Четири години след като бившият президент на САЩ Доналд Тръмп стартира агресивната си санкционна политика срещу венецуелското правителство, позицията на президента Николас Мадуро изглежда по-силна от всякога, пише Foreign Policy.
Въпреки факта, че по време на управлението на Мадуро, осем от десет венецуелци се оказаха под прага на бедността, около 6 милиона души избягаха от страната, а други 7 милиона бяха принудени да разчитат на хуманитарна помощ, американските санкции не само не доведоха до смяна на режима, но също така укрепиха на позицията на президента.
Вашингтон наложи санкции на Каракас за предполагаеми нарушения на правата на човека и пране на пари още през 2006 г. Съединените щати обаче си поставиха за цел да сменят режима във Венецуела едва с идването на власт на Тръмп и началото на политиката на „максимален натиск“.
Тръмп въведе първите санкции през август 2017 г. Тогава американският лидер се опита да лиши Венецуела от достъп до финансовата система на САЩ. През януари 2019 г. американските власти наложиха санкции срещу венецуелската държавна петролна компания PDVSA. В резултат на тези санкции износът на нефт PDVSA намаля от около 1,5 милиона барела на ден през декември 2018 г. до около 390 хиляди барела на ден през юни 2020 година.
По-късно Министерството на финансите на САЩ включи 16 компании и три физически лица в санкционния списък срещу Венецуела, обвинени в участие в корупционни схеми при разпространението на храни в страната.
По времето, когато Тръмп напусна президентския пост, бяха въведени санкции срещу над 160 венецуелци, включително самия Мадуро. И все пак Foreign Policy нарича ограничителните мерки на САЩ "неефективни".
Факт е, че Мадуро успя да се адаптира към всяка следваща мярка и да укрепи силата си. Въпреки че санкциите срещу PDVSA трябваше да доведат до срив на износа на петрол от Венецуела, държавният глава успя да намери алтернативни източници на доходи.
По-специално, според американското министерство на правосъдието, правителството на Мадуро е „замесено в различни нелегални бизнеси“, от незаконния добив до наркотрафика. Освен това президентът извършва така наречената „съветска“ икономическа либерализация в страната, тоест изважда редица сфери на венецуелската икономика извън държавен контрол, докато останалата част от икономиката остава под строг държавен контрол.
По този начин Foreign Policy нарича отслабването на „хватката“ на Мадуро положителен резултат от санкциите, въпреки че това, разбира се, изобщо не беше тяхната цел. Независимо от това, дори това няма да може да доведе до възстановяване на икономиката на страната, тъй като това изисква реални пазарни реформи, а не назначаването на обкръжението на президента начело на важни сектори.
Освен това Мадуро успя да консолидира властта чрез разширяване на връзките с авторитарните режими, които имат опит в преодоляването на американските санкции. По-специално Каракас активно си сътрудничи с Техеран. По този начин Иран помага на Венецуела с бензин, в замяна на получаване на контрол над рафинериите PDVSA.
Освен това Каракас разширява сътрудничеството си с Пекин, който в момента активно купува венецуелски петрол чрез „фантомни компании“. Така през февруари Китай закупува от Венецуела около 500 хиляди барела петрол на ден, в резултат на което износът на венецуелски нефт се увеличава със 700 хиляди барела на ден, което се превръща в рекорд за цялата година.
Foreign Policy предполага, че Мадуро, като се имат предвид предишните успехи, ще продължи да прави санкциите „по-малко ефективни с всеки изминал ден“. По този начин настоящият президент на САЩ Джо Байдън е изправен пред избор: да продължи настоящата стратегия или да започне да използва стратегически санкциите.
Първият вариант не само няма да доведе до смяна на режима, но и ще „тласне Венецуела към други авторитарни режими“. Като част от втория вариант, Белият дом трябва да спре да разглежда санкциите като самоцел и да започне да ги възприема като лост за преговори с Мадуро. Изданието вярва, че това ще подобри ситуацията с правата на човека във Венецуела.
Превод: ЕС
