/Поглед.инфо/ Едва ли съм единственият, който с интерес изслушва поредния коментар на члена на Управителния съвет на Националния борд по туризъм и съветник на министъра на туризма, почетния професор Драганов. Безспорен специалист, той винаги убедително отстоява позицията, че българският турист трябва да почива в български курорти. Докато го слушаме покрай ушите си пропускаме значителната разлика в прекомерно завишените цени у нас по сравнение с европейските курорти. Не обръщаме кой знае какво внимание и на някои манталитетни кривини в предлаганите туристически продукти. Въпреки че, ако речем да се спрем по-обстоятелствено на тази тема, дълъг разговор би се получил. На такъв човек обаче би трябвало да се вярва.
Като средностатически консуматор на туристически услуги, следвайки съвета на професора си избрах дестинацията Велинград. Още на влизане в града табелите ме информираха, че в него има поне десетина хотели с пет и четири звезди, още толкова с три и две и цяла камара къщи за гости. Докато пътувах към четиризвездния хотел, където се настаних, - апропо, без никакви забележки към услугите му – бях провокиран откровено казано от общия пейзаж. Минавах покрай овехтели здания, стари занемарени жилищни сгради, дупчески улици и изкорубени тротоари. Имах чувството, че съм попаднал в изоставен от хората град, въпреки че табелата около големия кръст на хълма твърдеше, че той е вечен и благословен. На другия ден реших с надеждата, че от колата не добре съм огледал нещата, да се поразходя и да придобия по-конкретни впечатления. Видях едно провинциално изоставено градче, подминато от съвременната лъскавина на курортите. И на много други места картинката е същата – прекрасна природа, неподдържана и изоставена инфраструктура наред с красиви хотели и къщи за гости.
И тук се сетих за симпатичния ми господин Драганов. Бих му предложил не нас да убеждава в предимствата на българския туризъм, а да се заеме със своите подопечни, възпитаните от него собственици на луксозни курортни „точки“. Най-малкото да им подскаже, че трябва не само с пари, а и с адекватни действия да се доближат до световното туристическо ниво. Да не си остават с пустия български манталитет и да мислят само за къщата, без да се интересуват от онова, което е извън стобора им.
От доста време се счита, че туристическата такса, която между впрочем я плащаме ние, туристите, е индулгенцията в отношенията на туризма към общините. А инфраструктурата и всичко останало е задължение единствено на общинските управници. И това при хала, на който са оставени българските общини. Едва ли само на европроекти трябва да се надява човек. Въобще крайно време е все пак лично да си решаваме проблемите. А те са до болка ясни, когато видиш прекрасната, мамеща с лукса фасада на хотел и си принуден да си счупиш колата докато стигнеш до него. Само от общия им брой, например, във Велинград, човек може да се досети, че ако се вземат в ръце собствениците без особени напъни биха могли да помогнат на общината и от града кукла да направят. Би трябвало и само да се досетят, че това е инвестиция с гарантирана печалба далеч над стойността на пакетите им.
Нека обаче махнем с ръка и пожелаем на туристическите ни деятели успешен сезон, а на нас весели новогодишни празници. Навсякъде, и във Велинград, разбира се!