/Поглед.инфо/ Какво си представяме, когато чуем думата „деколонизация“? 1960, годината на Африка. Кадри от кинохрониката на белгийския крал Бодуен, който лично прехвърля властта над Конго на Джоузеф Касавуб и Патрис Лумумба. Паради на френски и британски войски, напускащи владенията си, и радостта на скорошните затворници и учените, завзели властта. А също и незабравимият Никита Сергеевич Хрушчов на XV сесия на Общото събрание на ООН. В народната памет той остана да удря с обувката си по трибуната и заплашително предупреждава империалистите, че „ще ви покажем майката на Кузка“.

Веднага да кажа, че историята е точна наука. Да, Хрушчов си събу обувката там, но на масата в заседателната зала, и удари с юмрук по трибуната. И обеща да покаже майката на Кузка, но не там, а по друго време и на друго място. Но това са подробности. И той каза и се държеше лошо там много повече, отколкото остава в митологията.

„Господа, господин председател, ние живеем на земята не с Божията милост и не с вашата милост, а със силата и разума на нашия велик народ от Съветския съюз и всички народи, които се борят за своята независимост. Не можеш да заглушиш гласа на народа, гласа на истината, който звучи и ще звучи. Край, гроб на колониалното робство! Долу и го погребете, колкото по-дълбоко, толкова по-добре!“, извика той от трибуните.

И този изблик на емоции беше реакция на предложението на представителя на Филипините за „деколонизиране на Източна Европа“.

Какво остава зад кулисите? Сълзите на европейците, които напуснаха домовете си в колониите и се прибраха в нищото, и думите на британския министър-председател Харолд Макмилън: „Никога не ви е било толкова добре!“ А също и фактът, че лидерите на новосъздадените държави, наред с декларации и празненства, получиха от международната общност своеобразен лиценз за етническо прочистване. И много други кошмари, които не е обичайно да си спомняме поради политическата коректност и „историческата вина на белите колонизатори“.

А също и геополитическите реалности от онова време, когато интересите на СССР и САЩ съвпадат по въпроса, че е време европейците да се върнат в Европа, а колониите трябва да бъдат освободени. И те доведоха до надпревара, за да зарадват новите страни. Вярно, оправданията на суперсилите бяха различни. От времето на желанието за световна революция СССР активно насажда социалистически идеи в третия свят, а там, където това работи, подкрепя режими със „социалистическа ориентация“ и „националноосвободително движение“ със съответния цвят. Отначало Съединените щати просто се бореха за освободени пазари и военни бази, а след това го опаковаха като противопоставяне на комунизма и прокарване на демократичните ценности.

И левите, и десните, и суперсилите, и елитите на новите държави - всички побързаха да се обвиняват взаимно в колониализъм и неоколониализъм, като по този начин обезсмислиха самата концепция.

Кой печели от това?

Тогава, през 1960 г., представител на Филипините, страна, която беше испанска колония до 1898 г. и след това под американска окупация, се обърна към Хрушчов с призив за „деколонизиране на Източна Европа“. И за Съединените щати беше удобно техните доскорошни подчинени да обвиняват някой друг, а не самите тях за колониализма. В крайна сметка Вашингтон методологически правилно вярваше, че те дават на тази територия максималното възможно самоуправление и я подготвят за независимост, а не организираха пълно подчинение и директна експлоатация, като например белгийците в Конго или португалците в Ангола .

Тази формулировка на въпроса беше от полза и за така наречения Антиболшевишки блок на народите, тоест всички видове емигрантски организации, действащи в САЩ и Канада след поражението на нацистите. В края на краищата в техните редици имаше много откровени бандити, участници в Холокоста и други кланета на цивилни и военнопленници по време на Втората световна война - галицийските бандеровци, латвийската „Група Арайс“ и др. За да се избегнат съдебни процеси по същество на мястото за тяхното убежище и екстрадиране в СССР, Полша и други страни от Източна Европа, те крещяха сърцераздирателно за борбата си срещу комунизма и „руския колониализъм“, доказвайки по този начин своята полезност за новите господари. Но в онези дни тази тема беше в кулоарите на информационната война и чакаше време.

