/Поглед.инфо/ III. Сега си давам сметка, че двете години след завръщането ми от Москва (1993 г. и 1994 г.), заедно с двете години: 1995 г. и 1996 г., прекарани в парламента, са отделен, скъп за мен период от живота ми. Политиката от детски години предизвикваше човешкия ми интерес. Към политиката се отнасях като към страст, каквито са пушенето и алкохолът. Но политиката никога не ми е влияла фатално. Поемал съм я на по-големи или по-малки глътки, понякога се отнасях снизходително към нея, защото я упражняват дребни човечета и защото намирах по-интригуващи ме занимания в литературата, театъра и всекидневието. Поне аз едва ли мога да бъда истински политик, и защото политиката е “мръсна работа” (с този казус съм наясно), и защото нямам търпение да бягам на дълги маршрути, обичам късите разстояния, после – смяна на заниманието.
Така се запалих по хобито си – въдичарството, исках да хвана най-голямата риба, улових я в езерцето пред входа за Правец по време на строежа на вече разрушената шатра, беше клен, тежък близо три килограма. Край мен буря, светкавици и гръмотевици, дъжд като от ведро, а аз съм най-щастливият човек: политиката не ми е създавала подобно удоволствие.
Въдичарството обаче може да бъде полезно и за политика, учи го на търпение, но и на благородни лъжи, виж как пред публика въдичарят разказва за риболовните си рекорди. Веднъж, след като не успях да уловя дори и рибка, моят малък племенник, днес лекар, се обади, седнал на каменистия бряг: “Вуйчо, ти си най-големият рибар на света. Щом се появиш и рибите уплашени се скриват на дъното на язовира”.
Вероятно, ако не можех да се раздвоявам, взаимоотношенията ми с политиката биха се уредили по-лесно. Но аз не мога така, уж се прилепвам към политиката като мида за морското дъно, уж въздишам по нея като влюбен, а едно друго човече ме гледа отстрани, присмива ми се, цинично се киска, че не виждам голотиите на разсъблечения крал, че се правя на примитив, за да ме хареса “плебса”.
Политиката и партията ги разглеждам като еднородни понятия. Те са така да се каже водата, която тече, а не самата река, звездите, които изгряват и умират, а не самото небе, слънчевият лъч, който се стопява в тревата, а не самото слънце. Те са преходни, мимолетни като дните, сравнени с годините, можеш да ги гледаш възхитено, но и да отместиш очите си от тях, щом им се наситиш или ти омръзнат.
Друго са идеите, светът на идеите. Този свят е безкраен, пронизва те в сърцето като стрелите, наболи тялото на свети Андрея, причинява ти мъка и щастие, че си останал верен на себе си, на хората, които обичаш, на представите, които искаш да направиш живот.
Да вземем за пример релацията идеал и партия. Пред идеала всякога съм бил готов да се поклоня, да го пренасям до другия човек, за да види и той светлината отгоре, да бъда по-добър, отколкото съм. На средна възраст по-често ми се привиждаше Апокалипсисът като чакано чистилище, сега, струва ми се, не искам – въпреки обещаната справедливост – близките ми и далечните хора да претърпят Второто пришествие. Все едно да решиш, че ГУЛаг не е ад, а път към страдание, което те възражда (тебе, или да речем, сибирския каторжник, нападнат от глутница вълкодави).
Но и в този случай в съзнанието ми бушува едно противоречие. Като човек, предан на идеала, и аз съм искал (дали съм успявал винаги, е друг въпрос) да принадлежа към онзи кръг на родната интелигенция, който отрича политическите компромиси след 1956 г. в партията и обществото, вижда корист и сребролюбие в уязвимия откъм морал прагматизъм на новия партиен елит, квалифицира този прагматизъм като предателство спрямо идеала на комуниста антифашист отпреди 9 септември 1944 г..
Но на аргумента, че политиката не е молитвен храм, че без насилие няма как да се роди истинският плод на историята, че прагматизмът допуска използването и на неетични средства заради благородни цели, особено уважавани от мен творци (на тях ми се искаше да приличам!) като Емил Манов, Валери Петров, Юлия Огнянова, Христо Ганев, Генчо Стоев, Анжел Вагенщайн, Кольо Георгиев, Руси Божанов и др. предпочитаха да подминат отговора. Аз също го подминавах. Те заговориха (заговорих и аз) за моралната криза на социализма, за злините, причинени от новото социалистическо еснафство.
