/Поглед.инфо/ Доналд Тръмп стана 45-ият президент на САЩ. Как можа това да се случи? Около този въпрос още дълго време няма да утихват споровете на политиците, експертите и журналистите. Но каквито и оценки да се дават на случилото се, на практика всички анализатори са единни, че в американското общество и в политическата система на САЩ са започнали сериозни, дори фундаментални движения. Президентските избори през ноември миналата година станаха повратна точка, от която започва новият етап в развитието на политическия и обществен живот в Америка.
Рано или късно трябваше да се случи такова рязко движение. Застоят не можеше да продължи безкрайно: ние знаем това от собствения си опит. Старата социално-политическа система, просъществувала непроменена в САЩ в продължение на няколко десетилетия, вече не отговаряше на новите реалности, които се наблюдават както в самата Америка, така и в целия свят. По време на избирателната кампания се разгърна ожесточена борба между тези, които с всички сили се опитваха да запазят съществуващото статукво и тези, които провъзгласиха за своя цел ликвидирането на това статукво. Американските избиратели направиха своя избор в полза на промените както във вътрешната, така и във външната политика на страната, може би дори без да осъзнават за какви промените може да става дума.
Какви ще бъдат резултатите от президентството на Тръмп? Едва ли някой днес е готов да отговори уверено на този въпрос. Ако се откъснем от публичните изявления на новия президент, то всичко говори за това, че в близките години ще станем свидетели на нестандартни решения, някои от които могат да бъдат напълно успешни, а други точно обратно - провалени. Това засяга както проблемите на вътрешнополитическото и икономическо развитие на САЩ, така и външната политика на страната.
Ако говорим за дългосрочните външнополитически последици от „революцията“ на Тръмп, то по-скоро във Вашингтон ще бъдат принудени по нов начин да погледнат на ролята на САЩ в световните дела, на параметрите на лидерството на страната и американската изключителност като такава. Процесът на тази „перестройка“, диктуван от новото съотношение на силите в света, едва ли ще се окаже бърз и лек и по-скоро ще надхвърли границите на президентството на Тръмп. Но както се казва, „процесът е тръгнал“ и той ще засегне не само САЩ, но и обстановката в света като цяло.
Нас, по разбираеми причини, на първо място ни интересуват, как промените в САЩ ще се отразят на руско-американските отношения. По време на избирателната кампания руската тема, въпреки здравата логика, се превърна едва ли не в централна: ако демократите, следвайки стереотипите от Студената война, се опитваха да демонизират Русия, то Доналд Тръмп, напротив, говореше за готовността активно да си сътрудничи с Русия по широк кръг от проблеми. Само времето ще покаже дали той правеше това по вътрешно убеждение или за да се дистанцира от демократите. При всички положения вашингтонските ястреби не успяха да разиграят руската карта. Американските избиратели, които дадоха гласа си за Тръмп, показаха, че са се уморили от антируската пропаганда и все по-малко вярват на това, че Русия е източникът на „злото“, който заплашва интересите на САЩ.
Размишлявайки относно бъдещето на руско-американските отношения, за начало би било добре да отговорим на въпроса, защо политиката на „рестартиране“, която беше обявена по време на първия мандат на Барак Обама, завърши с провал. И в двете страни възлагаха големи надежди на „рестартирането“. Преди 8 години мнозина смятаха, че са налице всички предпоставки за успеха на подобно „рестартиране“. Наистина много неща бяха направени в интерес на двустранното сътрудничество в най-различни области, включително сигурността. Достатъчно е са припомним подписания през април 2010 г. от президентите Дмитрий Медведев и Барак Обама Договор за по-нататъшното съкращаване на стратегическите нападателни оръжия /СНВ-3 или СТАРТ/. Въпреки това администрацията на Обама задълба в историята точно в момента, когато отношенията с Русия изглеждаха в най-ниската точка от конфронтационните времена на Студената война.
