/Поглед.инфо/ „Уволненият шеф на дирекция „Автомобилна администрация – София” Кънчо Димитров разкри, че шофьорски книжки се купуват за суми между 3000 и 5 000 лева”.

Господи, колко сме изостанали от арабите, често наричани у нас „тъпи”.

В началото на осемдесетте на миналия век, покрай информациите за гражданската война в Ливан, където бях кореспондент на в.”Работническо дело”, пращах и кореспонденции за явления и порядки, които според мене, биха изглеждали любопитни за българския читател. Като например, че само за 200 ливански лири /една десета от месечната ми заплата/ съм купил международна шофьорска книжка на жена ми без да е карала шофьорски курсове нито у нас, нито в Ливан.

Колегите поцъкали с език, но все пак намерили обяснение: войната, липсата на държавност, подкупността на „мръсните араби”.

Далече по-голямо удивление предизвика друг мой репортаж, в който накратко се разказваше следното:

В Ливан доста са разпространени кражбите на автомобили. Предпочитаните марки са „Мерцедес”, „Бе Ем Ве” и „Пежо 504”. Ако си глупак като не намериш сутринта колата пред дома си, направи оплакване в полицията. И забрави за откраднатата кола. Но ако поне малко от малко познаваш порядките, по най-бързия начин още в първите 48 часа, приятел те откарва до село Бритал в долината Бекаа, на петдесетина километра от столицата. Там на една обширна поляна са паркирани няколко десетки коли от споменатите марки. Разпознаваш твоя мерцедес и се отправяш към барачката, пред която си пие кафето и пуши малборото Абу Йусуф. Следва традиционното „мархаба Абу Йусуф, мархаба , кифалак, кифсаха...” и прочие задължителни любезности, в които двамата събеседници се осведомяват за здравето , тяхното и на семействата, върви ли бизнеса и т.н.

Междувременно абуто ти е налял кафе и ти е подал цигара. Ти междувременно си видял автомобила си и невинно питаш: „Абу Йусуф, онзи мерцедес продава ли се”. „Продава се, много е запазен”. „Аде масари” /”Колко пари”/.

Обявената продажна цена е, да речем, 10 000. „Много е”, „Ти колко даваш?”, „3 000”.

Абуто подлага длан и обявява „Последна цена 5 000”, ти го плясваш по дланта и се споразумявате на 4 000. Така мерцедеса ти не поема своя път към Саудитска Арабия и другите нейни съседи от Залива, каквото става с непотърсените 48 часа коли, изложени на паркинга в село Бритал.

Допивате кафетата, казвате си по едно „Массалями” /”Бог с тебе”/, може и да се прегърнете и разцелувате, вадиш ключовете от джоба и си прибираш автомобила. Културно, без скандали, на чашка кафе сте се поразговорили с нов приятел.

А тука, с три-четири десетилетия по-късно, тоя бизнес с автомобилите се върти по най-просташки начин. То са едни холивудски сценарии с таинствени известявания къде да оставиш сумата за откупа, каква разправа чака тебе и невръстното ти дете, ако не спазваш указанията, а тръгнеш ли да търсиш справедливост и намеса на полицията; и как колата се оказва с потрошено при експроприацията предно ляво стъкло и т.н. и т.н. Май дълго още ще дишаме праха на въпросните „мръсни араби”.

И още. Нашумя напоследък скандалът с далаверите в Медицинската академия. Как срещу 30-50 хиляди записвали студенти, които не знаели нито английски, нито имали завършено средно образование и как това можело дори да застраши националната ни сигурност, доколкото повечето такива „студенти” били от арабски страни и не се знаело дали не са терористи под прикритие.

Бях се прибрал вече в България през 1983 г, когато един ден ме изненада с обаждане по телефона Туфик, собственикът на вестникарския павилион в квартал „Рауше”, където беше бейрутската ми квартира. Видяхме се, почерпихме се и Туфи ме помоли да помогна да се свърже с някой от деканата на Медицинската академия, който срещу съответно заплащане да уреди приемането за студент на по-малкия му брат. Аз съм щял да получа своето, разбира се. Ококорих очи, как така ще посреднича за подкуп, този Туфи явно не беше разбрал, че България не е Ливан.

Е, станала е. Без гражданска война.