/Поглед.инфо/ Правителството управляваше в изключително динамична среда, при непрекъснати протести около парламента и с неясен управленски консенсус зад гърба си поради липсата на споразумение, както и на практика със събития, които валяха едно след друго. В рамките на един мандат да ти се случат и градушките, и наводненията и бежанската вълна, и протестите – не е толкова лесно и просто.

Това заяви в интервю Арман Бабикян, специалист по политически ПР.

Въпрос: Кои са плюсовете и минусите на управлението на Пламен Орешарски и смятате ли, че то може да получи една адекватна оценка в днешната ситуация, в която българското общество е силно поляризирано?

Арман Бабикян: В днешната ситуация кабинетът "Орешарски" няма да получи обективна оценка по простата причина, че на практика ние се намираме в предизборна ситуация – не очаквайте обективност в такава ситуация за когото и да е, а още по-малко за този, който е на власт в момента. Оценката за правителството на Пламен Орешарски вероятно ще дойде по-късно, не мога да кажа кога. Разбира се, има обективни критерии и измерители, по които човек може да си даде сметка колко от обещаното е свършено и колко не е. Част от тях са финансовите параметри, които определено са по-добри, отколкото бяха оставени от Симеон Дянков и философията на малката пица, но това не направи хората по-доволни. Едни определени категории имаха социални придобивки – възрастните хора, отпушени бяха пенсиите, макар и символично, а напоследък са щастливи дори таксиметровите шофьори, тъй като им удължиха възможността да ползват колите си до 15-тата им година. Тоест, има отделни категории хора, които получиха нещо. Дали са получили толкова, колкото им се е искало и дали е можело повече – това са други въпроси. Факт е, че в социалната сфера някакво мръдване имаше. Разбира се, правителството управляваше в изключително динамична среда, при непрекъснати протести около парламента и с неясен управленски консенсус зад гърба си поради липсата на споразумение, както и на практика със събития, които валяха едно след друго и само човек с много здравна нервна система може да издържи на всичко това, което се случи. В рамките на един мандат да ти се случат и градушките, и наводненията и бежанската вълна, и протестите – не е толкова лесно и просто, като сигурно не изброявам всичко. Тук не става въпрос за симпатия и антипатия – става въпрос за обективни обстоятелства.

Не се управлява лесно в такава среда, още повече, когато имаш деконструктивна опозиция, която прекара голяма част от времето извън залата. В общественото съзнание беше буквално набито едно много грешно разбиране, че кворумът е работа на управляващите. Кворумът не е работа на управляващите, а на всички народни представители – заради това са се заклели и това е записано в правилника за работа на Народното събрание. Ако сега анкетирате хората на улицата ще видите, че те са склонни да кажат "да" на тази теза, което е абсолютно погрешно. Мнозинството при вземането на решения – да, това е работа на управляващите, но наличието на кворум на бойкот над работния процес и над мандата, който си получил. Поведението на разсърдено дете и приказките в стил "аз взех най-много гласове, но никой не иска да управлява с мен, защото ще стоя в разсърдена позиция" не донесе нищо позитивно на България. Единственото, за което служеше, е чакане зад ъгъла този кабинет да се провали, за да се стигне до нови избори, в които ГЕРБ отново да демонстрират, че без тях тази страна не може да съществува. Разбира се, имаше и много провали, част от които са артикулирани многократно – опитът да се лансира Делян Пеевски за шеф на ДАНС, малкото чуждестранни инвестиции, изключително обърканото говорене на теми като "Южен поток". В същото време, трябва да отбележим изключително бързото и навременно посещение на Кристиан Вигенин в Киев като положителен знак. Може би, малко забавеният акт по друг стратегически проект, за който почти не се говори – 7-ми реактор на АЕЦ "Козлодуй", с който този кабинет би могъл да се окичи поне накрая с една сделка или поне стъпка напред, по проект, който е ключов за страната ни по отношение на диверсификацията и модернизацията, а ако щете и по любимата на ресорния министър тема за индустриализация. Става дума за проект за около 4 млрд. евро, който наистина е свързан с модернизиране в индустриалната сфера на един цял сектор от българската икономика.

