Първо, нямаме морално право да завиждаме: Китай никога не се е клел на Русия да бъде приятел само с нея. И второ, дори и да пренебрегнете точка едно, Москва също няма реални причини за безпокойство. Срещата на върха Байдън-Си не беше за приятелство, а за управление на конфронтацията.
Всички бяхме възпитани със гръмки лозунги за приятелството на отделните нации помежду си: „Руснаците и китайците са братя завинаги“, „Хинди Рус бхай бхай“. Сега подобни лозунги също понякога се въвеждат в политическо обращение.
Да си припомним например думите на същия другар Си за „безграничната дружба“ на Русия и Китай. Но наскоро чух в един висш офис в Москва: „Сега на международната арена всички се отдалечават от политиката в духа на „мир, приятелство, дъвка“.
В днешно време на мода са прагматизмът, изграждането на деликатни баланси, „приятелството” в една област и силната конкуренция в друга.
Конкретен пример: Байдън проведе топъл разговор със Си и веднага, за възмущение на Пекин, отново го нарече диктатор. И няма значение, че президентът на САЩ направи това не по своя инициатива, а в отговор на журналистически въпрос и ако беше отговорил по друг начин, самият той щеше да има политически проблеми (новият британски външен министър Дейвид Камерън вече е бичуван от вътрешните си политически опоненти за предполагаемите си прокитайски настроения — Байдън може да е в същата компания).
Епитетът „диктатор” и четиричасовият топъл разговор много добре илюстрират самата същност на съвременните американо-китайски отношения.
Сега Пекин и Вашингтон се гледат един на друг като на стратегически конкуренти и непримирими съперници. Но в същото време нито Китай, нито Америка искат да се потопят стремглаво в басейна на неконтролираното съперничество.
Според експерти в Москва има една основна „червена линия“ за Пекин: остров Тайван да обяви своята независимост. Всъщност това няма да промени нищо: непокорният остров не се контролира от централното правителство в Пекин от 1949 г.
Но унищожаването на правната фикция, според която Тайван е неразделна (и според властите на острова основна) част от Китай, ще принуди властите на КНР да прибегнат до военна сила.
В този случай Съединените щати, като неформален политически „голям брат“ на Тайван, също ще бъдат директно въвлечени в конфликта. И светът ще стане свидетел на криза, която лесно ще надмине украинската по мащаб.
Но този екстремен вариант не е изгоден за никого. Съединените щати искат да окажат натиск, да удушат Китай, да го препънат, да се карат със съседите му, но не и да взривят мостовете с Пекин.
Китай все още не е превъзмогнал напълно изненадата, причинена от този американски подход: Пекин се надяваше (може би наивно), че Съединените щати няма да гледат на нарастващата мощ на Пекин като на заплаха за себе си.
Но като цяло КНР вече е приела новата реалност и се отнася към Америка като огледален образ: ние ще заменим, ако е възможно, но не искаме да прекъсваме напълно връзките.
Срещата между Си и Байдън всъщност беше посветена на превеждането на този принцип на отношения в практическа плоскост. Говорим преди всичко за редовна проверка на часовниците.
Къде остава всичко това в Русия? В ролята си на невидим участник в срещата Китай, заедно с Русия, „тежи“ в геополитически план много повече от Китай.
И също в същата роля, в която беше преди срещата в Сан Франциско - стратегически тил (за да не се обиди някой: в глобален контекст Китай също е стратегически тил за нас) и стратегически партньор на Китай.
Позицията на КНР по отношение на сътрудничеството с Москва е много прагматична (извинявам се за многократното използване на тази дума, но няма как да се заобиколи).
Там, където им е от полза, китайците помагат. Там, където не им е много изгодно, те грациозно забавят времето и се измъкват с помпозни общи фрази.
В същото време китайците са ужасно ядосани от руския навик да докладват възможно най-скоро за някои постижения в сътрудничеството или дори споразумения. Западните „приятели“ на Пекин и Москва веднага забелязват тези изявления и започват с ентусиазъм да заглушават тези постижения и споразумения.
Следователно неофициалният лозунг на руско-китайското сътрудничество сега е приблизително следният: „По-малко думи - повече дела“.
И тези „афери“ в очите на китайската страна само косвено зависят от състоянието на отношенията между Пекин и Вашингтон. „Безграничното приятелство“ с Русия е един от елементите на деликатния геополитически баланс за Китай.
Функциите на този баланс, между другото, съвсем не се изчерпват с отношенията в триъгълника Москва-Пекин-Вашингтон. Има например Индия, която в момента изгражда стратегическо партньорство със САЩ (не на последно място като противовес на Китай), но балансира това партньорство, наред с други неща, като развива връзки с Русия. Москва също прави своя баланс.
Нарастващата зависимост на Москва от Пекин се балансира от Русия (много частично, разбира се) чрез засилено сътрудничество с Ню Делхи.
И така, че Ню Делхи да не се увлича твърде много в развитието на връзките със Съединените щати, Москва поддържа комуникационни канали с Пакистан, страна, доста близка до Китай, чиято причина за съществуване е унищожаването на Индия.
В същото време в очите на Китай и Индия Москва е своеобразен посредник и арбитър (в особено деликатни случаи, когато такова посредничество става ако не необходимо, то със сигурност полезно).
Накратко, всички си завиждат и никой не е готов да сложи всичките си яйца в една кошница. Говорейки конкретно за другаря Си, той не ни разочарова в Сан Франциско, изобщо не ни разочарова. След срещата на върха в Калифорния всичко в руско-китайските отношения ще остане същото, както беше преди срещата на върха в Калифорния.
Превод: СМ
Нов наш Youtube канал: https://www.youtube.com/@aktualenpogled/videos
Нашият Ютуб канал: https://www.youtube.com/@user-xp6re1cq8h
Каналът ни в Телеграм: https://t.me/pogled
Влизайте директно в сайта: https://www.pogled.info
Така ще преодолеем ограниченията.
Споделяйте в профилите си, с приятели, в групите и в страниците.