Пак ще кажа, привличаше ме тяхното интелектуално мъжество. А и имаха право да мислят и постъпват така. Апаратчиците неведнъж ги бяха унижавали, наказвали, държаха се с тях като с врагове. Нищо чудно някои от тези творци искрено да са повярвали, че извършената промяна на 10 ноември 1989 г. изведнъж ще пресече безобразията и насилието. Радой Ралин тогава ходеше по улици и площади, окрилен, че най-сетне човешката свобода тържествува. Леон Даниел ми е споделял съмненията си дали социализмът не е болест в организма на капитализма.
Първият, който се почувства излъган във вярата си, и то няколко месеца след Десети ноември, беше честният до последната фибра на съзнанието си Христо Ганев. След това един по един, кой по-рано, кой по-късно, и други наши интелектуалци дадоха израз на излъганите си надежди. Напразно, капанът на живота беше вече щракнал! И вместо развито, настани се в родината ни неразвито капиталистическо общество, получихме ритник в задника на социалната си наивност.
Може би вроденото ми чувство на критицизъм, но и здравомислието ме предпазиха от подобни изблици на историческата наивност. Вътрешното Аз ми подсказа, че етическия комфорт и “чистофайничеството” ни го подсигуряваха по времето на социализма (извън собствените ни идейни и етически нагласи) други наши сънародници, съгласили се/принудени да изпълняват вместо нас пренеприятните задължения в живота. Много от тези “изпълнители” по заповед на партията ги бяха задължили от ранни години да работят в органите на сигурността, в армията, в партийния апарат, в системата на държавното насилие, в градската и селската администрация, където е почти невъзможно да се опази човек от налепите на грубата действителност.
Вътрешното ми Аз ме принуди да призная: социалистическата държава като всяка държава не може да мине без затвори, милиционерски участъци, без агентура в хотелите, в ресторантите, в баровете, в местата за отдих и удоволствия, където се практикуват търговия с наркотици, проституция, педофилия, дават се подкупи. Докато ние недоволствахме срещу гнилите порядки и възприемахме себе си за “жертви”, някои наши другари трябваше да събират по десет часа с комбайн житната реколта, да мръзнат по строежите, да мият улиците посреднощ, да се трудят в екарисажа, да работят в мините, да арестуват апаши на коли и апартаменти, да чистят обществените тоалетни. Това, за което пиша, не е сиромахомилство! Просто така съм роден и възпитан, че не мога да се смятам за безгрешен сред греховно уредените отношения в социума. И в най-щастливи мигове изпитвам вина заради такива уж странични и не толкова съществени обстоятелства.
Мои приятели са ме упреквали, какво си се заел с камък в прашка да променяш света, да яхаш Росинанта като безумец, поне да беше Дон Кихот, да преобръщаш с обикновена лопата нашия вкоравен, неподвижен живот? Не виждаш ли, че пред теб се е изпречила пустиня, в която само пясъчните бури напомнят за движението на природните неща? Но аз, без да възразявам, продължавах да пътувам и да приемам миражите за оазис, даже когато проумявах, че се самозалъгвам. Героично самозалъгване и илюзия за свободно направен избор! Затова ми се ще политиката да я поправям тук и всекидневно, да я правя приемлива и по-разумна. Останалите не знаят, но аз зная: политиката, по-точно, пирамидата на властта, е незаконно дете на идеала, в някои случаи изпъден дявол, тя може да бъде представена както с положителен, така и с отрицателен знак.
Мнозина са ме питали защо съм се захванал с политика. Но аз, без да им отговарям, си преповтарям, че всъщност помагам на идеала, за да стане незаконната му рожба по-малко користна и двулична. Партията се появява и изчезва, често пъти без да остави следа. Едно мое стихотворение започва така: “До пояс в тинята, с крилца на раменете…”. Но идеалът продължава да поддържа надеждата и вярата, да свети в човешките души. Те могат да бъдат оставени сами на себе си, да опустяват самотни, но могат и да укрепват полезния си коефициент на действие.
Минавала ли ми е мисълта да напусна партията? Минавала ми е! Като облак, който задънва хоризонта, а сетне се разлива в засенченото от мъгли зазоряване. Временно явление. Грип, който се лекува с антибиотици, чаят не е достатъчен.
Непрекъснато се оплакваме, че младите не възприемат левите идеи и политиката на партията ни.
Защо?
Защото животът е с по-мощни корени, забити яко в земята.
