/Поглед.инфо/ Тези дни стана известно, че руската държавна корпорация "Росатом" проведе успешни преговори и скоро ще продаде един от спорните си активи, а именно американското дъщерно дружество Uranium One (U1).

В сряда, в кулоарите на международния форум „Наука за мир и развитие“, който се проведе на собствената площадка на „Росатом“, ръководителят на руския ядрен гигант Алексей Лихачов каза, че е постигнато принципно споразумение с купувача, американската компания Uranium One Americas.

По сведения от неофициални източници, продавачът ще получи 112 милиона долара физически пари за контролния пакет и още 19 милиона долара в облигации. Експертната общност разглежда сделката като положителна за руската компания като набляга върху факта, че Росатом, едновременно с това, че ще се отърве от нерентабилния актив, ще реализира несъмнена печалба, тъй като котировките се нмират на максимума си.

Подобна трактовка обаче е едностранчива и ограничена и затова днес ще се опитаме да разгледаме ситуацията като цяло. Може би поради включването на други факти, картината ще заблести в много по-дълбоки, геостратегически цветове.

Нека направим малко отклонение в историята.

Руските граждани, които се интересуват от политика, често са убедени, че покупката на американски активи от руски корпорации е започнала в началото на 2016-2017 г., когато всички видове новинарски издания издигнаха тази новина на върха на медийното внимание. Това не е съвсем вярно. Скандалът, който тогава гръмна в американската и по-нататък по веригата на цялата западна преса, беше само част от предизборната война, водена от кандидатите за президент на САЩ.

Идеята, че има предателство на американските интереси, вината за което е изцяло на Хилари Клинтън, беше формирана и разпространена от предизборния щаб на Доналд Тръмп, който по-късно стана хазяин на Овалния кабинет.

Същността на обвиненията, повдигнати срещу представителя на Демократическата партия Хилари Клинтън, беше, че последната, като държавен секретар в правителството на Барак Обама, лично подписа разрешение за продажба на ключово и стратегически важно предприятие. И не на когото и да било, а на Русия, тоест на историческия противник, когото Америка по това време активно натискаше вече три години със санкции заради завръщането на Крим.

Тук трябва да се покаже обективност и да се каже, че всичко това не е нищо повече от мръсна политическа борба. Така Тръмп се пребори с цунамито от обвинения, свързани с така наречения случай на Пол Манафорт. Припомняме, че в случая демократите се опитаха да докажат, че Кремъл се е намесил в американските избори. По-късно се оказа, че по-скоро са се намесили украинските олигарси, но за това повече друг път.

Републиканците не останаха в дълг и след като се ровиха из архивите, изтеглиха оттам продажбата на базовото американско предприятие, свързано с добива на критичен горивен ресурс, особено след като нямаше нужда да се търси руска следа тук.

Истинската история на всичко случило се някак си беше забравена зад стената на политическия шум.

Американските медии пишат само за факта, че междудържавното сътрудничество между Москва и Вашингтон започва още през 1992 г., когато администрацията на Джордж Буш сключи споразумение с Русия, което предполагаше, че високообогатен уран ще се извлече от стратегическите ракети, подлежащи на унищожаване в рамките на процеса на разоръжаване, който след преработката му в ниско обогатен (за гориво на АЕЦ) ще бъде изпратен в САЩ.

По-късно, през 2008 г., екипът на Буш-младши сключи ново споразумение, въпреки че усърдно криеше този факт, тъй като малко преди това наложи санкции на Русия за „нахлуването в Грузия“.

Първият чернокож президент Барак Обама, който замени семейния тандем на Буш, възобнови ядреното сътрудничество две години по-късно, въпреки че двустранните отношения влязоха в продължителен застой. През този период, а именно през 2009-2010 г., руската държавна корпорация излезе на американското игрово поле на мирния атом.

В същото време чуждестранните издания старателно заобикалят причините за такова необичайно желание на клинично русофобските президенти да си сътрудничат с Москва и да предадат „ключа от стаята, където лежи техният уран“, в ръцете на съперниците.

Причината за мълчанието е проста и прозаична. Съединените щати, които притежават най-голямата система от АЕЦ в света - 60 атомни електроцентрали в тридесет щата, в които работят 98 реактора - са изчерпали запасите си от уран и не са в състояние да го обогатяват в количества, достатъчни за покриване на собствените си нужди. Сухата статистика сочи, че САЩ внасят лъвския дял от урана си: 22 процента идва от Канада, същото количество от Казахстан, 16 процента от Русия, 11 от Австралия, осем от Узбекистан и още пет от Намибия.

Към гореспоменатата 2010 г. Съединените щати самосотятелно са добивали 4,2 милиона паунда уранов оксид и са внесли 55,3 милиона паунда от чужбина. Между другото, съгласно данните за 2020 г., собственото им производство е спаднало до оскъдните 0,17 милиона паунда, но вносът също е намалял - до 49 милиона. Нека си спомним последните числа, те ще ви бъдат полезни по-долу.

