/Поглед.инфо/ Един главен редактор разказваше за войната срещу руската култура у нас: доморасли и вносни кресльовци я хулят и ограничават, печатат се малко произведения, отделно, че качеството на преводите пада. Чутото не ме изненада. От година и нещо в дълбокото чекмедже на бюрото ми събира прах папка с ръкописи, посветени на съвременната поезия от северната земя. Издателите, на които ги предлагах, не отговориха. Хората са заети. Но съм сигурен, че те ще бъдат в първите редици на екзалтираните посрещачи, ако утре изведнъж на Орлов мост се появят учтивите зелени човечета на Путин.
Но нека се спрем на обективните проблеми...
Първо – за преводачеството. Това е тежък творчески труд. И по скромното ми мнение той не дава добри плодове даже по отношение на представяната у нас англоезична литература. Често в текстовете изпъква непознаването на значението на думите, на смисловите им оттенъци. Нашата родна реч става бедна, бледна и плоска. Забравяме красивите думички и изрази. Гаврим се с граматиката. Пренебрегваме синонимите.
Дадената тъжна констатация важи не само за професионалистите в издателствата, но изобщо за по-младите поколения. Смея да предположа, че една от причините за упадъка се корени в ранното чуждоезиково обучение, което изтласква българския от главиците на дечицата. Да, посредством билингвизма ние подготвяме персонал за западните фирми… Но практиката показва, че тези хора притежават еднакво бедни речници за своя и за новопридобития език.
Още в девети век Константин Преславски наставлява своите ученици, че е нужно да се превеждат не думите, а вложеният в тях смисъл. Ала без да познаваме в дълболчина родната реч, без да я обичаме и уважаваме, няма как да пресъздадем правилно идеята на чуждестранния автор.
Щѐ ми се да добавя, че отношението към езика показва доколко зрял е човек и как той възприема себе си и своето място в обществото. Унищожаването на държавността доведе до значително опростяване на структурата на социума и на контактите между неговите участници. Значимостта на личността рухна до нивото на индивида – потребител . А колко думи са нужни на статистическата единица? «Дай!», «Ям!», «Майната ти!», «Бос, ти си велик!»…
Възпитанието в семейството и училището престана да служи на отечествените интереси. Постепенно в собствения си дом ние започваме да говорим и мислим като емигранти. Творчество не ни трябва. Преводачи и книги – също.
Любопитно е да наблюдаваш напъните от съвремието да бъде изгребан цял културен пласт. Там са се преплели идеи и образи, създавани в Руската империя, СССР и днешната Федерация… Векове наред те взаимодействат със света, създават монолита на нашата цивилизация. Оказват влияние на милиони хора на всички континенти. Затова, забранявайки Шостакович, трябва също да проклетисваме до девето коляно и Пиетро Солари и Пикасо, понеже са имали връзки с «Кремълския империализъм». А после на кладата сме длъжни да изпратим и инженерите на «ExxonMobil», които участват в изграждането на великолепния Кримски мост.
И кратко пояснение за културния обмен… Той не е като онзи, когато по време на петвековното присъствие, ние сме останали без език. След Освобождението българският е бил възроден, благодарение на Русия. Събирали са го думица по думица. А още по-рано нашите книги и учени хора разпространяват пламъка на православието и на знанието в земите от Днепър до Москва. По този начин опазеното и преумножено от братята богатство впоследствие ни спасява.
Културата на отказа е феномен. Може би той има нещо общо с детските страхове – зажумиш ли под одеялото, те ще изчезнат? Но не е нормално да рушиш и забраняваш, само защото така ти си е приискало, или гопосподарят е заповядал… С какво ще запълниш пустошта, останала след безумния набег? С Вагнер, любимеца на хитлеристите и на Софийската опера? Или с вятърни генератори?
Ние се отказваме от себе си, за да… Заради какво? Там, накъдето сме тръгнали, няма живинка. Целите, които ни поставят, са основани на погрешни, даже безумни идеи. Насажданата култура на безкултурието е безплодно и античовешко.
Сега забраняват всичко руско…. И обричат себе си на самоизолация. И това е само началото. Глобалистите се спотайват в буренясалата брюкселска градина, разцъфнала във фантазиите на Борел, хрупат лук, за да леят повече лъжливи сълзи… В сенките пърхат с крилца техните кошмари, прииждат все нови и нови… Незнанието поражда страх, а страхът – деспотизъм.