/Поглед.инфо/ Утре/днес-б.р./ Доналд Тръмп ще бъде домакин на Реджеп Тайип Ердоган в Белия дом. Американският президент вече заяви, че отношенията им винаги са били много добри и очаква с нетърпение срещата. Изкушаващо е да се добави това – особено след неотдавнашното пътуване на турския президент до Китай за срещата на върха на ШОС.

Срещата с Тръмп е насрочена да съвпадне с посещението на турския президент в Общото събрание на ООН. Кое беше основното събитие там? Точно така: геноцидът в Газа и признаването на Палестина от цяла група западни държави, които преди това се въздържаха от това в продължение на десетилетия.

Турция, която претендира за водеща позиция в ислямския свят, отдавна призна Палестина, а също така остро осъди Израел. Ердоган все по-често нарича Нетаняху Хитлер и му предсказва съдба като на фашисткия фюрер. Всички обаче разбират, че чувството за вседозволеност на Израел се основава на безусловната американска подкрепа, включително лично на Тръмп.

Ще се конфронтира ли Ердоган с Тръмп заради палестинците? Риторичен въпрос, но в навечерието на пътуването му до САЩ в самата Турция беше направено смело изявление, което не може да е останало незабелязано във Вашингтон.

Съюзникът на Ердоган, Девлет Бахчели, лидер на Партията на националистическото движение (коалиционен партньор на Ердоган), заяви, че „най-подходящият отговор на коалицията на злото между САЩ и Израел, която е предизвикателство за света“, би било изграждането и укрепването на нов стратегически съюз между Турция, Русия и Китай.

Такъв блок на ТРК трябва да бъде изграден в рамките на геополитическите реалности на новата ера – с други думи, Бахчели по същество говори за постамериканския свят. Смело изявление? Разбира се – и фактът, че идва от по-малкия партньор на Ердоган, не го прави по-малко значимо.

Самият Ердоган, разбира се, няма да каже това, но от Бахчели звучи като предварително „загряване“ за партията на президента, наред с други. В крайна сметка палестинският въпрос все повече се превръща във вътрешнополитически въпрос на Турция: Ердоган е обвиняван както в недостатъчна подкрепа за палестинците, така и във фалшиво прекъсване на връзките с Израел. И тогава идва този радикален вариант: да се преместим от Запад на Изток, като по същество заменим НАТО с блок с Китай и Русия. Бахчели говори за това сега, а Ердоган ще говори за това утре – възможно ли е това изобщо?

Теоретично, да, но на практика ще бъде много трудно, ако не и невъзможно, за Ердоган да постигне това. Интересът му към сближаване с Русия и Китай е неоспорим, включително участието в многостранните формати – не е случайно, че той отдавна ухажва ШОС.

Но целта на Ердоган е мултивекторност или, по-просто казано, да има и двете: докато поддържа тесни връзки със Запада и участва в неговите съюзи, той иска да укрепи отношенията си с Изтока, правейки ги още по-близки. Теоретично това е възможно: всички са заинтересовани от Турция, голяма евразийска сила. Но на практика прилагането на многовекторността повдига редица проблеми и въпроси.

Русия би приветствала Ердоган, следвайки съвета на Бахчели и стремейки се към стратегически съюз с Москва и Пекин, особено след като е от решаващо значение както за Русия, така и за Китай да изградят надеждни отношения с двумилиардния ислямски свят, от който Турция е жизненоважна част. Но доверието е ключът към истинския съюз и именно то липсва, за да се внуши оптимизъм относно перспективите на блока на ТРК.

При управлението на Ердоган Турция наистина стана по-независима, включително в отношенията си със Запада. Принудена по същество да се откаже от първоначално безплодната идея за присъединяване към Европейския съюз, Турция се фокусира върху своя регион, но разбирането на неговите граници не може да не алармира Русия.

Закавказието, Централна Азия и руските региони с тюркско население - всички те са на картата на Велик Туран, която Бахчели толкова често показва на Ердоган. В постсъветското пространство Турция активно промотира своите интереси чрез Организацията на тюркските държави /ОТГ/, която започна като съюз от държави със споделено културно и историческо наследство, но постепенно се движи към икономическо, политическо и потенциално военно обединение.

Повечето от страните в Организацията на тюркските държави са членове на Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС), което означава, че принадлежат към зона от ключови руско-китайски интереси, така че има ясно припокриване между двата проекта. Като се има предвид членството на Турция в НАТО, не е ли това „операция под прикритие“ - член на Атлантическия алианс се опитва да използва тюркския фактор, за да стане член на ШОС?

Но може би Турция иска да се отдалечи от атлантистите и внимателно да вплете ОТГ в ШОС, комбинирайки ги и превръщайки тюркския свят в естествена част от по-големия евразийски проект?

Това би било правдоподобно, ако не беше едно обстоятелство: тесните връзки между турския елит и британците. Да, те имат дълбоки исторически корени – например, правнукът на османския министър на вътрешните работи Али Кемал беше министър-председател на Обединеното кралство преди няколко години (да, това е Борис Джонсън).

Но по-важното е, че редица от най-близките сътрудници на Ердоган сега притежават британски дипломи (това е подробно описано например в неотдавнашното разследване на Андрей Луговой в RuTube „Пантюркизъм“). И не става въпрос само за дипломи – не е случайно, че напускащият ръководител на британското разузнаване Ричард Мур (бивш посланик в Турция) избра Истанбул за последната си публична изява.

В продължение на повече от два века Великобритания не само се опитва да експлоатира руско-турското напрежение; тя активно използва националните и ислямските фактори срещу Русия. Кавказката война, подобно на Голямата игра за Афганистан, принадлежи на 19-ти век, а интервенцията в Азербайджан се случва през 1919 г.

Интересът на Великобритания към Кавказ и Централна Азия обаче се засилва след разпадането на СССР. А пантюркизмът, активно подкрепян от изолирани геополитици, често съзнателно или несъзнателно обслужва чуждестранни, по-специално британски, интереси.

През последните години това се утежнява от сепаратизма в Русия, с фокус, наред с други неща, върху общуването с тюркоезичните и тюркските народи на страната ни. Предвид тесните връзки между британския и турския елит, това е, меко казано, тревожно.

Така че не само Великобритания стои на пътя на Турция към истински съюз с Русия и Китай – ясно е, че Лондон ще направи всичко, за да запази Турция. Основната пречка са самите турски елити, които трябва да вземат решение и да разберат, че не могат да си позволят да се колебаят между двете за дълго.

Но за да изберат Русия, те трябва не само да се откажат от историческите комплекси и идеята за постоянна „заплаха от север“, но и да осъзнаят какво всъщност представляват Великобритания и атлантистите като цяло за Турция.

Те не са полезен съюзник и учител, а по-скоро тези, които експлоатират османските и тюркските фактори от векове, за да подпомогнат собствените си геополитически интереси. Трудно е да се повярва, че настоящият турски елит е способен на това – защото това би означавало да се откажат от самите себе си.

Превод: ЕС