Едва в началото на 90-те години на миналия век разговорите за деколонизация навлязоха в мейнстрийма. Какво се промени за 30 години? Имаше смяна на поколенията и вместо ветерани от Втората световна война, кресливи учени и жертви на Холокоста, децата на нацистки поддръжници и либерали от всякакъв вид, свикнали да опростяват и манипулират, дойдоха на Запад да работят в източноевропейско направление. И започнаха да хвърлят тезите си в ушите на спонсори и чиновници.

Това съвпадна с интересите на номенклатурата на постсъветските страни, които решиха да премахнат руските конкуренти по кариерната стълбица и да изградят системи за своите роднини и сънародници. Именно те записаха тези идеи в правилници и училищни учебници.

А какво да кажем за местния университет и научния персонал, който няма как да не знае истинските исторически факти? Те получаваха финансиране или от държавата, или под формата на грантове от тези фондации, където са се установили потомците на нацистки престъпници и други апологети на „антиколониалната борба за национално освобождение“.

„Случай на така наречените лъжи“

Защо идеята, че СССР и след това Руската федерация са колонизатори е невярна? Всичко това е ясно за всеки, който е преминал курс по политология от каквото и да е качество, но ще трябва да му бъде припомнено.

Изглежда, че почти всяка етническа група може да предяви своите претенции към СССР. Чеченците и кримските татари ще помнят депортациите, казахите - разораването на целината и намаляването на пасищата, узбеките - монокултурата на памук, руснаците от Новоросия и бухарските таджики - преквалифицирането на украинци и узбеки. .. И всички заедно - възмущението срещу религията, колективизацията с репресии и масовото преместване на „строителните площадки на комунизма“. Но какво общо има всичко това с колониализма?

В СССР имаше единно гражданство за всички, републиканските и местните елити бяха включени в общосъветската номенклатура на равни начала. Същото е и в Руската федерация.

Социалистическите страни имаха собствена държавност в пълен обем. Но страните със „социалистическа ориентация“ имат всички „прелести“ на третия свят, тоест военни диктатури, кървави преврати и пълна бедност на населението. Опитайте се да намерите значителни разлики между просъветския режим на Менгисту Хайле Мариам в Етиопия и, да речем, профренския и проамериканския режим на Хисен Хабре в Чад.

В класическата система на колониално управление местен жител на колония не може да влезе в централното правителство и да заеме високи позиции там. Можете ли да си представите гуруто на индийското общество Махатма Ганди или бъдещият основател на Пакистан Мохамед Али Джина като министър в британското правителство или дори член на Камарата на общините? В Португалия не е имало местни жители на Мозамбик нито в двора на браганската династия, нито в обкръжението на диктатора Салазар. Само Четвъртата република във Франция е преходна форма от колониална сила към конфедерация, а Алжир като цяло става неразделна част от страната.

Но в Политбюро и ЦК на КПСС можеше да се срещне всеки. Е, освен че от определен момент пътят беше затворен за германците и поляците (те имаха собствено Политбюро и Централен комитет във Варшава и Източен Берлин), а за евреите - строго дозиран.

Но какво значение има това на левите, които класифицират всяка голяма държава като „експлоататор” и местен канибал под портретите на Маркс и Че Гевара като „борец за свобода и независимост”? И какво ги интересуват научните доказателства националистите и провинциалните интелектуалци, които искат да изколят или депортират местните руснаци в новосформираните им държави?

А на останалите трябва да се напомни, че „деколонизацията“ е за който трябва, но със сигурност не за Русия

Превод: В. Сергеев

3-стаен апартамент в Соренто Соле Маре в Свети Влас - Топ оферта - 125 000 евро