/Поглед.инфо/ /Посвещава се на Николай Бердяев/

Ако търсите материал, в който да се говори за конкретно събитие, ако обичате вълнуващото, интригуващото, а може би дори сензационното, то настоящата статия вероятно не е за Вас. Следващите редове са посветени по-скоро на някои общофилософски размисли, които сигурно няма да грабнат интереса Ви. Но, кой знае... може пък именно те да станат източник на Вашето вдъхновение...

В началото бях озаглавил настоящата статия „Дългът на интелигенцията”, но като се замислих, стигнах до извода, че дългът е всъщност на всички нас, без значение на образование, придобит опит, знания и умения, защото всяка идея е важна и никога не можеш предварително да кажеш откъде ще изскочи онази идея, която коренно ще промени всичко. Често идеите идват от най-неочакваните хора в най-изненадващи моменти. Затова заглавието се насочи към резултата, а не към вършителя на действието. Перифразирах едно изказване на Тодор Живков от 12 март 1988 г. по повод на т.нар. „Възродителен процес”, което всъщност гласи:

„Трябва да се отиде към нови смели решения, които да ни позволят да доведем това дело докрай. Но ние не сме разсекли възела...”

Много хора напоследък заговориха за възраждане на българския народ и българската държава. Преди 26 години Възродителният процес е извършен с методите на репресията по отношение на лица, които независимо от етническия си произход, независимо от религията, традициите и културата си, са български граждани. По време на т.нар. „Възродителен процес” насилствено са сменени имената на 850 000 мюсюлмани. Това е недопустимо! Насилието не може да се толерира никога и под никаква форма! Днес възраждане е необходимо, но не такова, основаващо се на противопоставяне на една група в българското общество срещу друга, а на „новите смели решения”, които да осигурят благоденствието на всички части от българското общество едновременно. На тези решения е посветена тази статия.

Българският преход продължи твърде дълго. Народът се умори. Разбира се, не мога да говоря за целия народ. Не зная и каква част от него се е уморила. Но знам със сигурност, че изразът „Ние каква я мислихме, тя каква стана!” е минавал поне веднъж през главата на онези, които през последните 25 години живеят в България и се замислят над случващото се около тях. Като последици от разминаването между очакванията и реалността се наблюдават поне две явления: постоянното чакане на „месията” и натрупването на огромна енергия сред населението. Първото, по мое мнение, е негативно, а второто – може да се превърне в силно положително.

Нека се спрем на „месията”. Изглежда, че доста хора се надяват да дойде някой, който за кратко време да им реши всички проблеми. Търсят силна личност, харизматична, обещаваща всекиму онова, което последният желае. И такъв човек идва! Появява се за изборите, обира вота на българските граждани, става народен представител, после става министър-председател, а накрая приключва като... разочарование. И така вече двадесет и пет години. Спомнете си приказката за лъжливото овчарче. Първият път лъже, че има вълк. Селяните му вярват. Втори път лъже пак за същото. Отново му вярват. Третия път обаче никой не му вярва, макар че казва истината. А при нас какво се получава? Двадесет и пет години вярваме, защото искаме да повярваме, че това, което ни се обещава, ще се случи. Т.е. не един, не два, не три пъти, а много повече сме се оставяли да бъдем подвеждани. Включвам и себе си, защото и аз съм се подвеждал много пъти, както и голяма част от българския народ. А сега да се върнем и към още една приказка – за Неволята. Та лъгало ни е вече многократно лъжливото овчарче, ние сме се мамили, стигнали сме до извънредно окаяно положение. И започваме да викаме Неволята – същият този „месия”, който да ни спаси. Другите преди него са се оказали псевдомесии, но новият... Е, той ще бъде различен, той ще бъде нещо по-добро, той ще е истинският... И после пак се повтаря същото. Трябва всеки от нас да осъзнае, че месия няма и колкото и да ни се иска нещата да станат лесно и бързо, това е също толкова възможно, колкото да ядеш пясък и да се залъгваш, че пиеш вода. А не е ли по-добре вместо да чакаме и да се надяваме на Неволята (да се разбира „месията”), да направим нещо сами? Защо трябва някой да дойде, да облече мантията, да вземе скиптъра, да си постави короната върху високомерната глава, за да взима важните решения за живота ни? Това трябва да се промени!

Съвсем закономерно стигаме до огромната натрупана сред населението енергия, за която казах, че може да бъде нещо положително. Вярно е, че тя е предимно негативна. По нея съдя, че народът се е уморил да бъде лъган поне в голямата си част. Ниската избирателна активност на изборите за български представители в Европейския парламент ме навежда на същите мисли впрочем. Тази енергия избива в протести, в стачки, в злобни коментари по форумите, блоговете и електронните медии. Някой би казал: „Народът е прост!” Аз бих отговорил: „Народът е уморен и нещастен! Когато един народ е уморен и нещастен, той се бунтува, за да подобри живота си.” Затова смятам, че тази насъбрала се негативна енергия може да стане нещо много хубаво, ако се преобразува в градивна енергия. Не в разрушителна вълна, която да се стреми към унищожение на съществуващото. Категорично не! Всяка революция означава висока социална цена, която никога не оправдава впоследствие изгодите от отхвърлянето на един или друг режим. А и както многократно е доказвала Историята: „Революцията е като Сатурн, тя поглъща собствените си деца” (Георг Бюхнер „Смъртта на Дантон”). И така, стигаме до въпроса: „Как да канализираме този обществен бунт, така че да не платим високата цена на революцията и изобщо на уличните сблъсъци и други форми на насилие?” Според мен, отговорът е в насочването на усилията на всекиго от нас в посока, полезна за всички - в творчество, но не в такова, откъснато от реалностите. За мен творческият акт е създаването на всякакво произведение, включително и с политическа насоченост. А защо не с икономическа, със селскостопанска тематика? Важното, онова, което го определя като творчество, е да въздейства, някой да научи за него. И като научи, като се сблъска с произведението на интелектуален труд, да се замисли... И да създаде и той нещо. Или ако от него зависи вземането на важно решение – да действа.

