/Поглед.инфо/ Да заемаш висока позиция в Българската комунистическа партия преди 1989 г., беше изключително престижно. Но и падането от тази позиция беше крайно болезнено. За отрицателно време висшият партиец, притежаваш огромна власт, невероятни привилегии, достъп до стоки и услуги, за които простосмъртните само мечтаеха, се превръщаше в господин Никой.
Човекът, от когото всички трепереха, чието благоволение всички се стараеха да получат, ставаше неразпознаваем. Никой вече не искаше да общува с него. Останалите се страхуваха, че дори само минаването покрай бившето величие може да стовари и върху тях гнева на Първия. Партийната съдба на Цветан Цветанов удивително напомня случващото се с такива висши комунистически функционери като Борис Велчев, Александър Лилов, Чудомир Александров и редица други. На всички тях всесилният Тодор Живков бе делегирал огромна власт.
Всички те живееха с усещането, че едва ли не са призвани да наследят Първия начело на партията и държавата. И всички те, след по-дълъг или по-кратък период на величие, биваха прогонвани в политическото небитие. В един момент Живков решаваше, че са натрупали твърде голямо влияние, че са реална заплаха за властта му и че е време да се освободи от тях. Освобождаването на доскорошните "звезди" се извършваше с одобрението на целия партиен апарат. Никой не дръзваше да защити открито нарочените за отстраняване. Всъщност никой и не разбираше какви са конкретните причини за това, че някой е изпаднал в немилост. Важна беше волята на Първия. Щом той е решил да се отърве от доскорошния Втория, значи така и трябва да бъде.
Случилото се с Цветан Цветанов повтаря едно към едно съдбата на различните хора, които в различни периоди от време преди 1989 г. играеха ролята на Втори по важност човек в БКП. Доскорошната дясна ръка на Бойко Борисов вече е господин Никой. Официалното му отстраняване бе извършено по същия мълниеносен и единодушен начин, както се случваше с някогашните заместници на Тодор Живков. И бе съпроводено със също толкова оглушително мълчание. Никой от делегатите на конгреса на ГЕРБ не посмя да вземе думата на високия форум.
Дори не за да защити Цветанов, а просто да каже нещо. Явно страхът да не бъде изпусната погрешната дума е бил по-силен от желанието за изява. Затова и всички мълчаха като риби. Не задаваха въпроси. Не искаха да знаят. А въпросите никак не са малко. Коя е истинската причина за отстраняването на Цветанов? Кой го натопи? Американците, които са собственици на "Свободна Европа"? Или вътрешнопартийните конкуренти? Почувствал ли се е застрашен Борисов от (уж) безкрайно верния си помощник? Едва ли някога ще получим адекватни отговори на тези въпроси. В ГЕРБ не обичат да говорят по вътрешнопартийни теми. Дори когато бъдат отстранени от всички постове, предпочитат да мълчат. Явно има защо. Явно дори и отстранени от видимата власт, дори и лишени от видимите привилегии, са натрупали достатъчно не толкова видими ресурси, които биха могли да загубят, ако се разприказват.
И тук сравнението с БСП е неизбежно. Може да харесвате или да не понасяте тази партия. Може да мислите каквото искате за Корнелия Нинова, Сергей Станишев, Кирил Добрев, Георги Пирински и останалите. Само че има един безспорен факт. БСП е демократична партия. А особено в сравнение с ГЕРБ си е направо пример за демократичност. В тази партия решенията на лидера никога не се изпълняват безпрекословно. При всички ръководители има активна вътрешна опозиция, която понякога е по-активна в критиките към началниците в БСП, отколкото към опонентите от други партии. Преди и по време на конгресите в социалистическия лагер ври и кипи. И няма значение дали дискусиите са винаги на високоинтелектуално ниво, или се израждат в междуличностни разпри. Важното е, че има различни мнения. И то коренно различни.
Възможно ли е да си представим нещо подобно в ГЕРБ? Възможно ли е там да има вътрешна опозиция ? Немислимо е. Там всяко мнение, различно от това на лидера, е равносилно на политическо самоубийство. Близки до ГЕРБ анализатори обясняват, че това не било тоталитаризъм, а съвсем автентичен процес. Тоест липсата на различни мнения, на борба на позиции не е нещо, което Бойко Борисов бил наложил със сила. Съвсем естествено било мисленето на партийните активисти да се покрива стопроцентово с това на лидера. Склонен съм да повярвам на това.
По всичко изглежда, че активистите на ГЕРБ напълно съзнателно са се отказали да мислят независимо. Или да го кажем съвсем неприкрито - напълно съзнателно са се отказали да мислят. Приемайки безкритично да повтарят мислите на лидера, те се надяват, че това е най-верният път към бърза политическа кариера. Вероятно са прави. Само че както показва примерът на редица герберски "звезди", падането от партийните върхове е много по-бързо от изкачването. Забравата също. Някой сеща ли се днес изобщо за Искра Фидосова, Мирослав Найденов, Румяна Желева, Димитър Главчев, Делян Добрев? Колкото и предани на лидера да са, началниците в ГЕРБ се разделят с всички постове в момента, в който Борисов прецени, че с действията си представляват заплаха за успеха на партията.
Отделната личност, колкото и ценна да е тя, няма никакво значение. Важна е единствено Партията. С главно П. Точно както беше навремето с БКП. Всяка личностна жертва пред нейния олтар беше оправдана. Емблематичните стихове на Христо Радевски: "Аз знам, аз вярвам, че си права, когато съгрешиш дори!", посветени на комунистическата партия, биха могли да бъдат произнесени от всеки средностатистически функционер на ГЕРБ. Отделният партиен велможа, колкото и високо в йерархията да бъде, може и да сбърка, но партията и нейният Лидер са недосегаеми, извън всякаква критика.
Тъй като изначално е надарен с непогрешимост, на Бойко Борисов принадлежи последната дума при решаването на всички проблеми в държавата. И извън нея. Ето пример и за двете от последните дни. Успоредно с опитите да сложи ред в района на Западните Балкани, Борисов се зае и с решаването на дългогодишните футболни проблеми. Привика при себе си босовете на най-големите футболни отбори, вътрешния министър, главния прокурор, шефа на БФС и категорично им заяви, че няма никакво намерение да търпи повече "недъзите в българския футбол". Опитах се да си представя как би изглеждала среща на "Даунинг Стрийт" 10 между Тереза Мей и собствениците на "Манчестър Юнайтед", "Ливърпул" и "Челси".
Или среща на испанския премиер Педро Санчес с босовете на "Реал – Мадрид“, "Барселона" и "Валенсия". И как тези хора тържествено обещават, че повече няма да купуват мачове и няма да бият съдиите. Не ми се получи особено тази представа. Сигурно защото във всяка една нормална европейска, а и не само европейска държава, премиерите не се правят на Краля Слънце, не се стремят да огреят навсякъде. Проблемите на футбола в нормалните страни ги решават футболните хора, а не министър-председателят в компанията на вътрешния министър и главния прокурор. Интересно кой ли ще решава проблемите в България, когато Борисов вече няма да е премиер?
Ретро
