/Поглед.инфо/ Повод за написването на настоящата ми статия станаха коментарите на предишната, озаглавена „Трябват ни нови смели решения!” Под нея, вместо коментари по съществото на написаното, по основната тема на статията, по залегналите в нея идеи, се появиха невъзпитани квалификации лично срещу мен. Тук ще направя кратък анализ на това колко жалък е опитът да обориш една теза, когато нямаш аргументи срещу нея, посредством нападки срещу автора ѝ, и ще се обоснова защо с хората, които се занимават с подобен род дейност, не си струва диалогът.
Всеки автор пише едно или друго произведение, за да бъде то възприето от определена аудитория. Целта е тази аудитория да попадне под въздействието на написаното, да се повлияе от творбата, а след това дали ще се съгласи с изложените в нея идеи или не – това е отделен въпрос. Всеки има право да изрази съгласие или несъгласие, разбира се, по възпитан начин. Някои хора обаче не харесват определени тези. Но решават, че няма да се опитват да ги оборват, а вместо това ще се опитат да уязвят автора им, да го засегнат, да го принизят в очите на неговите читатели, за да изградят у тях бариери пред произведението му. С други думи, целят да очернят автора, за да не бъдат възприемани (или поне да не бъдат възприемани непредубедено) произведенията му. Има и такива, които по други съображения изибрат нападките срещу автора, пред аргументираното несъгласие с тезите му. Условно можем да разделим хулителите на няколко групи:
На първо място, това са хора, които са видели в тезите на автора заплаха за някой почитан от тях авторитет. Става им неприятно, че тяхното божество може да се окаже „с глинени крака” и чувстват в себе си порива да защитят авторитета му. Тези хора условно ще нарека „фанатици”. За тях съответният авторитет е непререкаем, те вярват във всичко, което каже той безусловно и не биха позволили съмнение, а още по-малко противоречие с неговите „свещени” слова. Същите са и религиозните фанатици, които сляпо вярват в нещо, защото така повелява тяхната религия, така им внушава църквата (като институция, отговаряща за поддържането на вярата у тях) или така им диктува тяхното обкръжение (примерно сектата). Те не търпят друго мнение, което би се различавало от това на божеството им и са готови да тръгнат на свещена война срещу неверниците – всички, които не споделят мнението или не се кланят сляпо на божеството. С такива хора няма смисъл да се води диалог, не си струва да бъдат убеждавани с аргументи, защото те аргументи не биха слушали. Това само още повече би ги настървило да продължат „кръстоносния си поход”, а дори и да го разширят, така че да бъде насочен не само срещу автора, но и срещу защитниците на тезите му.
На второ място, това са хората, които имат някакво самостоятелно мислене и не вярват безусловно в нещо единствено защото някой авторитет го е казал. В тази група включвам хора, които са силно идеологизирани. Условно ще ги нарека „коне с капаци”. Самостоятелното им мислене е силно изкривено от идеологически постулати. Толкова много им е било повтаряно дадено схващане (или са си го самовнушавали), че накрая са го възприели за единствено правилно и тълкуват всяка ситуация през неговата призма. Те до голяма степен се доближават до първата група, но за разлика от нея са способни на въпроса: „Защо това е така?” да дадат отговор, различен от: „Защото еди-кой си така казва.” Възприемат света черно-бял, т.е. имат доста опростенческо разбиране за нещата, определяйки ги само в две крайности. Съгласните с тях са добри, а несъгласните – лоши. Този тип хора могат да се аргументират по принцип. Но в случая не го правят, защото смятат, че онези, чието мнение се различава от тяхното, изобщо нямат право на мнение. За тях (тези, които нападат автора) собствената им гледна точка е единствената правилна, неподлежаща на дискутиране и логиката зад нея е сама по себе си очевидна. Ключовото тук е „за тях”, защото не само за автора, но и за огромното множество от читатели, тяхната гледна точка може (и често е) не само неочевидна, но и нелогична, та дори понякога абсурдна. Тази категория „хулители” също не се поддават на рационални обяснения. За тях чуждите аргументи са безсмислени, защото те си имат изграден мироглед (макар и изкривен в очите на много други) и противоречащите му тези са обречени на безусловно отхвърляне. Но тъй като са прекалено високомерни, за да обясняват собствената си логика, те просто оплюват всеки, чието мнение не съвпада с тяхното. Да се обясняваш с такива хора е загуба на време, а за чувствителните души, които по-силно преживяват чуждата злоба – и на нерви.
На трето място, ще разгранича групата на хората, които имат самостоятелно мислене и доста по-малко са подвластни на стереотипите, които или са им били наложени, или са си изградили сами. Тук включвам онези, които не са съгласни с автора, но знаят, че собствените им аргументи са слаби срещу неговите. Те съзнателно подхождат към очерняне на репутацията му, защото целят чрез отхвърляне на личността му да оборят тезите му (условно ще ги нарека „шмекери”). Това е известен в реториката способ, за който пише и проф. Величко Руменчев. Когато авторът бива хулен, то у читателя се създава филтър на недоверие към произведенията му. По този начин неговите тези биват по-трудно възприемани, а понякога и изобщо не биват възприемани. Един вид, ако бъде показан авторът като деградирал, корумпиран тип, замесен във всякакви скандални и общественоопасни дейности (а той може и въобще да няма нищо общо, с което и да било от обвиненията), то и неговите произведения ще бъдат възприемани с недоверие или изобщо отхвърляни, независимо от съдържанието им. С такива хора (хулителите) няма смисъл да се спори. Те съзнават слабостта на собствените си аргументи и знаят, че в случай на спор последните не биха издържали. Поради тази причина следват линията на хулене на автора, понеже нямат алтернатива (е, имат разбира се – да загубят евентуален дебат по същинската тема на произведението – но за тях това не е приемлив вариант).
На четвърто място, има и хора, които просто са злобни. За тях произведението не е от значение. Те си имат някаква тяхна си неприязън към автора и искат да си я изкажат без оглед на времето и мястото. Целта им е само да го обидят, за го уязвят по някакъв начин. Те често не подбират изразните си средства, използват ругатни или други невъзпитани обръщения. Условно ще ги нарека „злобни дребни човечета”, защото един широкоскроен човек, който има поне малко достойнство не би изпаднал до това ниво (т.е. толкова ниско). С такива хора няма за какво да се спори, а аргументите нямат място изобщо. Те може дори да не са прочели творбата, под която пишат!
Без значение в коя категория следва да бъде включен хулителят, то с него няма смисъл да се спори. Не си струва изтъкването на аргументи, както вече беше обяснено, защото той или не иска, или не може да ги възприеме („фанатиците”), или за него те са напълно ирелевантни, защото самото произведение е такова в неговите очи (при „злобните дребни човечета”). Затова, ако такъв хулител започне да плюе автора, нека плюе! За какво да му бъде отговаряно? Обидите позорят този, който ги отправя, а не този, срещу когото биват отправени!
И другият извод, който не бива да се забравя е, че към която и група да бъде причислен хулителят, то той или няма аргументи, или те са твърде слаби, за да обори тезата, залегнала в произведението. Т.е. изборът на пътя на нападки към автора е самопризнание за несъстоятелност на собствената позиция, на този, който ги отправя.
В Светото Писание е казано: “По делата им ще ги познаете“ (Матей 7:20), но аз бих го перифразирал така: „По думите ще ги познаете!” Предстои ни да видим...
