/Поглед.инфо/ Днес все повече българи осъзнават какво сме изгубили и какво още ще изгубим, отказвайки се от националното си съзнание и държава. В малко по-голяма степен го осъзнава и интелигенцията. Защото пораженията от денационализацията са тежки и необратими.
Трябва да се признае, че стратезите- неолиберали на денационализация действат агресивно и последователно, но умно и без да насилват личното и общественото мнение. Смисълът на тяхната пропаганда е, че условието за богат и охолен живот е новият цивилизационен избор, европейската интеграция, глобализацията и пълното възприемане на т. нар. „европейски ценности”. За да успеят в своите намерения, те посягат на образованието и културата, медиите и изобщо на публичното говорене. Неграмотността отваря широко вратите за тази пропаганда, а самата пропаганда не се подлага на абсолютно никакво съмнениие и подозрение.
Подчинената на неолиберализма държава принизи образованието, превръщайки всичките му степени в пазарни площадки за „образователни услуги”. Тя извади от същността и смисъла му възпитанието, морала, нравствените ценности, културата, знанието, грамотността дори. Училището отчужди младите хора от националните ценности и уважението и почитта към националните герои и строителите на българската национална държава и култура. Упорито и последователно се внушава на обществото, че днешните млади не разбирали езика на Вазов, Любен Каравелов, Ботев; че са им чужди писателите, чиято биография е свързана с борбите за национално освобождение и социална справедливост. Не ги разбирали, защото езикът им бил остарял, от друго време, а сега се говори по друг начин.
Ала държавата на неолиберализма настройва учениците срещу тези автори съвсем не заради езика на творбите им, а заради начина им на мислене, заради ценностите, които утвърждават, както и заради тяхната любов към отечеството и готовността им да се жертват за неговата свобода и чест. Такива добродетели днес не са необходими на неолибералите и постмодернистите. И на държавата, която се управлява от тях.
Да не разбираш Иван Вазов не е обикновен поколенчески проблем, нито конфликт между поколенията, още по-малко проблем от развитието на езика. Това е огромна национална и социална драма, знак за духовна разруха и смърт на нацията. Не демографската криза е големият проблем за България днес, а пълното отчуждаване на младите (а и на възрастните също) от Иван Вазов и класиците от ХІХ и ХХ век, от българския дух, съзнание, ум, език. Очевидно е, че вече живеем в друга държава, където духовната мизерия е станала по-страшна от материалната. Сега дори словото не е утеха за многострадалния българин. Какъв е смисълът тогава да се увеличива раждаемостта, когато тя ще произвежда само физическа плът и работна ръка, а не национално съзнание? С плът и работна ръка ли ще преодолеем демографската криза?
Бог ще съди тези, които участваха или съучастваха в погрома над българската национална душа. Но той ще съди и всички нас, които пасивно наблюдавахме отблизо или отдалеч този погром. Българските писатели, които тръбят, че са наследници на Иван Вазов, позволиха на неграмотните и злонамерените да опростачат езика, мисленето, поведението на нацията. И още не осъзнават какво се е случило. Не осъзнават, защото не се замислят за своята отговорност, вярвайки че войната срещу нацията, духа и културата е война срещу някои други, а не срещу тях. Как обаче наричаш себе си български писател, а нехаеш за езика, сам го разваляш и омърсяваш; когато мълчиш, защото „какъв смисъл има да говориш, когато никой не те чува”; или си зает единствено със себе си и своя мизерен бит, с премиерката на нова книга, литературно четене или ще драсне ли някой два-три реда за тебе и твоите опуси, та белким те запишат в пантеона на „безсмъртните”. Това ли е българският писател, чийто съюз е основан от Иван Вазов? Такава ли е негова длъжност и мисия? Рухва държавата, изчезва нацията, езикът се опошлява и загива, а ние си хленчим, че не ни забелязват и никой не ни дава пари.
Срещу неолиберализма и постмодернизма няма друго по-могъщо и ефикасно оръжие от Иван Вазов! Неолибералите и постмодернистите знаят това, страхуват се от него и панически го ненавиждат. Защото великият национален поет е певец на родината, на нейната природа, човека, историята, героизма. А те това искат да омаловажат и поругаят. Вазов разкрива техните коварни замисли, разобличава ги и ги осъжда на забрава с цялото си творчество и житейско поведение.
Другото надеждно оръжие срещу отродителите е работата на ума за реабилитиране на българските традиции, като се покаже техния смисъл и историческо значение, необходимостта да бъдат продължавани и развивани в тези тежки времена. Националният ум и българските писатели са длъжни да разобличават постоянно ежедневната вече практика на постмодернистите да очернят българското и насаждат т. нар. европейски ценности. Ново съзнание за отговорност е нужно днес у българския писател и у българската интелигенция. Те са длъжни да поемат високата си отговорност и се посветят на спасението на България. Наивно е да смятаме, че спасяването на нацията, националното съзнание, националната култура и държава ще стане с политически средства или от политиците и управниците. Трябва ни национално свестяване и осъзнаване на състоянието, в което се намираме.
Вече просто няма време за чакане и страх. Българският писател има да избира между високата си длъжност да бъде съвест на нацията или да продължи с позорно мълчание да умира от страх. И да потъне заедно с отечеството в небитието.
И този избор той трябва да го направи сам!
