/Поглед.инфо/ Като слушам така наречените парламентарни дебати или съпътстващите ги медийни всевъзможни прения от велики и простосмъртни, а така също нароилите се последно време всякакви „квадрати“, „точки“, „контри“ и какви ли не трибуни на журналистически словоблудства, ми става тъжно най-вече за хубавия ни български език, а след това тежко и мъчно за атмосферата и обстановката, в която сме принудени да живеем в прекрасната ни родина.
Иначе не спираме с разпенени уста да се хвалим, че ние сме създателите на славянската азбука, покръстили сме народи във вярата си, изобретили сме компютъра, бойната авиация сме използвали първи. И на какво ли още не. Прехласваме се по уникалните и недостижими в естетичен и художествен план произведения на нашите класици. А помежду си, по официални и неофициални поводи, от трибуни и на маси, по улици и площади, по магистрали и по курорти и къде ли не разговаряме по, меко казано, хъшлашки, неприличен за слушане начин. Научихме най-после четирите божи слова и си мислим, че като чинно ги повтаряме на Великия ден, сме си платили индулгенция за греховете. Стига обаче само да прекрачим прага Свети и отвън пак почваме, както си знаем. Стигнахме до там, че и в устата Божи посмяхме да сложим просташките си приказки като „Ту, ту-у…“.
Ако бедата беше само в това, което излиза от устата ни, може би щеше да бъде поносимо. Този съпътстващ думите ни маниер на общуване обаче се е заселил дълбоко в ежедневното ни поведението, във всичко, което правим. Наскоро чух от някого, че всъщност детско възпитание няма, а просто има наблюдение и възприемане от децата на начина на живот на техните родители. От това ми стана още по- страшно, защото виждам резултатите всеки ден в училищата, по площадките, в развлекателните центрове.
Партизанщината, ламтежът за власт, обирджилъкът на държавната хазна, трябва да си го признаем, са били винаги родилни белези на българският политически и обществен живот след Освобождението та до днес. С изключение, щем не щем трябва да го кажем, на онези 45 години на диктатурата, която е уреждала въпросите по друг, според тогавашните твърдения, справедлив ред. Байганьовщината, с която често оправдаваме недъзите си като случайно изключение от правилото, в действителност наистина е само един елемент на нашата посочена по-горе манталитетна същност, която обхваща целият обществен разрез- от учения до простия, от велможата до обикновения гражданин на тая държава. Едно състояние на народа ни, което си мечтаехме преди 35 години че ще променим, а се оказва, че в новото време то избликна из недрата ни с още по-голяма сила. Ако мога да си позволя да го кажа категорично, без никаква надежда, нито за скорошна, нито за бъдеща промяна.
Лесно могат да ме обвинят съвременните апологети, че пресолвам манджата. Вината, както обикновено ще кажат, не е в народностната ни характеристика, а е резултат на външното влияние през онези лошите 45 години, че и сега – ще повторя любимият им израз - на вездесъщата държавна сигурност, която не ни позволява да се отървем от тези недъзи. За съжаление точно тези съвременни дейци на умствения труд са безграмотни към миналото ни или се пазят да бръкнат в обществения ни тюрлюгювеч от онези години след Освобождението и през първата половина на 20 век. Ако го направят все пак, ги чака една доста неприятна изненада. Като в нормално, а не омагьосано огледало ще видят те своя образ в автентичен вид. Ако имат свян, могат и да се засрамят, но дори и без това ще са принудени да приемат, че проблемът е в самите нас и никой не ни е крив
За да съм съвсем ясен ще се допитам не он-лайн, а на хартиен „носител“ до съвременниците на онова, както казах, неудобно за някой да си спомнят, време. Било е, без съмнение, епоха на интелектуален растеж и европейско развитие. Въпреки всички, въпреки всичко ние сме успели да си построим държавата. Жалкото е, че себе си не сме успели да променим. А за да съм по-убедителен ще оставя да говорят безспорните познавачи на народопсихологията ни.
Не някой друг, а именно Иван Вазов в своето стихотворение „Средство да нямаш врагове“ ни е завещал тогавашната формула, актуална и за нашето добруване днес:
„Както всички умни хора,
аз не ритам тръна бос!“
Колегата му по перо, Стоян Михайловски, който явно дълго през живота си, както споделя, води борба сам със себе си, е написал онова, което особено го е мъчило през онези години:
„Опитах се аз тайна да отгатна,
защо мъдрецът с дрипи е облечен,
а нравствено убоги дреха носи златна,
връх нас защо тежи тоз гнет безконечен.“
Както е редно за класиците, думите им отекват винаги актуални във всяко време. И за нашето също!