/Поглед.инфо/ Въведение

При сегашните разногласия между Вашингтон и Брюксел главно по търговските тарифи и политиката спрямо войната в Украйна, ролята на Великобритания излезе на преден план, въпреки Брекзит’а. Традиционното ѝ враждебно отношение към Русия, започнало поне от 1791 г., когато премиерът Пит Младши заклеймява Русия заради стремежа ѝ да разпокъса Османската империя, продължило с Кримската война, а след това и с Голямата игра, отново е в центъра на вниманието с украинската война.

Киър Стармър трябва да е доста объркан, като се имат предвид съдбоносните промени, които настъпват в администрацията на Тръмп и водят до различни реакции, някои от които граничат с истерия. Борис Джонсън, например, нарече Путин „страхлив масов убиец“, което едва ли е езикът на дипломацията (Independent, 19 март). След публичната свада между Тръмп и Зеленски (BBC, 28 февруари) вероятно ще се стигне до пренастройване на западния междудържавен ред.

Последното, разбира се, се е случвало и преди – през 1815, 1919 и 1945 г. – и си струва да припомним прозрението на Франческо Гуичардини (1483-1540, италиански историк и политик, приятел и критик на Николо Макиавели, бел. пр.), че нещата винаги са били същите, че миналото хвърля светлина върху бъдещето, но че същите неща се завръщат с различни имена и цветове.

В момента Западът преживява период на дипломатическа дезорганизация, породена от разногласията между Вашингтон и Брюксел относно търговията и помощта за Украйна, както и от разногласията в рамките на ЕС – например, между Виктор Орбан и Брюксел. Въпреки това, малко вероятно е инициираните от Лондон срещи на различни европейски лидери, включително на Канада и Турция, да променят целите на Тръмп и Путин; по-скоро могат само да ги смекчат.

В тази статия ще се опитаме да обясним какво става и защо. Cлед това ще навлезем по-дълбоко в предисторията, акцентувайки върху тезата, че много неща зависят от отделния човек, от фактори като съхраняване на репутацията, от амбиция, атавизъм и агресивен патриотизъм, които са впрегнати в усилията на Великобритания да бъде мост между Вашингтон и Брюксел.

Великобритания и Европа

Поне от времето на Хенри VIII Британия води политика, която да ѝ гарантира нито една държава да не бъде достатъчно силна, за да оглави Европа, тъй като смята, че това представлява заплаха за британските интереси. От това разбиране са мотивирани войните срещу Луи XIV и Наполеон – споменаваме само някои от тях. И през двете световни войни Великобритания обявява война на Германия (уж за да спаси съответно Белгия и Полша), тъй като не може да понесе идеята за германско господство на континента. След последната световна война се върна към старата обсесия на Хелфорд Макиндър да държи Германия и Европа разделени от Русия, от страх, че европейско-руското приятелство ще отслаби нейното влияние.

Антагонистичната ѝ позиция спрямо неотдавнашния ѝ военен съюзник се основаваше не толкова на идеологически различия, колкото на желанието ѝ да държи Европа и СССР на нож. А идеологическата пропаганда се водеше за да спечели подкрепата на масите. Лорд Исмай – първият генерален секретар на НАТО, се изрази грубо, но уместно, когато каза, че целта на Алианса е да държи американците в Европа, руснаците – извън нея, а германците – на дъното (Ройтерс, 6 юли 2014 г.).

Осъзнавайки отслабналата си икономическа и военна мощ след последната война, Великобритания все пак успя да се представи като сериозна световна сила, благодарение на специалните отношения с Америка. Макар британският министър-председател Едуард Хийт да определя това като задружна подкрепа на американската политика, Де Гол е по-краен в коментарите си: Великобритания e троянски кон на Америка в Европа, cлед което – през 1964 г. напусна интегрираната военна структура на НАТО. Въпреки френската позиция НАТО продължи да работи, като просто премести седалището си от Париж в Брюксел. Но голизмът остана като балансираща – и ядрена – сила между англосаксонците и Москва. Основната цел на Великобритания и Вашингтон беше да предотвратят създаването на обединена европейска армия, която да бъде напълно независима.

