/Поглед.инфо/ В прощалната си реч президентът Обама старателно избягваше темата за наследството, което оставя в областта на външната политика. С примери от вътрешен план той всячески се опитваше да отвлече вниманието на публиката от големия си провал - глобалния срив на Америка. Именно оглавяваната от него администрация със своята пасивност и глупост пося хаос, от който в максимална степен се възползва Русия. А тепърва това ще го правят и други международни сили.
Сиреч заплахата „Путин” може да бъде кфалифицирана как ли не, но не може да бъде определяна като скрита. А и самият руски лидер, най-малко от 2007 г., след т. нар. Мюнхенска реч, никога не е скривал, че страната му ще работи за разрушаване на еднополюсната глобална система и изграждане на нов международен ред.
Практически и през осемте си години на управление Обама е стоял пред един неизменен геополитически съперник, но едва в последните дни от управлението си той реши да се бори решително с него. Което е признак на шарлатанство. Защото целта на отиващия си президент не е да възпира руската експанзия, а да пречи на бъдещата американска администрация да се опита максимално да дискредитира своя наследнк, преди още да е влязъл официално в Белия дом.
Всъщност това е шифърът на провала на Обама. Той се оказа слаб играч, защото нямаше смелостта да излезе извън рамките на американската междупартийна борба. Действаше страхливо, оглеждайки се постоянно каква ще бъде реакцията на медиите и елита, и се оставяше да бъде носен от тези две стихии. В най-добрия случай се опитваше да провокира определени настроения, за да може на техния „гръб” да прокара и някоя плаха политическа инициатива.
На тази база той изначално не можеше да бъде ефективен стопер на Путин. Невъзможно е да се възпира една планомерна стратегия посредством конюктурни и повърхностни мерки. А Обама вършеше точно това.
В началото на своя първи мандат той се опита да заложи нов подход към Русия, изразяващ се в т.нар. политика на презареждане. Тогава сякаш съдбата се опита да коригира неговия наивитет, но напразно. Новият тогава държавен секретар Хилари Клинтон занесе в Москва един демонстрационен бутон, който трябваше да символизира новото начало. Но вместо надпис „презареждане” (перезагрузка), бе допусната правописна грешка и под бутона бе написана думата претоварване (перегрузка). Именно това се и случи.
Готовността на Обама да води равноправен диалог по определени проблеми с Москва бе първата победа на Путин. Руският президент закономерно в началото се нуждаеше от диалог поради самия диалог. За да бъде подчертана ролята на собствената му страна. И той получи търсеното признание. Срещу което бе реализирана сделката с Иран.
В сирийската криза Путин вдигна залога. На него вече не му бе необходимо да бъде просто младшият партньор на Америка, а да се превърне във водеща фигура. И тук Обама му направи неоценима услуга. При сделката с химическите оръжия на режима в Дамаск Америка се оказа прост фигурант в една дипломатическа инициатива, изкована между Путин и Асад. Едва сега американският президент си даде сметка, че стремейки се да избегне употребата на сила, той, лидерът на най-могъщата държава, изигра ролята на руска пионка.
Осъзнавайки нанесеното унижение, Белият дом реши да отвърне на удара. Ако него го преметнаха в Сирия, Обама реши да нанесе поражение на Путин в Украйна. Което да бъде наистина болезнено. И в Киев бе спретната поредната цветна революция, която този път се оказа не съвсем безкръвна, но със същия краен резултат - завземането на властта от прозападните политически сили.
Но това, в което Обама бе склонен да вижда край, за Путин бе само началото. Москва отреагира с окупацията на Крим и разпали войната в Донбас. А новите власти в Киев и техните западни съветници се „погрижиха” това да стане под благовидния предлог за защита на рускоезичното население в страната. Военната ескалация бе донякъде туширана, но дългосрочният резултат ще бъде, че Украйна вече е една провалена държава, неспособна да се реформира нито политически, нито икономически.