Тук може да се говори за конкретни грешки и пропуски, допуснати от едната или другата страна, за повишени очаквания или бюрократична инерция. Всичко това е така, но историческото поражение на „рестартирането“ имаше и по-дълбоки, системни причини. От самото начало на последното разведряване между Москва и Вашингтон страните се концентрираха върху решаването на макар и много важни, но все пак частични проблеми, без да отделят необходимото внимание на разработването и формулирането на нови базови принципи на отношенията, отразяващи стратегическите интереси на двете държави. В резултат на това отделните постижения така и не успяха да изведат нашите отношения на качествено ново ниво, не създадоха необходимия запас от стабилност. По тази причина „рестартирането“ не премина изпитанията от последните международни кризи – на първо място кризата в Украйна.
От тук следва главният извод за в бъдеще: важните текущи въпроси трябва да се решават с новата американска администрация и едновременно с това да се започне сериозен разговор за стратегическите интереси на двете страни от гледна точка на съществуващия потенциал и съществуващите обективни ограничители на двустранното сътрудничество. По времето, когато бях секретар на Съвета за сигурност на Русия, ние се опитвахме да започнем тази работа с администрацията на Джордж Буш младши, но заради неподготвеността на американската страна така и не успяхме да постигнем практически резултати. Но това не отменя принципната важност на тази задача.
Какви въпроси трябва да бъдат поставени на първо място? Главният, на който и двете страни трябва да отговорят всяка за себе си: дали Русия и САЩ в съвременния свят са непримирими противници, или те все пак при всичките възможни разногласия могат да бъдат партньори? Ако ние сме неизбежни противници, тогава главната задача се състои в това да се изработят такива съгласувани „правила на играта“, които биха позволили в случай на възникване на конфликтни ситуации да се минимализират рисковете от директно руско-американско противопоставяне, заплашващо международната сигурност. Можем да се обърнем, например, към опита от времето на Студената война, когато Москва и Вашингтон добре знаеха, където преминава „червената линия“, която не трябва да се пристъпва. Ако Русия и САЩ са готови да работят заедно като партньори в името на стабилността, сигурността, съвместната борба с глобалните предизвикателства, тогава е необходимо да се създадат ефективни форми на диалог на всички нива, от най-високото до конкретните ведомства и гражданското общество, за да могат нашите отношения да имат открит и предсказуем характер. Това би позволило в случай на появата на противоречия, което е нещо нормално за нашите отношения, те да бъдат преодолявани в духа на взаимното уважение, без да се допуска да прераснат в остри кризи.
Формирането на такава нова многостепенна архитектура на двустранните отношения не само ще ни позволи да направим същите тези отношения по-стабилни, но и би открила възможността за конструктивен диалог по ключовите проблеми на международния живот, решението на които е невъзможно без активното сътрудничество между Русия и САЩ. А такива проблеми се натрупаха достатъчно: как трябва да изглежда бъдещото устройство на света, как да се възстанови управляемостта в международните отношения, как да се борим с тероризма и заплахата от разпространението на оръжия за масово унищожение, какво да се направи с множащите се регионални конфликти и др. Русия и САЩ като постоянни членове на Съвета за сигурност на ООН имат особената отговорност за решаването на тези проблеми и разполагат с голям потенциал за целта.
Но дори и най-продуктивните двустранни отношения между Москва и Вашингтон не могат да решат всички световни проблеми. Съвременните международни отношения при никакви обстоятелства няма да се върнат към двуполюсния модел от втората половина на ХХ век. Но дори ограничените успехи в тази посока, без всякакво съмнение, биха оказали съществено положително въздействие върху ситуацията в света като цяло.
-----------
Игор Иванов, президент на Руския съвет за международни отношения /РСМО/, министър на външните работи на Русия /1998-2004/, член-кореспондент на РАН. Неговият анализ е публикуван в „Российская газета“.
Москва / Русия