното е, че историята постави държавата и обществото пред този избор. Той беше обективна историческа необходимост, която не бива да бъде пропусната или неглижирана. И обществото се подготвяше за своя избор. То бе изпълнено със съзидателна енергия, която да бъде приложена за възстановяването на напълно разрушената от войната държава. Тук също се позовавам на историята на българската литература от 40-те години, която свидетелства за състоянието на обществото.

През септември 1944 година изборът бе направен и в България бе извършена социалистическа революция. Това бе избор на левия проект.

Днес държавата е в още по-тежко положение, защото е разрушена икономически и политически, но тя вече не съществува като национална, а е превърната в придатък на Европейския съюз и е напълно изтощена и обезличена от него. Неолибералният капитализъм жестоко я съсипа. Под въпрос е самото й съществуване. От тази разруха може да я избави единствено ляв проект. Защото само левият проект ще мобилизира обществото и ще приложи бързо съсредоточената в необходимия фокус огромна обществена енергия.

Но къде е толкова необходимия ляв проект за България?

Политическите брътвежи, наречени „Визия за България“ и „Платформа да демократичен социализъм“ са несръчни и несполучливи упражнения по политическо и управленско мислене и нищо повече. Те не са в състояние да привлекат избиратели за БСП, камо ли да бъдат проект, който обществото да избира, за да се избави от кризата и разрухата. Липсват теоретични разработки, няма и желание да се правят такива разработки. До такава степен е смазана лявата социалистическа мисъл. Дори и социалдемократите са безпомощни да съчинят нещо смислено.

Подобен проект не се прави от „авторски колектив“, а е обобщение на практическите действия за приложения на идеологическите постановки на левицата за устройството на обществото. Такива идеологически постановки изобщо не са познати на левицата. Тя дори не мисли за тях, защото не са й необходими. Целите й са други, а за тяхното постигане са достатъчни и неолибералните идеи и практики, в които, понеже е направила крачките към предателството, угоднически съучаства. Това е изключително тревожен факт с тежки последици за историческото развитие на България. Неспособността на левия политически субект да подготви адекватен проект, по който да се извърши левия избор, означава продължаване на агонията на нацията и обществото, а и на икономиката. Нормално е тогава да се приложи отново десен проект, а той ще бъде изпълнен с отпадането преди всичко за социалните придобивки, с отнемане на граждански и социални права, намаляване на трудовите възнаграждения и чувствително обедняване. Иначе капиталистическата система ще рухне под собствения си натиск. А това тя няма да допусне доброволно.

Левицата пропуска историческо време и ще трябва да чака още кой знае колко, за да й дойде отново реда да участва в исторически избор за пътя на общественото развитие.

Трябва да бъда справедлив и да подчертая, че дори и левицата да беше адекватна на изискванията към нея, пак не е сигурно, че ще успее да убеди обществото да приеме нейния проект и да тръгне в лява посока и позволи да бъде извършено радикалното преобразование. Но 130 години след учредяването на политически субект, който на всичко отгоре вече е преминавал през изпитания и е показвал готовност и способност да ръководи държавните и обществените дела, да се отказва да участва в днешния исторически избор, показва колко дълбока е кризата в българското, а и европейското ляво. Тази криза уродливо изкривява политическия процес, деформира обществото и елиминира участието на цяла една класа като пролетариата във властта и устройството на държавата.

Нека е ясно: политически субект, който не отговаря на историческите потребности, защото не ги вижда, изучава, осмисля и осъзнава, е излишен и пречи на историята. Това ще определи и съдбата му. Сегашната, но най-вече бъдещата!

И кой ли ще понесе отговорността за тази безпомощност и предателство?