/Поглед.инфо/ Има въпроси, които не ни оставят на мира и по цял ден се въртят в главата ни. Въпроси, които нито да ги споделиш, нито да запиташ някого. Ако все пак посмееш, рискуваш като обществено животно незабавно да те причислят към ония видове, които обитават източния свят или най-малкото да те обявят за неправилно мислещ, неотговарящ на високите евростандарти. Като примерна илюстрация бих споменал няколко от най-актуалните към момента. Защото иначе всеки ден менюто, което ни поднася обстановката, се променя. А в него въпроси всякакви изникват.
Тези дни като нормален консуматор на медийна информация у мен се замъти въпросът, какво ли трябва да е дал или обещал Тръмп, та така скоротечно започнаха преговорите между израелците и Хамас, а най-неочаквано в Истанбул се събраха отново руснаците и украинците, също нещо да си говорят. И то при положение, че и на едното и на другото място военните действия не спират, независимо че Тръмп отправи воплен призив към тях „Спрете!“. Продължават с пълен ход все едно, че едното с другото нямат нищо общо. Няма как у всеки, който следи събитията, да не се създаде впечатлението, че това, което се случва, прилича донякъде на някакъв вид демонстрация за намерение, което между другото се прави без да се поема ангажимент за крайния резултат. При израелците и представителите от Хамас се говори вече за поне частично приемане на плана на Тръмп. Тоест, не целия, но пък когато се реализира частица от него, вече може да се впише в графата като негов миротворчески успех. На другото място нищо не се съобщава, може би защото е неудобно да се каже, че позициите са непримиримо далечни. Но остава важният факт, че са се срещнали и това пак в същата графа ще се отрази. Въпросът е с каква цел се прави всичко това. Дано само да не е някакво „активно мероприятие“. При такава жизнено важна тема съм готов на минутата да се опровергая, ако мотивите и подбудите са свързани наистина с мира, който всички чакаме. Не можем да избягаме обаче от едно налагащо се не съвсем лицеприятно предположение, че всичко това е свързано с идващия петък, когато ще се обявят нобеловите премии за мир. Да не се окаже всичкото някаква декорация към предстоящата процедура в стокхолмската община? Имаме всички основания да съдим за нещата по този начин, защото при Тръмп за изминалите месеци всички се убедихме, че между хубавите му намерения и реалните му политически ходове винаги се намъква търговската изгода при вземане на решения. А сделката този път си заслужава.
Другият въпрос, който за разлика от първия отдавна човърка душите ни, е свързан с войната и страховете от нея. Като нормални граждани всички имаме достатъчно представа за мъките на хората, станали жертви на военни действия. Онова, което ни е оставила историята като поука, е, че по време и след военни действия не страдат разрушените и съсипаните градове и села, а страдат живите хора или поне тази част, които са оцелели в тях. Имах възможността преди време да се докосна до темата. Срещнах се с една възрастна жена в Хамбург, която, докато си пиехме кафе-меланжа, се отклони от темата на разговора ни и започна да ми разказва за ужасите, които е преживяла по време на бомбардировките на съюзниците. Асфалтът по улиците закипя, а водата в каналите завря, разказваше ми тя, а аз, колкото и да се стараех, не можех да си го представя като истина. Друг път на среща с ветерани в Харков хората споделиха своите спомени, как валякът на войната два пъти минал през града им, как колцина само са оцелели от населението, което решило да остане в града. Винаги е така, всяка война оставя след себе си дългогодишни физически, психически, социални и всякакви други страдания. Няма как, ако не броим известните олигархични изключения, щом си опарен от преживяна война, в края й да се измъкнеш нормален, богат и да заживееш охолен живот.