Досега успяват в това. Присъединяването на президента Саркози към интегрираната военна структура на НАТО през 2009 г. беше благословия за англосаксонците. Тук може да припомним прогнозата на Бисмарк, че най-значимото събитие на ХХ век ще бъде фактът, че северноамериканците говорят английски. Неговата прозорливост се оказа вярна, тъй като с разпадането на Британската империя повечето британски военни опорни точки бяха прехвърлени в Америка.

Но никой все още не е казал, че най-значимото събитие на ХХІ век е фактът, че англичаните говорят американски. Това прехвърляне на американския английски език във Великобритания е съпроводено с увеличаване на американското влияние в британската външна политика до степен, която практически е идентична с американските цели, една от които е да се предотврати създаването на независима армия на ЕС, тъй като това би могло да доведе до по-добри отношения между ЕС и Русия. По този начин Америка и Великобритания успяха да спънат френско-германските опити за създаване на европейска армия, независима от НАТО.

Сега обаче, опитите на Великобритания да запази НАТО силна изглежда са подкопани от възможността Америка да напусне НАТО. Това би довело останалата част от НАТО да остане като фактическа европейска армия, което, разбира се, би било противно на британската политика, освен ако тя може да действа само с разрешението на Вашингтон. Неотдавна – през 2019 г., самият президент Макрон каза, че НАТО е в състояние на „мозъчна смърт“. Оттогава Макрон, разбира се, преразгледа публичната си позиция. Но именно липсата на последователност в сегашните отношения между ЕС и Вашингтон даде възможност на Великобритания да поеме инициативата.

Задкулисието

Много неща се променят. Парадоксално е, че въпреки излизането на Великобритания от Европейския съюз, сега тя играе водеща роля в европейската сигурност – поне на пръв поглед. Докато публичните изявления на президента Тръмп и неговия екип на пръв поглед демонстрират желание да намалят участието си в сигурността на Европа, да се помирят с Москва и да доведат до прекратяване на бойните действия в Украйна, като приемат аргументите на Москва. Може би Тръмп и екипа му са наясно, че Москва – макар рядко незабавно, но традиционно реагира на това, което смята за провокация. Пример е създаването на Варшавския договор цели шест години след НАТО и чак след като увертюрите на Москва за присъединяване към НАТО бяха отхвърлени (Wilson Centre).

След разширяването на НАТО, придружено от незаконните бомбардировки на Белград, Москва отново направи опити за присъединяване към НАТО и отново получи отказ (BBC, 5 март 2000 г.). Последва почти пълното унищожение на Ирак, Афганистан, Либия и Сирия, без да забравяме и Майдана. Когато Борис Джонсън каза на президента Зеленски да не приеме мирно споразумение (The Guardian, 12 февруари), това убеди Москва, че няма друг избор, освен да продължи инвазията си в Украйна. След като споразуменията от Минск се оказаха – както призна и германският канцлер Ангела Меркел, начин да се даде повече време за превъоръжаване на Украйна, зарът бе хвърлен и Москва престана да се доверява на Запада. Но новата публична политика на президента Тръмп вкара котката сред гълъбите, поставяйки Великобритания в неловко положение.

Позицията на Великобритания спрямо Америка сега е отстъпление от по-ранните негативни публични изяви на Стармър за Тръмп от времето преди последният да бъде преизбран; не е нужно да ги споменаваме. Въпреки отстъплението, Великобритания сега се опитва да поведе Европа към продължаване на войната, която Америка се опитва да спре, като същевременно се опитва да я умилостиви.

Така, новият британски посланик във Вашингтон Питър Манделсън заяви, че предишните критики на Стармър към Тръмп били погрешни (The Guardian, 29 януари 2025 г.): през 2019 г. определил президента като „безразсъден и опасен за света“. При неотдавнашното посещение на Стармър на среща с Тръмп, той отправи безпрецедентна втора покана от името на крал Чарлз ІІІ, за държавно посещение. Подобни опити да бъде едновременно от двете страни на оградата едва ли ще помогнат съществено. Това, което изглежда като измислена добронамереност от страна на Стармър, едва ли ще разколебае Тръмп – поне в личен план: първо, майката на Тръмп е родена и израснала в британските Хебридски острови (край западните брегове на Шотландия, бел. пр.), което едва ли означава, че Тръмп има емоционална привързаност към Англия; и второ, Тръмп е заклет християнин, докато Стармър е атеист.

