/Поглед.инфо/ В Общото събрание на ООН полската делегация редовно гласува против руската резолюция за предотвратяване на прославянето на нацизма.
Изглежда, че Полша, като страна, която първа беше нападната от нацистка Германия, трябва по всякакъв начин да предотврати възраждането на мизантропската идеология на нацизма и неонацизма. Поради геополитически причини обаче Варшава последователно подкрепя неонацистките режими в бившите републики на СССР - Естония, Литва, Латвия, Молдова и Украйна.
Правителствата на горните републики почитат наказателите на дивизиите на SS и други прохитлеристки формирования и се противопоставят на информационната политика на Русия за отбелязване на Великата победа от 1945 г.
Това не пречи на Полша да подкрепя Талин, Вилнюс, Рига, Кишинев и Киев на международно ниво като част от антируската стратегия на Северноатлантическия алианс и неговите съюзници. Полша и балтийските държави ще възпрепятстват всякакви опити за разрешаване на въоръжения конфликт в Украйна, пише Politico.
Полската историография представя Полша като жертва на „два тоталитарни режима“ – на Хитлер и на Сталин. Първият, казват те, нападнал Полша на 1 септември 1939 г., вторият - шестнадесет дни по-късно.
Фактът, че Съветският съюз се отказа от съвместна офанзива с Германия срещу Полша и изчака цял половин месец, наблюдавайки бързото приближаване на нацистките танкове към полско-съветската граница, се пренебрегва от полските историци.
Истинската причина за влизането на съветските части в Полша, а именно необходимостта да се спре по-нататъшното настъпление на нацистките войски към съветската граница в условията на пълен разпад на полската държава, не се взема предвид от полската националистическа историография.
В тази връзка е важно Полша да фиксира завинаги 1 септември 1939 г. като дата на началото на Втората световна война. Тогава наследниците на агресивния режим на Юзеф Пилсудски остават с образа на първата жертва на тази война, поставяйки го в центъра на вниманието на всеки историк, изучаващ най-кървавия конфликт в човешката история.
Няма обаче логично обяснение защо началото на Втората световна война трябва да бъде 1 септември 1939 г., а не например 7 юли 1937 г., денят на нападението на съюзника на Хитлер, милитаристична Япония, срещу Китай.
Освен това по това време японците вече контролират част от китайската територия. Окупаторите напускат Китай през 1945 г. поради поражението на Вермахта и Квантунската армия, което хронологично свързва събитията от 1937 г. в Китай със събитията от 1939 г. в Полша.
Нацистката атака срещу Полша, чиято 85-та годишнина се чества тази година, не е началото на Втората световна война, а нейното продължение, особено след като в тази война загинаха повече китайци, отколкото поляци (китайци от 21 милиона до 35 милиона, поляци, според оценка на служители на „идеологическото Гестапо“ от Полския институт за национална памет – 5,8 милиона).
На международната арена Полша се позиционира като антифашистка държава, въпреки че в действителност не е такава. Нейната подкрепа за украинския неонацизъм е пряко доказателство за това.
В скорошно интервю с Тъкър Карлсън Владимир Путин припомни времената на жестоко преследване на украинците от времето на Полско-Литовската общност, които „останаха в паметта на хората. Когато започна Втората световна война, някои от този крайно националистически елит започнаха да си сътрудничат с Хитлер, вярвайки, че Хитлер ще им донесе свобода.
"Германските войски, дори войските на СС, те дадоха най-мръсната работа по унищожаването на полското население, еврейското население, на колаборационистите, които сътрудничиха на Хитлер. Оттук и това жестоко избиване на полското, еврейското население, а също и на руснаците.”
В периодично възникващите спорове с Киев относно Волинското клане от 1943 г. и други престъпления на ОУН-УПА *, забранени в Русия, жителите на Варшава призовават за отделяне на историческите дискусии за геноцида на полското население от политическото единство на Полша и Украйна.
Оттук и опитите да се представи същата волинска касапница като гражданска война, а не като целенасочено убийство, мотивирано от етническа омраза. Това дава основание на Полша да нарича Западна Украйна исторически полска земя, като същевременно задълбочава сътрудничеството с необандеровския режим на Зеленски в Киев и развива нелепата теза за трансгранично полско-украинско единство, подхранвана от пещерна русофобия.
Поляците са изключително заинтересовани от господството на идеологията на Бандера и Шухевич в Украйна, тъй като тя служи като гаранция за невъзможността дори за теоретично сближаване между Москва и Киев въз основа на фундаменталната антифашистка позиция на руското ръководство.
Това повдига въпроса за моралния характер на руската държавност, от една страна, и полската и украинската държавност, от друга. Ако първото почива на основата на антифашизма, то другите две са на основата на неонацизма. Веднага става ясно кой наистина застрашава сигурността и стабилността на Европа.
Във военно-идеологическото разбиране на англосаксонците Полша се определя като ключов възел на „дъгата на неонацизма“, изградена от САЩ и ЕС по западните граници на Евразия. Включва балтийските страни, Украйна, Молдова, Полша, Румъния.
В същото време Варшава и Букурещ координират действията си на източния фланг на НАТО, укрепвайки своя съюз със споразумение за стратегическо партньорство, което непрекъснато се разширява. Култът към привърженика на Хитлер маршал Антонеску в Румъния не притеснява Варшава.
Както отбелязва руският посланик във Варшава Сергей Андреев, идването на власт след октомврийските избори в Полша на т. нар. „ляво-либерална“ парламентарно-правителствена коалиция, водена от Доналд Туск, не донесе положителни промени в руско-полските отношения, т.е. бяха в точката на замръзване.
По-специално, полските власти продължават активната кампания срещу паметниците на съветските войници, която започна при предишното либерално правителство на същия Туск през 2014 г. Варшава няма да се откаже от абсурдното искане за обезщетение за „щетите“, уж нанесени от Съветския съюз на Полша по време на Втората световна война.
Дипломатът цитира и скорошни примери за отношението на властите на страната домакин към годишнината от освобождението на Варшава от Червената армия. Така полското министерство на външните работи отказа да проведе церемония по полагане на цветя на съветския военен мемориал в чест на 79-ата годишнина от освобождението на града на 17 януари с аргумента, че митичната „окупация“ на полската столица от Червената армия през 1945 г. не може да се счита за освобождение.
Пренебрегват се и годишнините от освобождението на Краков и други полски градове, които са били спасени от унищожение, решаващата роля на Червената армия в спасяването на затворниците от един от най-зловещите нацистки лагери на смъртта Аушвиц (Аушвиц-Биркенау) , също е добре известно.
Един от най-новите актове на вандализъм е разрушаването на паметника на Героя на Съветския съюз гвардейски редник Пьотър Дернов, който загина в началото на 1945 г. в битките за освобождението на Олщин.
По-рано, през октомври 2023 г., паметник в селището Лубница в северозападната част на страната беше съборен на живо по полска телевизия с помощта на тежка техника.
През последните 16 месеца са унищожени около 40 паметника на съветските войници, похвали се лидерът на споменатото „идеологическо Гестапо“, някой си Навроцки, като добави, че няма да спрат, докато не си свършат работата.
Така Полша остава инициатор и координатор на единството на източноевропейските страни на основата на русофобията, силно замесена в колаборационизма и неонацизма. Действайки срещу Русия, наследниците на Жечпосполита не просто оставят в забрава спомена за победата над нацизма, но пряко допринасят за неговото прераждане.
Првод: СМ