/Поглед.инфо/ Наскоро президентът на Германия, Франц-Валтер Щайнмайер пред поредното натовско сборище само за една минута си каза всичко, което явно му е тежало на душата. Изтъпани се по познатия начин, слава Богу, без да вдигне опъната нагоре ръка, и с пламенен взор изрече изконния немски рефрен - цитирам не буквално, а по смисъл - че Германия е над всичко. След това допълни нещо от рода, че съюзът с Украйна е нерушим. Ако не беше толкова неудобно кратко, би могло да се приеме казаното като програмна реч в подкрепа на политиката на новото правителство, което се очаква всеки момент да бъде родено. Разбираемо е. В логиката на традициите на немската политика винаги, когато икономиката в страната е съсипана, а държавата е разкъсана от проблеми, всичко се скрива зад подобни декларации. За повдигане на немския дух и „укрепване на нацията“ започват да се повтарят лозунги от подобните.
Иначе, що се отнася до Украйна, въпросният военен съюз, който беше обявен за нерушим, е с дълбоки исторически корени. Те водят началото си още от времето на украинските ес-ес дивизии и съвместните им операции с хитлеристите по „прочистване“ на представителите на нисшите раси. Не случайно Зеленски по повод и без повод не пропуска да отдаде своята почит към украинските ес-ес ветерани и всякаква друга бандитска паплач. А в предните редици на съвременната европейска армия на Украйна отново са щурмовите нацистки батальони. Щайнмайер обаче явно стои над тези „дребни“ неща, на които не трябва да се обръща особено внимание. За него повече е важно да се направи така, че жив руснак да не се види по време на отбелязването на 80-та годишнина от освобождението на Германия от фашизма.
Обикновено президентите от вида на германския, а и на българския, не са с реална власт и се стараят да компенсират политическото си тегло като се придържат към ролята на говорител на народа. И тук германският президент за разлика от нашия нещо се е отнесъл, да не кажа, слабо се е ориентирал в обществената нагласа на хората в собствената си страна. Ако все пак беше опитал за свои нужди и без да го оглася да си поръча една анкетка с проучване и търсене на отговор само на един въпрос - искат ли германците да воюват с руснаците, веднага, след като види резултатите, щеше да поеме във вярната посока. И нямаше да си позволи да изговаря, меко казано, непремерени думи при официални поводи, или не кажа дословно, глупости, мотивирани вероятно от натовска толерантност.
Без да се притеснявам твърдя и стоя зад думите си, че не по малко от 85% от германците не искат да воюват с Русия, независимо съгласни ли са или не с действията на Путин. Останалите 15% са реваншистка камарила съставена основно от хора от партиите на зелените и на свободните демократи и на съществуващите тук там ветерански пронацистки сдружения. Тях не може да озапти човек. С тях, както се казваше, разговорът трябва да е особен – политически, имам предвид, а не от другия вид.
Поначало немските политици, с малки, велики изключения, винаги са страдали от късогледство. Едно си знаят и само това си повтарят. И сега, все едно че го няма Тръмп, че не виждат какво правят Мелони, Орбан и другите. Все едно, че не чуват гневните викове от парижките площади срещу техния приятел от групата на „желаещите“. А най- вече не чуват народа си. Явно това е съдба. Щайнмайер по поведението си явно е прихванал от българския бацил и мисли само за имиджа си, но не пред народа си, а за пред брюкселските си началници. Тук обаче не става въпрос само за неговия авторитет, а за името на немския народ. След такива заявления и непрестанните войнстващи речи на Бербок, Щрак-Цимерман и разбира се фон дер Лайен хората в Европа почват да се отнасят към немците отново с определени подозрения. Европа помни!
Откровено ще кажа, че подобни мисли са без основание, но както казваме в България - на хората устата не можеше да затвори. Когато веднъж сам си се нарекъл фашист и си го показал с действията си, трудно можеш да се измиеш името и след толкова години. Явно това е съдба. Тя до ден днешен е носила на тази страна нищо друго освен страдания, които с много труд и усилия са преодолявани. Но както се вижда не докрай. Именно страданието е надеждата, че немците за разлика от политиците си отдавна са прогледнали и няма да се оставят на такива като президента си Щайнмайер да им редят живота по неприемлив за тях начин. Като немски възпитаник аз заставам на тяхна страна и съм сигурен, че тепърва немският народ ще покаже на Европа как умее да защитава своите интереси не само от външни врагове, а и от собствените си политици.