Въпрос: Т.е. предстоящото строителство на 7 блок на АЕЦ "Козлодуй" може да бъде смятано за плюс на това управление?

Арман Бабикян: Очаква се такъв договор да бъде подписан, защото по него се преговаряше повече от 7 или 8 месеца. Той не е лесен, това е сложен и труден проект, но в края на краищата една стъпка напред по такъв проект би се оценила добре. За съжаление, всички тези проекти се гледат на принципа "ЦСКА срещу Левски". "Южен поток" е любим на всички русофили, а 7-ми реактор на всички, които са западно ориентирани. Играем си на ЦСКА и Левски, а това са глупости. Един проект или е изгоден на България или не е – това е отправната точка, от която трябва да се гледа. Възрожденският поглед, който се лансира в част от българските медии и коментаторите, който звучи горе-долу така: "Ние сме една много хубава малка и чудна страна, но великите сили са се надвесили над казана с България и се чудят какво да ни направят. От една страна дебне Западът, от другата Русия и чакаме да видим кой ще подаде захарната пръчка" - това е изключително наивно и архаично. Изглежда, че тази теза, макар и казана с други думи, се лансира в българските медии и върви. Има много коментари, които твърдят, че единият проект компенсира другия, което е квалифицирана глупост. Няма нищо такова, но всичко това се маскира в геополитически мантии и се поднася на публиката за консумация.

Въпрос: След европейските избори настъпиха промени в управляващата коалиция – на кого беше управлението през последните месец, месец и половина? Можем ли да говорим, че ни управляваше задкулисие, съставено от Делян Пеевски и ГЕРБ? Смятате ли, че тепърва ни предстои задълбочаване на институционалната криза в страната – дали този бойкот и неработещият парламент ще остави следа?

Арман Бабикян: С парламента проблем има отдавна, сега просто имахме най-голям проблем с него. Ще ви върна крачка назад, когато всичко се гласуваше под строй и ГЕРБ имаше мнозинство – спомнете си колко пъти министър-председателя не уважаваше Народното събрание и не отиваше там, за да отговаря на въпроси. Спомнете си изказването му, в което той ги нарече безделници. У Борисов като управляващ и опозиционер има трайно насаденото усещане, че независимо от факта, че сме парламентарна република, парламентът е някакъв излишен орган от 240 търтеи, които се чудят по цял ден какво да правят, а всъщност управлението си зависи от самия него и неговата философия за управление на баничарска република – такава, в която управлява един човек, който се събужда и решава какво да прави, след което го прави. Звучи опростенчески, но Борисов никога не е имал високо мнение за българския парламент и не се е държал по начин, който да вдигне нивото на българския парламент – точно обратното. Наистина, в рамките на този едногодишен мандат парламентът загреба дъното. С всички тези номера, които си ги въртяха за сметка на българския данъкоплатец, който плаща за съществуването на българския парламент и с доверието и с данъците си. Срещу това той получи хитри интервюта в кулоарите и никаква работа в пленарна зала и в комисии. Би могло да се излезе от тази институционална криза, но тя би могла и да продължи. Зависи от съзнанието на тези, които тепърва ще се явят и ще влязат в следващото Народно събрание.

Въпрос: Смятате ли, че е възможно формиране на една по-широка коалиция, която да успокои ситуацията след изборите и възможен ли е вариант да имаме нови избори след още една година?

