/Поглед.инфо/ Съвсем не е случайно, че именно сега отново се повдига този въпрос, на който българският народ отдавна е дал своя категоричен отговор. В момента реакцията в България подема нов поход срещу демократизацията на страната ни, срещу законните искания на хората за по-добър живот, срещу ограбването на националното богатство от вътрешни и международни разбойнически корпорации.
Предстоят поредни избори, и отново ще се преразпределят властовите позиции, които са свързани с възможности за законно и незаконно облагодетелстване. Крайната десница надига отново глава. Хората трябва да се уплашат, подкрепата на международната реакция трябва да бъде привлечена, а най-лесният начин за това е да се раздухва антируска истерия, да се разпалват примитивни настроения сред някои лумпенизирани от недоимъка и целенасочената пропаганда българи, които са склонни да приемат на вяра и най-абсурдните лъжи на фашизоидните елементи в България.
Истерията около паметника има и друга цел – да се обърне недоволството на хората от тежкия живот, от беднотията, от безработицата, от ограбването на националните богатства не срещу истинските виновници за тази трагедия, а в съвършено друга посока, за да може това ограбване да продължи.
международните аспекти и истерията
В глобален мащаб битката за пътищата, по които да се развива човечеството, става все по-остра. Икономическата криза, от която най-развитите страни все още не са успели да се оправят, показа слабостите на т.нар. либерален капитализъм в развитите държави, в това число и в претендиращите за единствена свръхсила Съединени щати. Дали да се търсят нови варианти за демократично развитие в полза на по-широк кръг от гражданите, или пък да се направи рязък завой към диктатура, към ограничаване на човешките права, към всеобщо обедняване и ликвидиране на икономическите завоевания на обикновените хора, резултат на тяхната десетилетна борба, както и на някогашната конкуренция на реалния социализъм – това са въпроси, които трябва да се решат в наше време. Разрушаването на паметниците, подобно на престъпното взривяване на софийския Мавзолей, би дало сигнал на тъмните сили в световен мащаб, че в малка далечна България има мераклии да раздухат огън, чиито въглени могат по-късно да се използват за разпалването на много по-страшен пожар, който ще изпепели цялата ни страна.
грехът, за който няма прошка
Ние трябва ясно да осъзнаем, какво представлява Паметникът на съветската армия в София. Това е надгробния паметник на милиони съветски хора, които загинаха, за да съществува не само днешната Русия, но и днешна България, и другите днешни славянски държави, и държавите от Западна Европа. Това е паметник и на двадесетте хиляди български войници, загинали в края на войната в битката срещу фашистка Германия като неделима част от Съветската армия. Без тази саможертва днес или нямаше изобщо да я има България, или пък границите й щяха да са още по-жестоко оглозгани от нашите съседи, които имаха претенции за земята ни до Стара планина.
Красив или грозен, този паметник отразява своето време. Войникът, прегърнал българското дете, е символ на стремежа към мир, спокойствие и благоденствие след страшната война, погубила милиони и унищожила неизброими богатства, създадени с тежък човешки труд. Не само да се вдига ръката срещу този паметник, но дори да се поставя с пропагандни или други тъмни цели въпроса за неговото премахване, е непростим грях пред паметта на загиналите руси, българи и хора от всякакви националности. Такъв грях няма и не може да има опрощаване.
презрението и разплатата ще бъдат неумолими
Дори поставянето отново на въпроса за паметника, след като преди години в най-мрачното време на неокапиталистическа България вече се говореше за ликвидирането и на пловдивския Альоша, и на Софийския паметник, е отвратително предизвикателство към всички наши руски братя, към синовете и внуците на този велик славянски и православен народ, проливал щедро кръвта си за нашата свобода, независимост и благоденствие. Ние не можем до безкрай да се надяваме, че по-големият славянски брат ще ни прощава винаги, че ще ни гледа снизходително като неразумно незряло дете, което не знае какво върши.
През последните 20 години в Русия израсна цяло едно поколение, което или не ни познава, или няма високо мнение за морала и достойнството на българите, именно поради многобройните явно антируски прояви на официалните властите в страната ни. Утре това ново поколение ще гледа настрана, когато ние отново потърсим помощ от него, за да запазим държавата си и своята национална независимост.
Отношенията с Русия за нас са истински екзистенциален въпрос, тоест въпрос да я има или да я няма България. Посягайки към паметника на Съветския войн, който ние самите някога построихме със съгласието, одобрението и ентусиазма на целия народ, с таланта на нашите най-добри скулптори, художници и архитекти, ние късаме и последните нишки, които ни свързват с Русия. Защото този паметник не е просто къс гранит и бронз. Той е нещо лично за всеки руски гражданин – той вижда в него своя баща, своя дядо, своя най-близък човек, загинал или дал на войната най-добрите си години, за да настъпи най-сетне по-добър ред на земята. А за всяко обругаване на най-святото, най-близкото у руските хора – и не само на руските, но и на децата на десетки други народи от някогашния Съветски съюз – презрението и разплатата ще бъдат неумолими.
Без помощта и застъпничеството на Русия ние няма да запазим независимостта на своята страна. Ще е върховно престъпление, ако заради фанатизма и егоизма на малка група безродни фанатизирани елементи България загуби свободата и независимостта си. В днешния жесток и крайно подвижен свят, когато границите се огъват и рушат, а моралът е забравена и дори презряна дума, без Русия ние няма да просъществуваме. Паметникът на Съветската армия е един закрилник на страната ни, едно предупреждение към нейните потенциални врагове. Който посяга на него дори с думи, да не говорим за нещо повече, е ликвидатор не само на Паметника, но и на България.
13.01.2011 г.