/Поглед.инфо/ Човек дори да не е строител знае, че за да има здрав дом, трябва да положи солиден темел. Ако е наследил къща без основи, българинът я бута и почва да гради на чисто. Полага солиден темел, поизчуква хоросана от здравите тухли, за да ги вложи в новия градеж. Не само за икономия. Зазиждането на здраво изпечения стар кирпич в новия дом съхранява духа на предците, създали и отгледали поколения в същия имот, в същия двор, в същата "държава".
Макар да знае как се строи дом, очевидно нещо куца у българина, когато трябва да гради държавната си къща. След смяната на системата през 1989 г. градежът на новата сграда започна без солиден темел. Изхвърлихме здравите стари тухли, но не и изронения кирпич. Започнахме да надзиждаме с тухли от новото производство, които се оказаха не по-малко рехави. Внесените отвън строителни планове пък се оказаха заченати в друга архитектоника. Макар че трябваше да ускорят градежа на новата къща, те не паснаха адекватно на инженеринговото равнище на самообявилите се за строители на новата държавност и останаха да съществуват в някаква синкретична форма. Резултатът е инженерно-политическа аберация, която довежда до абсурд голямата идея за демократичната къща, когато трябваше да се приложи имплицитно, на практика.
След като провалът на прехода стана очевиден, за виновни бяха набедени българските институции. Почти ежедневно ни съобщават, че „институциите не сработват“, „няма връзка между институциите“, налице бил „конфликт между институциите“, дори се говори за „война между институциите“. Медии и политици с охота засмукаха термина, без да се замислят за смисъла на понятието. Хитричко, защото проекцията спрямо безличните институции размива личната отговорност, заличава съучастието. Има ли обаче действащи институции у нас?
Institutio като термин, започва да се налага през II в. от римския юрист Гай и означава нещо трайно установено в правен, морален, социален или държавен смисъл. След VI в., от император Юстиниан насам, се възприема постепенно от европейските народи, наследили гръко-римската цивилизация. В политически смисъл институциите са фундаментът на държавната къща. Марк Блох - френски философ на историята от ХХ век, ги нарича арматурата на държавността.
Известно е, че институциите се създават и укрепват в продължение на столетия, да не кажем хилядолетия. Там, където ги има - работят за обществото. Съблюдават върховенството на закона. Олицетворение са на моралните принципи и норми. Не допускат вмешателство на случайни лица, лаици, парашутисти. И ако отделен субект успее все пак да се промъкне и се опита да налага волята си, да яха институцията в угода на лични, тесногрупови, корпоративни интереси, самата институция го отхвърля с цялата си институционална мощ, за да съхрани и утвърди върховенството на закона, да възвиси силата на морала. Обратното, където няма здрав фундамент, където не действат институции, държавата рухва и постепенно загива. На разрушената държавност историята обикновено не отпуска срок за възстановяване.
Историята не е била особено благосклонна към българите. След забележителен средновековен възход ни е обрекла на петвековно забвение. Закъснялата модернизация, а и меандрите на историята са ни попречили своевременно да създадем и утвърдим работещи институции. Но историята все пак ни е отпуснала някакъв срок. Какво обаче успяхме да сътворим за последните 140 години? В крайна сметка историята няма друг критерий за оценка освен резултата.
С един от първите си актове току-що учреденото Народно събрание приема с гласуване "възрастта" на Стефан Стамболов и касира мандата на Евлоги Георгиев. Нито императивът на закона, нито авторитетът на парламента респектира депутатите. Целесъобразността надделява над законността. Стамболов става депутат, въпреки че не е навършил определената по закон възраст. Докато Евлоги Георгиев не е допуснат в парламента. Трудно ли е да се досетим защо? Ако най-богатият тогава българин е можел ефективно да управлява и множи милионите си, той би могъл също така ефективно да управлява и държавата, да множи богатствата й. Това обаче не влиза в сметките на домораслите ни политици. За тях управлението е сложно и непонятно интелектуално упражнение. А те и не желаят държавата да се управлява. Къде по-лесно е да властваш! Да трупаш богатства чрез узаконяван грабеж и насилие!
Докато Евлоги Георгиев и други подобни нему предосвобожденски дейци създават капиталите си с възрожденска предприемчивост, въпреки дискриминационните ограничения на османската феодална власт, след Освобождението капитали се трупват само и единствено чрез домогване до властта. Под либералното знаме започва нечуван грабеж, наречен от народа ни "черкезки". Беднякът Стамболов се превръща в един от първите богаташи, преди да бъде посечен. Друг министър-председател - Васил Радославов, го надминава, "инкасирайки" десетки милиони, преди да избяга в чужбина.
Парламентаризмът ни следователно е заченат в порок, а конституционните ни гаранции през тези 140 години са били изцяло или частично суспендирани. Законите ни са били фиктивни. Правата - потъпквани. Изобилстват преврати и насилие. Властват т.нар. безотговорни фактори, лични или тоталитарни режими, "шепа престъпни политици", по израза на сър Уинстън Чърчил. Симптоматични са оценките и в западни академични издания. Именно липсата на институционална стабилност води до "преврати от фашистки тип", "авторитарни режими с етатистки методи на управление". В надпреварата за грабеж в България така и не успява да се създаде и утвърди националноотговорна политическа класа, нито пък легитимни институции. Обогатяването чрез властта се превръща в неизменна традиция, комай единствената "институция", която успяваме да сътворим. И така до наши дни.
Чудно ли е тогава защо факторите на промяната от 1989 г. ориентираха държавата повече към създаване условия за властване и грабеж, вместо към пазарна икономика и устойчиво развитие? Към разрушаване на съществуващото, вместо към съграждане фундамента на гражданско общество? В политическата реалност продължава да битува "ориенталско-шмекерският подход", според колоритното определение на проф. Николай Генчев. Шумно се афишира едно, тихомълком се кара по старому. Стотиците милиони, получавани от ЕС и от други организации, потъват неизвестно къде без ни най-малко да се решат проблемите, за които са били отпуснати.
Ако у нас функционираха институции депутатите нямаше да могат да гласуват противоконституционни актове. Магистратите - да оставят престъпниците ненаказани. Правителствата - да загърбват обществения интерес, да прибягват към грубо администриране. С други думи - нямаше да могат да властват. И нямаше да се провалят. Нямаше непрекъснато да започваме отначало. И нямаше постоянно да се въртим в безплоден омагьосан кръг.
В тази обстановка какво биха могли да направят дейци, които имат просветлението и добрата воля да тласнат страната към възходящо развитие? Всичките им усилия, дори да са мотивирани от най-чисти подбуди, неизменно се обричат на неуспех. Защото липсва фундаментът, върху който могат да се изпълнят. Защото ги няма институциите. Защото не се гради дом в блато с алигатори.
Какво да се прави ли? Ами да запретнем ръкави за да налеем фундамента - основата на държавността. Преди всичко това изисква съблюдаване върховенството на закона. Както постоянно ни го натъртват от ЕС. И означава да възстановим непосредственото действие на Конституцията, да създадем институции на държавното управление и на първо място – легитимни институции на съдебната власт, основното задължение на която е да санкционира другите власти, когато закононарушават. Въз основа на принципа „власт възпира власт". Това означава правосъдието да се превърне в страж на законността, в най-действено средство за опазване на гражданите и обществото от произвола на чиновници, обявили се за държавата. Това означава чиновниците да се превърнат в служители, властването - в управление, а държавата - в гражданско общество.
Затова нека престанем да говорим за институции, а да пристъпим към тяхното съграждане. Нам трябват не реформи, а правов ред и върховенство на закона!
