/Поглед.инфо/ Признавайки Ерусалим за столица на Израел, Тръмп унищожи пътя на преговорите.

Защо признаването на Ерусалим за столица на Израел от президента на САЩ на 6 декември 2017 г. предизвика толкова емоции, не само в арабо-мюсюлманския свят, но и в Европа? В края на краищата, вече почти от 70 г. Кнесетът и министър-председателят на Израел заседават в Ерусалим. В крайна сметка, Ерусалим вече е бил столица на еврейската държава при цар Соломон преди 3000 години. Там той издигнал голям храм, чиято западна стена, прочутата Стена на плача, все още съществува. Така че не призна ли всъщност Доналд Тръмп едно състояние на нещата? Това казва той самият и аргументът му е напълно приемлив.

Решението за преместване обаче на американското посолство от Тел Авив в Ерусалим, което отговаря на призив на Конгреса отпреди повече от двадесет години,

поставя два големи дипломатически проблеми.

Първо, то противоречи на всички текстове на ООН, подписани досега от САЩ. Планът за разделяне на Палестина от 1947 г. (тогава под британски мандат) предвиждаше еврейска държава, арабска държава и международен статут за Ерусалим, като свещен град за трите големи монотеистични религии, юдаизма, християнството, исляма.

Евреите наследиха 58 процента от мандатната територия на Палестина, а арабите - 42 процента. Този план за разделяне не бе приложен, защото след като си тръгна и последният английски войник и бе провъзгласена независимостта от Давид Бен Гурион, арабските държави (Египет, Ливан, Сирия, Йордания, Ирак) нападнаха младата еврейска държава. Тъй като загубиха войната, държавата Израел разшири площта си до 78 на сто от мандатната територия на Палестина, а останалите 22 процента останаха под контрола на йорданската армия.

През 1967 г., благодарение на победата си в Шестдневната война, Израел завладя Източен Ерусалим (и Стената на плача), Западния бряг на река Йордан, Ивицата Газа, египетската пустиня Синай и сирийскийте голански възвишения. Резолюция 242 на Съвета за сигурност на ООН призова израелците да се изтеглят от окупираните територии, в замяна на мир с всички арабски държави. Така “зелената линия” (линията на прекратяване на огъня от февруари 1949 г.) се превърна, по силата на Резолюция 242, в международно призната граница на държавата Израел. Но тази резолюция никога не бе приложена. 

Благодарение на мирното споразумение от Кемп Дейвид (септември 1978 г.), Израел върна Синай на Египет. В мирния си договор с Израел от октомври 1994 г. хашемитското кралство Йордания се отказа от всякакви претенции към Западния бряг на река Йордан, който трябваше да стане, по силата на споразуменията между Рабин и Арафат от септември 1993 г. (договорени тайно в Осло, преди да бъдат подписани в Белия дом), територията на бъдещата палестинска държава. Но споразуменията от Осло бяха саботирани от атентатите на “Хамас” и липсата на желание за тяхното изпълнение от страна на “Ликуд”.

Ето защо все още няма мир в Близкия изток.

Окончателният статут на Ерусалим би трябвало да бъде уреден в израело-арабски мирен договор, одобрен от ООН. С най-малкото прибързаното си решение, Тръмп унищожи пътя на преговорите, на който САЩ бяха кръстници от самото начало. 

Вторият проблем, който поставя решението на Тръмп, е, че слага край на позицията на арбитър на Америка в този конфликт. Досега тя винаги се е стремяла да поддържа балансирана позиция, което й позволяваше да бъде “честен посредник” (honest broker), въпреки че бе кръстница на Израел през 1948 година. През ноември 1956 г. именно Вашингтон накара англичаните и французите, съюзници на Израел, да прекратят суецката си експедиция срещу Насър. През октомври 1973 г. Кисинджър убеди израелците да разхлабят примката около обкръжената Трета египетска армия. През октомври 1991 г. Джорд Буш-старши провокира мирната конференция в Мадрид, като покани палестинска делегация, въпреки яростната съпротива на Израел.

Всички геополитици знаят разумното решение за Ерусалим.

Неговата западна част трябва да остане столица на държавата Израел, а арабският му квартал, под името Ал Кудс, може да бъде столица на бъдещата палестинска държава. Стената на плача, разбира се, окончателно трябва да стане израелска. В замяна на това, не би било необичайно двете свещени джамии да бъдат част от палестинската територия. 

Когато беше просто политически, израело-палестинският териториален проблем изглеждаше решим. Сега, когато все по-голяма част и от двете страни намесва религията (както израелски религиозни партии, така и “Хамас”), решението изглежда почти невъзможно. Краят на Америка като потенциален арбитър в този безкраен конфликт изглежда още една лоша новина.

Превод от френски: Галя Дачкова