Младите хора с кожата си долавят накъде се движи сега историята. От малки ги делят на деца с богати родители и на деца с бедни родители, на деца от луксозните лицеи и на деца от едва дишащите държавни училища. Първите в бъдеще ще са господари (господстваща класа), вторите ще останат бедни и неконкурентноспособни. Ще ги наемат за монтьори и шофьори, за секретари и секретарки, за хигиенисти и ватмани, за катаджии и икономи, за градинари и прислуга в именията на обезпечените им връстници. Ще кърпят криво-ляво всекидневието си. Понеже не са елит, ще залагат на количеството (много сме!). Без да вярват, че това количество ще премине в качество.
Левицата, и конкретно БСП, единствена говори за прехода от царството на необходимостта в царството на свободата. На младите им харесва такова обещание. Но изпълнимо ли е, питат? И отговарят: не е изпълнимо!
Те не възнамеряват да стават “деца на слънцето”, искат от обществото, от държавата и от партиите поне да не ги оставят на улицата, да им помогнат да купят жилище на възможни за тях цени, да не са безработни, да станат средна ръка бизнесмени, т.е. отчасти да се прелеят, речено по старому, към “работническата аристокрация”, да сключат брак или да живеят на съпружески начала, да им се роди едно или най-много две деца, третото не им е по джоба.
Разбира се, че не смятам да напусна партията, макар че днес тя е на болнично легло, лекувана от псевдолекари, чиито професионализъм, воля и интелект са на съмнително равнище. Приемете казаното за метафора. А и няма къде да отида. Другите варианти с промяна на партийната принадлежност са по-безсмислени. Човек до смъртния си одър живее с надежда, това се отнася и за скептиците.
Идват ми наум думите на моя любим герой Иван Карамазов (Иван Карамазов ме покори още в ранната младост с изповедта си пред брата Альоша и особено с откровението си: “И тъй, представи си, че в окончателен резултат този свят не го приемам, макар да зная, че той съществува, но никак не го допущам. А че не приемам Бога, разбери това, а света Божий не приемам и не мога да се съглася да приема”.):
“Макар и да не вярвам в порядъка на нещата, но драги ми са лепкавите листенца, които се развиват напролет, драго ми е синьото небе, драг ми е понякога някой си човек, когото някой път, ще повярваш ли, дори не знаеш защо обичаш, драг ми е някой си човешки подвиг, в който отдавна вече може би си престанал дори да вярваш, а все пак по стара памет го почиташ в сърцето си… Аз искам да отида в Европа, Альоша, и ще тръгна оттук: и знам, че ще отида само на гробище, ала най-скъпото гробище, това е то! Скъпи покойници лежат там, всеки камък над тях говори за такъв подвиг в своята истина, в своята борба и в своята наука, че аз, знам го още отсега, ще падна на земята и ще целувам тези камъни, и ще плача над тях – в същото време убеден с цялото си сърце, че всичко това вече е гробище и нищо повече. И няма да плача от отчаяние, а просто затуй, че ще бъда щастлив от моите пролети сълзи. От собственото си умиление ще се опия. Обичам аз лепкавите пролетни листенца, синьото небе – и туйто! Тук няма ум, няма логика, тук обичаш с вътрешността си, с чревото си, с първите си млади сили обичаш… Разбираш ли нещо от моите врели-некипели, Альошка, или не разбираш? – засмя се изведнъж Иван”.
Прибягвам до този цитат, тъй като нямам вдъхновението, нямам ги и думите, за да докажа на себе си, камо ли на вас, кое ме кара да вярвам, въпреки показанията на разума ми, но и да съпреживявам неща, които свръх Аза не може да обясни.
До 10 ноември имах самочувствието на човек, който пази огъня на истинската вяра, с права да критикува и съди, да наказва всеки опит идеята да бъде откъсната от човека и превърната в отнемане на свободата ни. Донасяше ми успокоение мисълта, че съм призван да пазя скрижали.
След Десети ноември предишният порядък отиде на кино. Преустройството, от което бях покорен в средата на осемдесетте, се превърна в мошеник, захванал се да лъже и краде от простолюдието. Вместо зареждане, усещах в главата си празнота. И търсех брод, за да прескоча всичкия този хаос и всичката тази измяна.
Може би заради тази душевна потребност се хвърлих като удавник за сламка в делото, което ковеше Жан Виденов. Харесваше ми спартанският му дух, че е различен от перестроечния разврат, че иска да върне честта на човека на труда, че милее за своя народ. След 10 ноември 1997 г. криех слабостите му и от себе си. Защото трябваше да го има този образ, а ако го няма, да го измисля. Да, Виденов правеше грешки. Но хората продължаваха да го обичат. Жан заслужи епитета “неподкупен”. Неслучайно, след като паднахме от власт, Георги Първанов отказа Изпълнителното бюро да даде оценка на дейността му, каквато беше молбата на Жан. Уплаши се от откровения му поглед!