Читателю, не знам дали се определяш като „ляв” или „десен”, а и у нас тези понятия са твърде условни. Не знам дали си мъж или жена, дали си с висше образование или не, дали вярваш в Бог или не, дали смяташ, че четенето на тази статия е загуба на време или не (можеш и след няколко реда да стигнеш до този извод), но за мен нищо от това няма значение. Ти все от нещо разбираш, все някакви възгледи имаш. Може би си специалист в областта на медицината, може би си такъв в сферата на външната политика, може пък да се увличаш по земеделие или страстта ти да е в образованието. И сигурно имаш някакви идеи какво трябва да се направи в някоя сфера на обществения живот. Вероятно често си си казвал: „Ако това беше иначе, то нещата щяха да са различни!” Но, освен теб, кой е разбрал за тези твои мисли?! С кого, освен с майка си и жена си / мъжа си, ги сподели? Предлагам ти да ги напишеш! Нека всеки да пише за това, от което разбира или за това, от което се интересува. Някой би казал, че и сега форумите са пълни и графоманията е доста значима. Не споря, пълни са! Но тук става дума за идеи за развитие на държавата, за цялостни концепции, за нещо по-сложно. Но дори да е само хрумване и то да е откъслечно, трябва да бъде споделено. Защото от океана от много идеи ще се родят успешните! Пиши! Може би гледната ти точка ти се вижда абсурдна, а идеята ти неосъществима, но онова, което днес е неосъществимо, утре може да се е превърнало в практическа необходимост. Или се боиш, че ще те заклеймят хората, които четат писанията ти? И какво от това?! Нека те обиждат, нека те критикуват! Тази статия, ако получи изобщо някакви коментари, то те едва ли ще бъдат особено позитивни. Важното е, че ще са прочели написаното и у тях все някакви чувства и мисли ще се породят, а оттам и идеи. В края на краищата ти пишеш, за да споделиш, за да разберат останалите, а не непременно, за да се съгласят с теб. Така може да чуеш и повече аргументи „против”, което ще ти даде възможност да усъвършенстваш концепцията си и да я представиш в по-изпипан вариант. Може би смяташ, че някой вече е написал или казал това, което си мислиш. Няма лошо да го напишеш и ти! Това не е плагиатство, а и както казва Кун дзъ: „Всичко ново е добре забравено старо.” По-добре е една идея да се чуе няколко пъти, отколкото изобщо да не се чуе.

А сега за практическата полза от предаването на всяка идея за това как нещата да се променят, както и някои организационни съвети. Когато решиш в коя област ще пишеш, набележи си тема, организирай си основните точки на изложението. След като напишеш статията си (защото предполагам, че това ще бъде формата), трябва да решиш къде и как ще я публикуваш. Можеш да си направиш собствен блог, където да пишеш по определена тема. Постепенно ще се съберат достатъчно статии и хората, които се интересуват от това, за което пишеш, ще започнат да те следят. Може да ги вдъхновиш да пишат и те за същото или за нещо сходно, а може и за нещо, което няма нищо общо с твоята тема. Можеш да публикуваш и в електронна медия – било тясно специализирана в твоята сфера на интерес, било с по-общ характер. Но трябва да публикуваш идеята си! Ето и практическата полза: повече хора ще бъдат осведомени за концепцията ти, ще им откриеш алтернатива, за която може би не са се замисляли; може би властимащите ще бъдат повлияни от нея и тя ще се превърне в реалност (слабо вероятно в момента, но все пак не е изключено); може би някой ще се позове на нея при дискусия с отговорни фактори в българската политика (не че тези дискусии изобилстват сега); може би тя ще провокира сериозни обществени дебати по въпроса (това е най-полезното, защото колкото повече хора бъдат привлечени да обсъждат един проблем, толкова по-бързо се покачва значимостта му пред властимащите и толкова по-склонни са да го обсъждат по принцип, според мен); ще разбереш себе си по-добре и ще си отговориш на въпроси, които, докато седнеш да пишеш, никога не си си и задавал; на последно място, вече без „може би”-та, ще накараш хората да се замислят, а това е най-важното за всяко произведение, защото именно мислещите хора по-трудно стават жертва на манипулации, а последните двадесет и пет години манипулациите над общественото съзнание не са рядкост. И като се съберат много идеи, все от тях ще дойдат и онези, които наистина ще влязат в една обща система, която се нарича „националната политика на Република България”. Или поне така би изглеждал идеалният вариант.

Знам, че написаното дотук е изключително абстрактно. Много биха си помислили: „Какво ме занимаваш с глупости? Къде сега ще сядам да пиша? И без това с моите писания нищо няма да променя!” А опитал ли си? Предлагам ти най-лесния начин да промениш на първо място себе си, на второ – хората около теб, а накрая, защо не, и държавата, в която живееш. Смяташ, че съм наивен, читателю? Предизвиквам те да ме опровергаеш като напишеш идеите си – онези, които наистина си убеден, че биха могли да бъдат от полза на българския народ – за неговото запазване, за развитието му и за просъществуването му!