Свидетели сме на пълната, дори водеща подкрепа на Лондон за изпращане войски в Украйна след прекратяване на сраженията и за настояване страните на ЕС да действат заедно във военно отношение. Институционално ЕС не е в състояние да действа единно – не на последно място поради опозицията на Унгария и Словакия. Така Лондон и френският му „конкурент“ се борят за изява, за да покажат на Тръмп, че могат да действат независимо от Вашингтон. Голямата разлика е, че Лондон вече не може лесно да играе традиционната си роля на американски „троянски кон“. Подхранвайки страха от Москва, на 25 февруари Стармър говори за „опасна нова ера“ (The Standard), като по този начин очевидно оправдава увеличаването на разходите за отбрана в ущърб на бюджета за чуждестранна помощ. Той също заяви, че агресията на Путин „не спира в Украйна“. Това е типично за езика, използван в разгара на Студената война; така Стармър и някои от европейските му съмишленици се представят за воини от времето на Студената война. Един циник би казал, че подобно поведение напомня за църковния антихитлеристки британски дух. Припомняме отново прозрението на Гуичардини от първия ни параграф.

Възстановяване на специалните отношения

Въпреки настоящата позиция на Великобритания, възможността за разрив с Америка би била в разрез с британската политика през последните сто години. Ако се реализира, Европа би могла да засмуче британската икономика. Стармър трябва да е в сериозно затруднение. Ако не е в състояние да ръководи нова Европа в сътрудничество с Америка, целта на Великобритания е поне да бъде мост между Америка и Европа. След като Русия финализира целите си в Украйна и пренастрои отношенията си с Америка (което вече е в ход), големият въпрос за британците ще е дали могат да предотвратят появата на независима от Америка европейска армия – нещо, което самите те вече предложиха.

В исторически план Великобритания винаги се е противопоставяла на силна обединена Европа, виждайки в нея заплаха за своята сигурност, а по-късно и за НАТО (откъдето идва например участието ѝ в Наполеоновите войни). Но в миналото не се е противопоставяла на по-неформални и неясни дипломатически споразумения, като например Общата европейска политика за сигурност и отбрана (Common Security and Defence Policy-ESDP), тъй като би действала само там, където НАТО не участва; с други думи – с разрешението на НАТО.

Сегашната променливост в преговорите за войната в Украйна дава възможност на Великобритания да поеме юздите в опити за формиране „коалиция на желаещите“ (прекръстена сега на „коалиция на доброволците“). Въпреки че специалният пратеник на Тръмп – Стив Уиткоф, остро атакува цялата идея за европейски военен отговор на Москва в Украйна, описвайки плана като „поза“ и критикувайки Стармър и други европейски лидери за тяхната „опростена представа, че искат да бъдат като Чърчил“ (BBC, 23 март 2025 г.), именно объркването и несъгласието позволиха на Великобритания да утвърди ролята си на мост между Вашингтон и Брюксел.

Точно предвиждане е невъзможно, както показва неотдавнашната широко огласена публична свада между Тръмп и Зеленски, независимо дали е била планирана или спонтанна. Но може да предположим, че Великобритания ще направи всичко възможно да се представи като съдия в противопоставянето между САЩ и Европа, особено след като Тръмп зачеркна възможността Брекзит Великобритания да играе водеща роля в рамките на един враждебен на САЩ Евросъюз. Историческият паралел е 1949 г., когато Великобритания отказа да зачете всякакъв намек за наднационалност; по този начин загуби водещата си роля: Съветът на Европа е бедна сянка на първоначалната идея (Croft, 617-629).

Човешкият фактор

Гореизложено води към последната ни теза: именно, че индивидуалните човешки характеристики – особено тези на западните лидери, определят и ще определят изхода от сегашната вихрушка от събития. В значителна степен благодарение на социалните медии и по-специално на X, междудържавната дипломация се превърна в лична надпревара между лидерите. Звуковите фрагменти изместват рационалното формулиране на политика. Липсва твърдо и умело лидерство.