През лятото на 1997 г., оплют от свои и чужди, Жан дойде на Бузлуджа и изгледа ритуала отстрани. След ритуала видях как възрастни хора се наредиха на опашка пред него, как го докосват, прегръщат, как женици, притиснати от недоимъка, целуват ръцете му, а той деликатно ги отстранява от себе си. Такива сцени могат да се наблюдават с почти всеки пореден председател на БСП. Но отношението на социалистите към Жан беше по-неподправено.
Няколко години по-късно случайно се озовах в пловдивския му дом – апартаментче, в което не можеш да се разминеш, строено на висок етаж в застарял, с олющени стени блок. Едва се бяха побрали писменото бюро за момчето му, леглата, някакви шкафове, най-необходимите предмети за живеене. Да не повярваш, че е жилище на човек, който доскоро е бил премиер на България.
Отделям толкова страници на двегодишното управление на “Демократична левица” и на премиера Жан Виденов поради немалко съображения.
За първи път след младежките си години повярвах (наивно ли е?), че посоката, по която се движи българският живот, е вярна. Че под ръководството на Жан Виденов БСП ще сложи край на упадъка. Но те, явните и задкулисни перестроечни играчи, не дадоха възможност на Жан да проведе икономическите и политическите реформи! Доведоха го до вътрешен срив. Не зная какво би се случило през следващите две години от мандата на парламента. Мисля, че сполуките в провежданата политика щяха да натежат и България можеше да последва промените, които се реализираха в останалите бивши социалистически държави.
Жан щеше да търси вероятно самостоятелен български изход от тоталната криза. Той не би допуснал чужди военни бази върху българска територия, превръщането на нашата страна в балкански сателит на САЩ. Благодарение на провежданата вътрешна и външна политика, БСП я очакваше втори мандат. В началото на новия ХХI век Жан Виденов, такова е мнението ми, можеше да установи нов тип отношения с президента Владимир Путин. Ако би зависело от Жан, той щеше да реализира и трите енергийни проекта с Русия. Същевременно, Жан беше избрал поведение, което го отдалечаваше както от перестроечната политика, така и от предишната номенклатура. За мен беше странно, че се предпазва от контакти с представителите на социалистическия елит. Съзнателно отказа да се срещне с Тодор Живков.
През следващите две години – 1997 г. и 1998 г., беше твърде възможно Жан да успее да използва всеки опит, десен или ляв, в Европа и света, за да модернизира страната. У нас нямаше да се случи разбойническата работническо-мениджърска приватизация на Иван Костов. Нямаше банките да бъдат продадени, почти всичките, на чужденци. Нямаше България, както е днес, да заема последно място в Европейския съюз по всички показатели на човешко развитие. И една догадка – не съм икономист, но не мога да си обясня как за месец-два след януари 1997 г. хиперинфлацията беше овладяна и сведена едва ли не до нулата.
Жан избра друго поприще, което счита за правилно – университетската катедра. Напусна партията.
Жан изчезна от политическата сцена през месец февруари 1997 г. Напусна я обиден на свои другари, участвали по един или друг начин в злепоставянето му. Не един от нас го съветваше да продължи политическата си дейност, понеже именно той можеше да отстои като лидер другата гледна точка, която влиза в конфронтация с идеологията на преустройството.
Струпа гнева си най-вече срещу Николай Добрев. Впрочем, според мен, те двамата никога не са се долюбвали, макар Виденов като председател на БСП да подсказваше, че Николай е втора по значение фигура в партията. А Николай Добрев, доста чужд на идеологическата материя, но добър като организатор, поддържаше по-тесни връзки с перестроечния елит, отколкото с антиперестроечния кръг на Виденов. Вероятно вътре в себе си е изпитвал респект към Виденов, но снизходителен.
Жан считаше Красимир Премянов за по-близък до разбиранията му. Имах чувство, че външно Добрев и Премянов демонстрират близки чувства, а вътрешно се разминават и ревнуват. Красимир по-определено изказваше несъгласието си с перестроечните идеи и манталитет. На мен Жан ми приличаше на тънкокрак Зевс, който си отпочива, като наблюдава как благодарение на прищевките му боговете под него влизат в смъртоносни схватки.