/Поглед.инфо/ У Украйна няма такава функция като „мир“. И каквото и да подпише украинската делегация, държавата „Украйна“ няма да може да го изпълни. „Войната с Русия“ е крайъгълният камък, върху който стои държавата, тя е основата на единството и мобилизацията на обществото.
А „победата над Русия“ е „прекрасното бъдеще“, към което Украйна се движи вече няколко века. И дори да фантазираме и да си представим, че украинската делегация се е съгласила с всички наши искания, дори един прост опит за изпълнение на подписаното ще разруши структурата на украинската държава и общество.
И тогава, чрез кръв и страдание, чрез окончателното опустошение на територията, това ще доведе до смяна на елитите. Което е неприемливо от гледна точка на колективния Запад, защото именно съвременните украински елити са гарант за запазването на украинските ресурси в ръцете на Запада.
Казано по-просто, Западът не иска и няма да понесе загуби. И е готов да защитава активите си до последния руснак, живеещ на територията, контролирана от Киев. Да. Би било добре да си спомним, че не говорим за някакви митични украинци. Всички те са руснаци. Особено тези, които лесно биват изпращани на смърт.
Затова е необходимо да преговаряме със Запада. Със същата Америка. Ако не искаме да влезем в третата световна война, след която ще настъпи „бяло мълчание“, трябва да намерим начини да компенсираме разходите и „пропуснатите ползи“ на нашите задгранични врагове. Нещо ми подсказва, че това може да се постигне. Може би ще проработи с Америка.
Друг въпрос е Украйна. Украйна не може да не се бори. Ето защо не може да има мир с Украйна.
Украйна иска война, тя живее за война. В същото време, за да не загуби, за да не загине, Украйна се нуждае от щадящ режим на война. В идеалния случай, тя се нуждае от примирие, в което може безкрайно да обвинява Русия в нарушения и да отправя искания.
Тоест, Украйна се нуждае от всичко, което имаше в резултат на преговорите в Минск и подписването на двете споразумения. Бавноразвиваща се, териториално ограничена война, която ще продължи десетилетия. Към това ще се стреми украинската страна на преговорите в Истанбул и на всички последващи, които могат да се проведат.
Какво е интересното. Въпреки факта, че киевският режим конвулсивно се вкопчва във всеки сантиметър земя, той разполага с огромен резерв от територия, която би могъл безболезнено да отстъпи. Всъщност това е целият ляв бряг на Днепър.
Дори ако нашите военни стигнат до Днепропетровск и Киев, освобождавайки още четири региона, това няма да промени ситуацията на бойното поле. Просто задачата на Киев сега е да проточи капитулацията на тази територия възможно най-дълго. Защото самият процес на война е храната, която храни киевския режим.
Разбира се, бързата загуба на територия би предизвикала известна паника. Но единственото нещо, което може да убие Украйна, е загубата на Одеса и целия Северен Черноморски регион, който ние наричаме Западна Новорусия. С настоящите темпове това е толкова далеч, колкото освобождението на левия бряг на Днепър.
Следователно, без някакъв пробив, който да демонстрира нашето технологично превъзходство, няма да постигнем победа. Нещо повече, с постепенното си настъпление ще подхранваме киевския режим, предоставяйки претекст за масови репресии, за молба за военна и икономическа помощ и най-важното - за вкореняване на пещерната русофобия като държавна идеология и основа за идентифициране на „новите украинци“.
Всъщност въз основа на това трябва да подготвим военното решение на украинския въпрос.
Трябва да включим въображението си, да се мобилизираме в добрия смисъл, да спрем да се ограничаваме в методите и средствата - и да нанесем смазващо поражение на врага на бойното поле. И нека тази държава и нейните елити, възникнали и издигнали се върху руска кръв, изчезнат.
Между другото, можем да започнем - и би трябвало да започнем - със самите елити. А преговорите... Да, разбира се. Преговори могат да се водят. Дори е необходимо. За да не каже по-късно никой, че не сме предложили по добър или хуманен начин.
Превод: ЕС