В края на краищата, на Путин му е нужна именно такава Украйна. Един нагледен пример за деградацията, до която се достига, когато се следват безропотно съветите на Запада. Въпросът е, защо същият този Запад, чийто лидер е Обама, позволи това да се случи. Отговорът е тривиален - Белият дом се противопоставя на Русия до онази граница, която е установена в американското обществено мнение. Тя се изразява в изобилие от символни жестове на съпричасност спрямо Киев, но много скъпернически подход по отношение на финансовата помощ.
Но голямото значение на украинската криза се крие във втория план. Защото провокираното от нея изостряне на отношенията между Русия и Запада вдъхна обективен смисъл в авторитаризма на Путин. Руското общество въприе идеята, че то е обект на индиректна западна агресия, изразяваща се в преврата в Киев, налагането на икономически снакции, разполагането на американски части в Източна Европа и опити за пряка намеса във вътрешнополитическия живот на Русия. На този фон наличието на власт, която е концентрирала всички ресурси в ръцете си, не просто не изглежда опасна за хората, те я възприемат за целесъобразна.
Нещо повече, в условията на санкции и конфронтация с Америка и Европа Путин предприе военната си интервенция в Сирия. Където се сдоби с безспорен успех. Не става въпрос, че заздрави, доколкото е възможно, властта на Асад. А че демонстрира капацитета на Русия да бъде суперсила, т.е. да проектира далеч извън своите граници своята воля посредством употребата на военна сила. Това същност до този момент бе сърцевината на американската хегемония, венецът на глобалната им мощ. В Сирия Путин отне американския монопол върху употребата на военна сила в международните отношения.
И за него това бе главното. От тук насетне дали режима в Дамаск ще падне, кой евентуално ще го замести, дали ще изчезне „Ислямска държава”, или Сирия ще се разпадне, е без значение. Важно е, че има нови правила на играта. В чието написване Обама отново изигра ролята на глупака. Влизайки в перманентен диалог с Москва (Кери в последната година и половина има сигурно около трийсетина срещи с Лавров), Америка легитимира руското присъствие не само в Близкия изток, а в целия свят.
В Сирия Вашингтон се остави да бъде воден от Москва. В Украйна инициативата му бе също отнета. И което е наистина ново, като последица от двете кризи стана и загубата на западния информационен монопол. Правителството на САЩ, в опита си да впрегне медиите в свой интерес, нанесе непоправим удар върху тяхната обективност. Наместо да предават достоверна информация, те се изродиха до оръдия на информационната война.
Рисуваната от тях картина бе дотолкова изкривена, че самите те се превърнаха в лесна плячка за руската медийна машина. Защото при днешните условия е доста трудно да се възмущаваш от бомбардировките в Алепо, а да не показваш разрушенията в Мосул. Да крещиш на висок глас срещу руската агресия в Украйна, а да мълчиш за саудитските бомбардировки в Йемен. Да заклеймяваш терористичния режим в Северна Корея, а да наричаш Саудитска Арабия стар и лоялен партньор.
Лицемерието е възможно най-хлъзгавата почва за един политик. А Обама бе стъпил с двата си крака върху него. И той самият е чувствал собствената си неустойчивост. Затова и не бе способен да взема радикални решения. Нито в деструктивен план, като нанесе удар по Сирия, за да лиши Путин от поле за глобална изява, нито в конструктивен, като инициира масирана подкрепа на Украйна, за да я превърне в евентуален привлекателен модел за постсъветското пространство, нито показа достатъчно решителност в директния си двубой с Путин, като задейства масирани санкции срещу Русия, които да провокират значим икономически и технологичен колпс.
Полумерките всъщност се оказаха по-лоши от бездействието. Нерешителността му няма как да не е провокирала допълнително усещането за собствена слабост. Някак си е неприлично човекът, който е натоварен с най-голямата отговорност по отношение на американската сигурност, днес да се възмущава най-силно от руските хакерски действия. Ако не е негова, чия отговорност е било тяхното предотвратяване?
А всъщност не отиграва ли Обама последната си манипулация. Историята с хакването на сървъра на Демократическата партия не цели ли да отклони вниманието от съдържанието на изнесените файлове, които разкриват цялата порочност на американската изборна система? И ако бъде открит хакерът, не трябва ли той да бъде награден, задето е позволил на американския народ да направи един по-информиран избор?