Арман Бабикян: Възможни са и двата варианта. Аз съм изключителен краен противник на тезата, че видите ли, сега е управлявала олигархията и задкулисието и върху страната се е стоварило изведнъж някакво зло. Олигархията и задкулисието управляват от много време в България. Това, за съжаление, не е първият кабинет, който управлява под диктовката на подобни сили в страната. Голямата драма и диспропорция в страната ни е, че данъци плащаме 4 или 5 милиона души, които пълним хазната. Същите тези милиони даваме и доверието си, пускайки едни хартии в едни кутии с дупка – там инвестираме доверие, а на другото място даваме парите си. Избираме едни хора, които ни управляват за общото ни благо, но всъщност се оказва, че всички тези събрани милиарди се управляват не по волята на всички нас, а по волята на няколко приятелски или олигархични кръга. Това никак не е за първи път. На практика, на нас са ни иззети основни права – суверенно да бъдем представлявани и от наше име компетентните хора да решават какво да се случва с властта, която сме им дали във вид на доверие и със средствата, които сме дали от джоба си. Случило се нещо си в Корпоративна търговска банка – чудесно, голяма трагедия, не биваше така. Но така правят с парите ни всяка година – с всеки бюджет се случва това нещо. Кой от нас може да каже, че политическата сила, за която е гласувал, е постъпила според неговите виждания с парите в областта на образованието или здравеопазването, например? Тази връзка между т. нар. елит и всички нас е драматично разкъсана, защото тези хора, за които говорим, дават едни пари на тези политици, за да могат да си направят изборите, да си купят любовта на този и онзи, след което разбира се ги връщат петкратно по време на мандата, получавайки вкусни парчета от баницата и цикълът се върти. Единственият проблем е, че нас ни няма в този цикъл – той се върти между няколкостотин души, независимо от цвета на партията.

Въпрос: Голяма част от българското общество се чувства непредставено и особено тези, които са работещата част от обществото. Ако говорим за спонтанните големи протести миналата година, много от хората, които участваха в тях се определят за хора с дясно мислене, смятате ли, че е възможно създаването на дясна алтернатива в бъдеще, която да измести популистките партии, които днес са окупирали това пространство?

Арман Бабикян: Много се надявам да е възможно да има подобна десница – това би било много полезно за България. Десницата, която е нужна за България, трябва да е достатъчно почтена и достатъчно интелигентна, както и достатъчно непреклонна пред изкушенията, които и се предлагат. Такива хора има и сред представителите на Реформаторския блок, без да говоря за всички. Такива партии има и в политическото пространство, които биха направили добра заявка, ако се обединят, за да се представят на предстоящите избори, защото наистина хората с подобни разбирания нямат за кого да гласуват. Апропо, хубаво е да има и модерна социалдемократическа левица. В една страна, както е при човека, трябва да има здрав ляв и здрав десен крак, за да може той да ходи, а не подобни популистки сурогати, които не произвеждат политика, а някакво статукво, корупционен модел и всичко става тото – дали ще случиш на качествен министър или не. За да случиш, той трябва да е любим някому, задължен другиму и т.н. - трябва да избягаме от този хаос и абсолютно хазартно отношение към хората, на които връчваме правото и достойнството да управляват нацията. Много е лесно да се каже – всичките са маскари. Това се повтаря неуморно като мантра от времената на ранния Жорж Ганчев. Не е вярно, не са маскари всички и не всички са корумпирани и свързани с мафията, олигархията или Господ знае с какво, но трябва и ние като общество да имаме проактивна позиция. Трябва да имаме силите да потърсим и подкрепим тези хора, да ги издигнем, да се гласува за тях и ако не им стигат силите – самите ние да се запишем в тези структури. Само няма да се случи, нивата няма как да се изоре сама. Стоенето отстрани и мърморенето тип "ох, Боже, какво да правя, няма за кого да гласувам" - тогава гласувай за себе си, щом другиму нямаш вяра. Но да оставиш нещата да пропаднат по този начин, значи ти е все едно. Защото, дори да приемем, че някакви много зли хора са се наговорили и управляват нещастната България и не им пука за бедния народец, по тъжната информация е, че може би на бедния народец вече не му пука за това, че е обиран. Това би бил краят на отчаянието. До там не бива да стигаме.