/Поглед.инфо/ Западът като културен и исторически феномен, разбира се, не отива никъде. Но Западът като добре функционираща система от общи интереси, ядрото на която бяха евроатлантическите институции, изглежда се оттегля в миналото.
Интересни събития се случват в частта на света, която обикновено се нарича Запад. Ако се опитаме да ги сведем до диаграма, картината се оказва противоречива. От една страна, с пристигането на Джоузеф Байдън в Белия дом се прави активен опит за възстановяване на предишното единство на западната общност според модела на Студената война от втората половина на ХХ век.
За това се подчертава идеологическият компонент. Говорейки за разногласия с Китай, Вашингтон подчертава не геополитическия или икономическия аспект, а ценностния - противопоставянето на автокрациите, които се стремят да подкопаят основите на либералния световен ред.
За убедителност Русия е добавена към тази категория, а заедно Москва и Пекин създават, по мнението на САЩ, достатъчно плашещ образ, който да обедини обърканите европейци около Америка. Цялото турне на Байдън през юни беше посветено точно на това - набиране на съюзници и идеологически приятели за битката с Китай, въпреки че в Стария свят няма пламенно желание да се втурне към тези барикади.
От друга страна, Вашингтон се отнася грубо към своите европейски съюзници. Изтеглянето на войските от Афганистан, което се превърна в тотален срам за всички членове на международния контингент, беше извършено без консултация със съюзническите правителства. Всъщност те бяха поставени пред свършен факт.
Тройното споразумение между САЩ, Великобритания и Австралия за нова военно-технологична група в Тихия океан се подготвяше от англосаксонците зад гърба на всички останали.
Най -обидно, разбира се, е за Франция, която освен всичко друго загуби и голям договор. Но цяла континентална Европа имаше възможност да види колко малко САЩ се интересува от мнението й. И демонстративно те не се интересуват.
В Европа отново започнаха да говорят за необходимостта от „План Б“ в случай, че САЩ най -накрая изстинат към гаранциите за сигурност на Стария свят. Все още няма ясни идеи как може да изглежда този план.
Очевидно Вашингтон прагматично изхожда от факта, че Европа няма къде да отиде. И като цяло те имат основания. Разговорите за евентуална „стратегическа автономия“ на Европа са придружени от задължителната мантра, че тя не е алтернатива на НАТО. Но ако е така, за какво може да се говори?
Или съществува военен съюз и се занимава пълноценно с необходимите мерки и ресурси, или това са само думи. Невъзможно е да си представим военна структура в Европа, която съществува паралелно с НАТО и почти съвпада с нея по отношение на членството (без САЩ, Великобритания и Канада).
Ако e само поради причината, че европейците не са склонни да харчат пари за Северноатлантическия алианс, те също така няма да плащат за нищо друго. Но обсъждането на стратегическата автономия в рамките на НАТО не може да се нарече друго освен абсурдно - трябва да има дисциплина и единно управление във военно -политическата организация.
Накратко, НАТО нямаше да бъде застрашено, ако не беше едно „но“. На алианса остава по същество единствената обща функция - да сдържа Русия.
Всичко друго, включително конфронтацията с Китай, не обединява, а точно обратното. Разбира се, политическа и бюрократична инерция, интересът на военния естаблишмънт, който се е формирал през поколенията в рамките на идеята за Атлантическия океан, и накрая финансовите и икономическите аспекти, свързани с военно-индустриалния комплекс и продажбата на оръжия на съюзници, работят за запазване на познатата институция. Но това са подпори, които укрепват структурата, ако има поне относително здрава основа. И присъствието на нАТО вече е под въпрос.
Хипотезата, че атлантическото единство не е завинаги, а че старшият партньор може напълно да се преориентира към друга акватория (Индо-Тихоокеанския регион), поражда нарастваща нервност в Европа.
Освен това водещите европейски сили преминават през сложни вътрешни трансформации, на фона на които особено се нуждаят от стабилността на външната верига.
Германия например, където току -що бяха проведени парламентарни избори и приключи дългата ера на Ангела Меркел, е изправена пред необходимостта да преосмисли мястото си в Европа и света. Но не иска да прави това.
Германците бяха изключително доволни от предишния модел на комфортен престой на общия европейски ковчег под атлантическия чадър. Те искат да запазят всичко както си беше, но реалността се разпада пред очите им.
Още по -трудно е Франция, където през пролетта предстоят изключително важни избори. Там има много вътрешни проблеми, а на външния фронт Париж изпадна в период на разочарование - от гореспоменатата австралийска история до изявленията на ръководството на Мали, държава, която във Франция е свикнала да счита за свой заден двор.
И държавата като цяло трябва сама да решава проблемите си на световната сцена, разчитайки само на себе си - ако те касаят съюзници, то е много косвено.
Монолитното единство на колективния Запад от втората половина на ХХ век не е естествен апотеоз на неговото развитие, а производно на специфични международни реалности.
Благодарение на СССР и екзистенциалната заплаха, която той носеше (поне се считаше за такава). Западът като културен и исторически феномен, разбира се, не отива никъде. Но Западът като добре функционираща система от общи интереси, ядрото на която бяха евроатлантическите институции, изглежда се оттегля в миналото.
* Авторът Фьодор Лукянов е главен редактор на списание "Русия в глобалната политика" от момента на основаването му през 2002 година. Председател на президиума на Съвета по външна и отбранителна политика на Русия от 2012 година. Директор по научната работа на Международния дискусионен клуб "Валдай". Професор и изследовател от Националния изследователски университет "Висша школа по икономика". Випусник на филологическия факултет на Московския държавен унивеситет от 1990 година - журналист-международник.
Превод: СМ