Ето че войната се доближи и до нас. Спомням си как пристигаха първите автобуси с майките и децата от Украйна, как се втурна нашият народ да помага кой с каквото може, как се отвориха вратите на хотелите, как ей така на дума започнаха собствениците на хотелите да дават подслон и изхранват страдащите. У нас българите генно е заложено да посрещаме и помагаме на бежанци от война. Моя съседка, която живее все още сама в едностаен апартамент, веднага се обади и заяви желанието си да отстъпи стаята на жена с дете. Свидетели сме и на много други такива, бих ги нарекъл, не акции, защото звучи грубо, а просто жестове на отношение към хората, спасяващи се от войната. След това минаха месеци, а мина и година, и този процес бавно започва да заглъхва. Вече не знам, а не се и чува, къде изчезнаха тези жени и деца. А не след много на тяхно място започна една инвазия от други украинци, които влязоха в страната с пари и то доста. По возилата им не личеше да бягат бедствено отнякъде. Започнаха да се купуват масово не само апартаменти, а цели хотели, да строят жилищни блокове, търговски обекти, производствени мощности. Особено след третата година вече не може да се размине човек от луксозните джипове, които излизат от топлите подземни паркинги на луксозните кооперации, където българин рядко може да си позволи да плаща по няколко хиляди евро на квадрат. Всички го виждаме. Виждат го и онези отгоре. Обаче някак стеснително си го говорим само на маса, между нас си. Няма да чуеш политик или медия да коментира случващото се пред нашите очи и, настрана от нормалното ни човешко съчувствие към тези хора, все пак да запита откъде са тези пари. Едва ли са от социални помощи, едва ли са от пенсиите на бащите и майките им, които са оставили в Украйна, едва ли са от спестявания, защото, каквото и да има човек събрано, на третата или четвъртата година би следвало вече да чувства притеснения, а не да води все по-охолен живот. Би трябвало да запитаме, но защо да го правим, като знаем отговора. Сигналите за масова корупция, която пречеше на Украйна и преди войната да влезе в Европейския съюз, сега като че ли са се преформатирали в нещо друго. А парите, които текат непрекъснато, по всяка вероятност са нашите, европейските пари. Може би трябва да сме доволни, че все пак голяма част от тях се връщат и у нас, тук се харчат. Дали обаче сметката ще излезе в наша полза накрая? Ако утре изведнъж настане мир и от Украйна ги призоват да се върнат и да почнат да възстановяват страната си, не ми се вярва кой знае колко от нашите гости да си отидат. Те вече са избрали България за своя втора родина. Ако помисли човек, всъщност в това няма нищо лошо. Ще живеем и с тях, както с всички дошли у нас, още повече сме братя по кръв и етнос. Много от тях виждаме, че са се хванали на работа или учат, и правят това със старателност и желание. И все пак, дори и сред тях трябва да има някаква справедливост за това кой с какво и по какъв начин живее у нас и по света.
Преди седмица на тазгодишния Валдайски форум Путин, както се очакваше, отправи своето послание към света. Беше умело режисирано като въпроси и отговори. Отново Путин показа, че владее политическата риторика и умее да защити позицията си по труден за оспорване начин. За много неща беше запитан, на много въпроси той отговори обилно представяйки своите виждания за ситуацията в света. За пореден път обаче в залата увисна най-важният въпрос – до къде той смята да стигне. След четиричасово говорене да успееш да скриеш, или нека да бъдем по-деликатни, да не разкриеш намеренията си за развитието на украинския конфликт, това не всеки го може. В едно е надеждата – дано той самият да знае, до къде да стигне и какво да постигне така, че и народът зад него да е доволен, и светът да оцелее. Това е, както е казал още Ленин, въпросът на въпросите, а не интересните и занимателни приказки, които се изприказваха на форума за да се харесат на присъстващите, на слушателите и зрителите по света.
От тази сутрин почука и още един, друг, доста актуален въпрос. Премиерът ни в специално изявление ни съобщи, че главният прокурор Сарафов е легитимен. Който го е чул, сигурно веднага си е помислил, откъде накъде премиерът ще определя дали главният прокурор е легитимен или не. Още повече, че в неговите правомощия не влиза той да назначава или уволнява главен прокурор. Единствено би могъл да изрази своето мнение като всеки останал българин. В случая обаче той не е от останалите българи, а е един от първите. С това си заявление той като че ли буквално ни отговаря на поредния въпрос - така ми наредиха. А кой му е наредил, всички знаем.
Буквално тези дни някъде мина новината, че в Германия са минали на следващата, по-висока степен на отбранителна защита, последната преди военното положение. А както сме свикнали, каквото видим да става там, на минутата ще го изкопираме и у нас. Интересното в тази връзка е, дали нашите войнстващи управници се сещат, какво ще стане, ако се стигне до там. Не им личи да са помислили за това. По всички конституционни правила властта се поема от главнокомандващия. Да, да, точно от този толкова неудобен за тях президент. А ако се случи и той поеме властта, каква би била съдбата на някои от най-агресивните му опоненти? Пак въпрос, при който някои хора от парламента и правителството вероятно си плюят в пазвата.
Така си живеем всеки ден, с въпроси, на които в повечето случаи не се намират отговорите. Бавно и сигурно обаче май вървим към оня, основния въпрос - въпроса за нашето оцеляване, за живота ни, а там кой ще ни даде отговора, все още не се знае. Едва ли ще го чакаме само от носителя на Нобеловата премия за мир.