Тукидид е известен с написаното, че „любовта към властта, действаща чрез алчност и лична амбиция, е причината за цялото това зло“ [Пелопонеските войни], а Гуичардини добавя: „Защото алчните хора лесно вярват на всичко, което желаят... Алчността у принца е несравнимо по-ненавистна, отколкото у обикновения човек“ (Mallinson, 19). И двамата мъже са живели по време, когато и Гърция, и Италия, са били подложени на силна доза хаос, с войни между градовете-държави, променящи се съюзи и участието на силни външни сили: Персийската империя – в случая на Гърция; Франция, Свещената римска империя и Испания – в случая на Италия; оттук и тяхната актуалност днес. И двамата разглеждат човешката природа и характеристики като жизненоважни, ако не и основни причини за събитията. Разбирането на Гуичардини за човешката природа може да се обобщи в неговото съждение: „Колко голяма е разликата между теорията и практиката и колко много са тези, които – макар и да имат много знания, не помнят или не знаят как да ги използват!“ (Mallinson, 17)

Техните възгледи са актуални и днес, но рядко се вземат под внимание, ако се има предвид непоследователното и понякога опасното емоционално поведение на някои западни лидери, както показахме по-горе. Cоциалните медии – с техните често преувеличени брътвежи, имат значително влияние върху формулиране на обществените политики. Според покойния Умберто Еко: „Социалните медии дават право на легиони идиоти да говорят, когато някога са говорили само в бар след чаша вино без да вредят на обществото [...]; но сега им се дава същото право да говорят като носители на Нобелова награда. Това е инвазията на идиотите“ (The Malta Independent).

Социалните медии вече отправят предизвикателство към традиционната дипломация. Х може да доведе до всякакви емоционални разправии, да не говорим, че е отворена за атаки от почти всяко място. По същество това е игра, в която хората публично могат да раздуват егото си. Тези, които го използват, за да популяризират официалните си възгледи или заради кариера, сами се изправят пред неоснователни атаки от страна на чудаци и врагове. Да се намеква, че са полезната част от дипломацията, е извън рамките на допустимото. Всъщност може да доведе до разсейване на сериозността и е само евтин заместител на сериозния анализ и оценка, които са толкова важни за формулиране на политика. Защото дори и да съществува все още някакво традиционно формулиране, то със сигурност подсъзнателно ерозира в съзнанието на тези, които отговарят за формулирането на политиката.

Накратко, злоупотребата със социалните медии омаловажава сериозната дейност по формулиране на политики. Бързината и алчността, породени от манията по цифровизацията и безотговорното използване на технологиите означават, че комуникацията унищожава комуникацията; по ирония на съдбата – в името на самата комуникация. Пространството за размисъл, което е толкова важно за вземането на решения, вече не съществува. Но цифровият тоталитаризъм съществува.

Тук отново се сещам за Гуичардини, макар и само косвено: „Всеки човек, който се заеме да въвежда промени в управлението на Флоренция – освен ако не е принуден да го направи по необходимост или не е начело на делата, му липсва мъдрост. [...] След като промените са направени, той е обречен на безкрайни мъки, тъй като винаги трябва да се страхува от нови нововъведения.“ (Mallinson, 114). Смисълът тук е да се покаже как модните иновации могат да създадат своя собствена инерция и да излязат извън контрол, а именно – изкуственият интелект.

В сегашната нестабилност не е лесно да се открият сериозни и добре образовани лидери, които да предизвикват уважение. Някои от тях са хора, които са на позиции не толкова благодарение на собствената им харизма, интелигентност и трудолюбие, колкото като временни служители. Може би най-крайният пример е този на Лиз Тръс – най-краткотрайният британски премиер, която като министър на външните работи обяви в емоционален и агресивен патриотарски изблик, че е готова да натисне ядреното копче на Великобритания, ако се наложи – дори това да означава глобално унищожение. Очевидно тя не бе подходяща за тази работа, но странно – след това беше издигната за министър-председател. Що се отнася до амбициозния и буен Борис Джонсън, при целия си опит той коментира преди години, че президентът на Франция Макрон е „лизачът на Путин“ (The Telegraph, 18 май 2023 г.). Едва ли би го направил сега. Но това не създава имидж на последователност, така жизненоважен за сериозните лидери.

Нека споменем и германската Зелена партия: тя се трансформира от миролюбиво, екологично ориентирано движение във войнствена антируска партия. Изглежда странно, че зелената Аналена Баербок е германски външен министър, която направи много за подклаждане антируската програма на НАТО. Друг лидер – Кая Калас, ръководител на външната политика на ЕС, най-недипломатично заяви пред X след конфронтацията Тръмп-Зеленски: „Днес стана ясно, че свободният свят се нуждае от нов лидер.“ (The Guardian, 1 март) Мнозина считат, че емоцията ѝ е продиктувана от враждебността на страната ѝ – Естония, към Русия.