Трябва да се спомене, че най-богатата и най-развита страна в света доскоро просто нямаше завод за обогатяване на уран. По-точно, някога имаше, но след това сами си ги затвориха. В началото на четиридесетте и петдесетте години на миналия век американците построиха три преработвателни завода в градовете Оук Ридж (Тенеси), Падака (Кентъки) и Портсмут (Охайо).

По странно стечение на обстоятелствата Министерството на енергетиката на САЩ ги продаде в частни ръце за по-нататъшно закриване, точно по времето, когато Буш-старши подписа договор за доставка на ядрено гориво от тогава залитащата от глад и трудности Русия,.

И въпреки че страната ни стриктно се придържаше към договорните си задължения, в началото на хилядолетието стана ясно, че Русия не само спря вътрешните разрушителни процеси, но и започна постепенно да излиза от периода на ужасните деветдесетте.

Естествено, Вашингтон не можеше да бъде напълно зависим от врага и затова през 2006 г. Urenco започна изграждането на единствения действащ в момента завод за обогатяване на уран. Заводът в щата Ню Мексико използва технология за центробежно обогатяване /с центрофуги/, първият етап беше пуснат през юни 2010 г. и към днешна дата има в експлоатация 63 каскади от центрофуги за обогатяване. Американското правителство обеща допълнително да построи още един завод в Пиктън, Охайо, но въпросът не отиде по-далеч от думите.

Наличният производствен капацитет е определено малък. Заводът Urenco произвежда само 4,9 SWU (сепариращи работни единици) годишно, при национално търсене от 55,7. Останалото се внася отвън от Westinghouse, от същата тази Urenco от завода й в Швеция, а също така доставки идват от Русия и Казахстан.

Няма официална информация за първите сделки за покупка на Uranium One, но логиката подсказва, че най-антируското ръководство на Обама - Клинтън, би могло да одобри такава покупка само ако има някакви неоповестени широко вътрешни споразумения. Може би затова, че руснаците ще възстановят и увеличат производството в Уайоминг (мините Reno Creek, Chistensen Ranch, Moore Ranch и Ludeman), или ще осигурят горивната безопасност на Съединените щати с доставки от собствено производство. Подчертаваме, че това е само версия, но, видите ли, е тя съвсем логична.

Така се случи, че нашият свят е американо-ориентиран и ако руска компания навлезе на местния пазар, това се възприема като основен интерес и вектор на усилията. В нашия случай обаче това определено не е така.

При сключването на сделката Росатом се интересуваше преди всичко не от Америка, а от главната уранова „житница“ - Казахстан. След като купи Uranium One, руската корпорация получи контролните пакети в местните уранови мини Анкал, Южный Инкал, Каратау, Акбастау, Заречное и Хорасан.

За да стане по-ясен мащабът, добавяме, че Казахстан е на второ място (след Австралия) в света по уранови запаси (над осемстотин и четиридесет хиляди тона) и на първо място по производство на горивен уран (деветнадесет и половина хиляди тона годишно) .

Пакетното споразумение включваше и придобиването на промишлени предприятия в Намибия. И отново пред нас е страна, която е една от първите пет в света по запаси от уран.

Тогавашните президенти Дмитрий Медведев и Хификепуние Похамба скоро подписаха междуправителствено споразумение, съгласно което Русия инвестира 1 милиард долара в проучване, а в замяна Намибия предостави на руския монополист 8000 квадратни километра за геоложко проучване и преференциални условия за евентуален добив на ресурси.

Така в резултат на една голяма сделка Росатом започна да контролира почти осем процента от световното производство на уран. За сравнение: цял Казахстан заслужено се гордее с цифрата от дванадесет процента.

Е, а какво стана после е широко известно. Майдан, Крим, войната в Донбас, санкции, които се изсипваха върху Русия като от рога на изобилието. Сътрудничеството с Русия стана по принцип невъзможно, дори за онези, които жизнено бяха зависими от руските доставки. Но никой не посмя да отнеме съвсем по бандитски руските активи, а и Росатом не бързаше.

В момента средната възраст на американските атомни електроцентрали е близо четиридесет години, бъдещето на изграждането на две нови атомни електроцентрали е изключително неясно, собственият добив на уран не е възроден и всички нужди се задоволяват или с помощта на Westinghouse, която всъщност се превърна в последния национален спасителен пояс, или с покупки от трети страни...

През същия период Росатом подписа цял куп чуждестранни договори и пое две трети от световния пазар, руските миньори обновиха съществено геоложките карти на Африка и Централна Азия.

Uranium One донесе неизвестни загуби за десетте години собственост на „Росатом“, но едва ли има калкулатор, който да преизчисли съотношението на успешно изпълнените геополитически задачи и похарчените пари по пътя. Игрите на световната шахматна дъска понякога продължават десетилетия и тяхната тактика, както и резултатите им, не винаги са ясни дори за много внимателния наблюдател.

Превод: ЕС

Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели