/Поглед.инфо/ По време на президенството на Роналд Рейгън Съветският съюз бе дамгосан със слогана „империя на злото“. С това политическо клише СССР априорно бе обявен за зло. Фактите обаче говорят обратното. Съветска Русия никога не е заплашвала Запада, политиката й винаги е била отбранителна, дори през периода на наложената от Запада надпревара във въоръжаването. Вярно, предприемала е ответни действия но единствено с цел да съхрани сигурността си. Заплахата за мира в света, е идвала и продължава да идва само от Запада. Наскоро станаха известни разпореденият от британския премиер Уинстън Чърчил през 1945 г. план с кодовото наименование „Ънтинкабъл“ (Unthinkable) за изненадваща атака срещу съветските войски разположени на територията на Германия с цел „Британската империя и Съединените щати да наложат волята си на Русия“; както и меморандум от 1947 г., който разкрива призивите на Чърчил за ядрено нападение срещу СССР. Твърденията за агресивни съветски намерения спрямо Запада представляват следователно една от най-мащабните лъжи, които и днес се тиражират на Запад. Лъжата, налагана с клишето „империя на злото“ трябваше изпреварващо да подмени истината за злодеянията на официален Вашингтон, за съществуването на империя на лъжата.
В действителност заплахата идваше не от съветската държава, а от успехите на социалистическото изграждане, от разрешаването на националния въпрос, от социалните придобивки на гражданите от „съветския блок“. Идеите на съветската система бяха вдъхновение и пример за подражание на милиони в Западна Европа. И независимо от грешките и някои уродливи съветски практики шансовете за едно национално и демократично социалистическо общество оставаха реални.
През следвоенния период Западът имаше безспорни стопански предимства. Мощната американска икономика, чиито обеми нарастнаха 4-5 пъти в хода на Втората световна война, бълваше високо технологични стоки и технологии. Американската машина за печатане на пари въртеше на пълни обороти. Докато Изтокът чувствително изоставаше, в Западна Европа се изсипваха милиарди долари за ускорено възстановяване. Така се създаде илюзията за „държавата на всеобщото благоденствие“. Илюзия, която постепенно рухна с рухването на „желязната завеса“. Защото с разпадането на социалистическата система отпадна и необходимостта властващите елити на Запад да поддържат системите за социална защита.
Остана обаче необходимостта от поддържане на илюзиите и лъжите. И съответстващият инструментариум бе намерен с подчиняване на медиите на властващите елити. Медиите вече трябва да залъгват аудиторията със сладникави истории, да налагат „политически правилното” тълкуване на събитията, да поддържат „културата на измамата“. Така, от средства за информация медиите се превърнаха в средства за тотална дезинформация и брутална цензура, в инструмент за идеологическо промиване на мозъците.
Днес десетки институти в САЩ и Западна Европа произвеждат дезинформации и лъжи, подхранват контролираните медии; фабрикуват аргументи и техники за измама, в стремежа си да увековечат неолибералното господство. Изследвайки явлението политическа лъжа, професорът по политически науки от Чикагския университет Джон Миършаймър сочи многобройни примери как „западните демократични лидери“ лъжат собствените си народи по ключови въпроси, най-вече когато търсят поводи за война. Така например, през септември 1941 г. президентът Рузвелт излъгал за т.нар. инцидент Гриър, тъй като бил дълбоко ангажиран с търсене на мотиви за включването на САЩ във Втората световна война. Впрочем, всички военни американски операции от края на 19 век – Гор Видал изрежда 193 несанкционирани операции – се предшестват от лъжа. Проф. Миършаймър сочи пет вида най-често употребявани международни лъжи:
• междудържавните лъжи;
• заплахи;
• лъжата като стратегическо прикритие;
• националистически мит;
• либерални лъжи.
Според автора, официалната политика да се лъже насажда „култура на измамата“, но в перспектива може да доведе до отрицателни последици, до „ответен удар“, най-вече когато даден лидер подчертава положителното, а отрицателното се омаловажава или игнорира. Струва ни се, че подобен ответен удар империята на лъжата търпи в момента с украинската си операция.
Необходими са хиляди страници да се изброят само заглавията на западните лъжливи публикации. Нека маркираме незначителен брой от тези лъжи. Лъжата за нападението срещу американски кораби в Тонкингския залив даде „повод“ за пълномащабна американска агресия срещу Виетнам. Лъжата за оръжията за масово унищожение на Саддам, се оказа „аргументът“ за пълномащабна агресия на САЩ и натовски държави срещу Ирак. Лъжата за „плановете за геноцид на диктатора Кадафи“ бе последвана от пълномащабна агресия на САЩ и натовски държави срещу Либия. Все повече въпросителни разклащат и официалната версия за „ръката на Ал Каида“ в атентата срещу кулите-близнаци в Ню Йорк – повод за пълномащабна американска агресия срещу Афганистан...
Да обърнем поглед към Европа. Как другояче освен като лъжа може да се квалифицират обещанията на ЕС елит за пълна заетост, растеж, социална хармонизация, мирно развитие и следване на път, различен от този на САЩ и Китай? Ами измамата, наречена „договор от Лисабон“, който проамериканските елити приеха против волята на собствените си народи, след като през 2005 г. Франция и Нидерландия отхвърлиха договора за една само Конституция за Европа...
Резолюция № 1003 от 1993 г. на Парламентарната асамблея на Съвета на Европа относно журналистическата етика е изрична: „правото на информация принадлежи на гражданите, които притежават също и произтичащото право да изискват предоставената им информация да бъде достоверна, когато се отнася до новините и честна, когато се отнася до мненията, без да се допуска намесата на публичната власт или частния сектор“. Не са ли лъжи твърденията за свобода на правото на информация, след като това право на практика ни е отнето от собствениците на медии?
Не е ли лъжа, че се зачита човешкото достойнство в ЕС при 27 милиона европейци официално признати за постоянно безработни? Не е ли лъжа мантрата „свобода“, след като гражданите на ЕС са впримчени в заробващите договори на глобалните монополисти? Защо влязохме в Евросъюза, след като живеем по-зле?
Или да вземем „мантри“, които ни се натрапват от години. Демокрацията означава народовластие. За лицеприятност в ЕС я наричат „парламентарна“, понеже липсва народовластие. В действителност, под парламентарна се разбира либералната демокрация. Опитът на европейските народи, а и българският от последните 25 години, ни убеждава, че т.нар. парламентарна демокрация не е в състояние да разреши нито една ирационална ситуация, но чудесно обслужва статуквото. Под нейния флаг все по-настървено се настъпва срещу правата на гражданите, нарастват безработицата, бедността и насилието, хората биват подчинявани на диктата на банките.
Ами мантрата „растеж“? Има ли растеж когато PR агенциите услужливо помпат „цените“ на милионите хартии, които се превъртат на борсите? Има, разбира се. А има ли материален израз, има ли произведени стоки и услуги, има ли възходящо развитие следствие от този „растеж“? Няма, разбира се. За чий хал тогава ни е необходим растеж, който не води до възходящо развитие? Ето това е една от големите измами, големите лъжи на либералната демокрация. На всичко отгоре, измамама е твърде елементарна, защото няма и не може да има вечен икономически растеж!
В действителност т.нар. либерална демокрация проповядвана от Империята на лъжата и евросъюзните й елити разрушава социалната демокрация. Тя е корпоративният инструмент за разбиване на националната държава с нейните институции за развитие на нацията, за съхраняване на традиционната културна, икономическа, историческа, езикова и социална идентичност. И няма да е пресилено ако обобщим, че днешният либерализъм е съвременна, много по-зловеща форма на нацизма. Газовите камери в Аушвиц се оказват детска приказка в сравнение с перфидното, садистично, бавно и мъчително екстерминиране на цели нации.
„От началото на финансовата криза през 2008 г., пише френският анализатор Пиер Дерен в новата си книга „Манипулаторите и Европа“, елитите ни говорят за структурен или конюнктурен дефицит, за бюджетен пакт, за инжектиране на ликвидност, за суверенни фондове, за монетарно творчество, за тенденция на растеж, за европейски механизъм за стабилност, за спасителен план, за номинални брутни дефицити, за еврогрупата, за европейски банков надзор, за златно правило, за „тройката” (ЕС, ЕЦБ и МВФ), да не забравим и фамозните „сбирки на последния шанс”. Тези изрази, измислени от средствата за масова комуникация и платени от данъците ни, се мултиплицират от елитите чрез медиите, за да ни накарат да повярваме, че ситуацията е в движение и нещата ще се уредят. В същото време САЩ подготвят Големия трансатлантически пазар, който ще ни загроби окончателно...“