Заключение

В тази статия се твърди, че Великобритания би могла да се върне към традиционната си роля да служи като мост между Вашингтон и Брюксел, като се отчита и влиянието на човешките характеристики върху лидерството и разработването на политики. В края на статията трябва да споменем как първоначалната любов на Европейския съюз към мира, сътрудничеството и демокрацията е поставена под въпрос. Ярък пример за това е анулирането в Румъния на огромната изборна победа на Калин Джорджеску, последвано от ареста му и обвинение – наред с другото, в подстрекателство към действия срещу конституционния ред. Освен това му е забранено да общува с медиите. Очевидно е, че Румъния – член на ЕС, се опитва да оправдае по-ранното анулиране на изборния резултат.

Изобилстват и спорове в рамките на ЕС, като например сблъсъка между правото на ЕС и правото на Полша. Друг случай е Унгария, която просто игнорира политиката на ЕС по отношение на имиграцията и въоръжаването на Киев. Най-малко от Майдана насам във външната политика на ЕС липсва съгласуваност и координация. Различни политически партии, като германската AfD, дори искат да подражават на Brexit. Макар че до голяма степен липсата на съгласуваност може да се отдаде и на неприличната скорост на разширяване на членството от 2004 г. насам, със съпътстващите я административни неуредици. Криза като войната в Украйна е твърде голяма, за да може Брюксел да се справи сам.

Това е Европа, която Брекзит Великобритания сега се опитва да поведе срещу Русия: разнородна колекция от членове на ЕС, много от които имат свой собствен дневен ред и действат поотделно; така че всички членове на ЕС няма да постигнат съгласие. След като прахът се уталожи, Великобритания може да се окаже в силна позиция поне да преодолее пропастта, като използва пълноценно това, което е останало от „специалните отношения“.

Препратки:

-Croft, Stuart, ‘British Policy towards Western Europe, 1947-9: the best of possible worlds?’, International Affairs, Butterworths, Volume 63, Number 4, Autumn 1988.

-Mallinson, William, Guicciardini, Geopolitics and Geohistory: Understanding Inter-State Relations (Palgrave Macmillan/Springer Nature, 2021.

-Simon Walters, The Independent, 19 March 2025: https://www.independent.co.uk/news/uk/politics/boris-johnson-putin-trump-ukraine-b2717740.html

-BBC: https://www.bbc.com/news/videos/cdel2npwe50o

-BBC: StevenMulvey

https://web.archive.org/web/20001208051500/http://news2.thls.bbc.co.uk/hi/english/world/europe/newsid_666000/666768.stm. 5 March 2000.

-https://www.reuters.com/article/world/an-eu-agenda-keeping-british-in-russians-out-germans-down-idUSKBN0FB06A/;

-The Guardian, Shaun Walker, 12 February 2025: https://www.theguardian.com/world/2025/feb/12/zelenskyy-rejects-claim-boris-johnson-talked-him-out-of-2022-peace-deal;

-The Telegraph, Dominc Penna, 18 May 2023;

-https://www.theguardian.com/world/2025/feb/12/zelenskyy-rejects-claim-boris-johnson-talked-him-out-of-2022-peace-deal

-Geoffrey Roberts, ‘Molotov’s Proposal that the USSR Join NATO, March 1954’, Wilson Centre, 21 November 2011.

-The Guardian, Eleni Courea, 29 January 2025: https://www.theguardian.com/politics/2025/jan/29/peter-mandelson-remarks-trump-us-ambassador

-The Standard, Rachael Burford, 26 February 2025: https://www.standard.co.uk/news/politics/starmer-prime-minister-statement-defence-ukraine-talks-donald-trump-b1213115.html

-BBC, James Landale, 23 March 2025: https://www.bbc.com/news/articles/c62zm4eqvp7o

-The Malta Independent, Mark A, Sammut Sassi, 30 July 2017: https://www.independent.com.mt/articles/2017-07-30/newspaper-opinions/The-Power-of-Love-6736177185

-The Guardian, Nadeem Badshah, I March: https://www.theguardian.com/world/2025/feb/28/european-leaders-throw-support-behind-zelenskyy-after-heated-trump-meeting

Превод: д-р Радко Ханджиев

„Нова Зора“, бр. 16/2025