/Поглед.инфо/ Как да си обясним очевидното бързане на Ердоган да нормализира отношенията с Дамаск?
На фона на тежките кризи в Украйна и Палестина (а в близко бъдеще може би около Ливан), които привличат вниманието на целия свят, неразрешеният конфликт в Сирия, който донесе не по-малко, ако не и повече жертви и унищожение, стана по-малко забележим.
Междувременно изглежда, че там назряват сериозни промени. Североизточната част на страната, богата на нефт и газ, е т.нар. Рожава (около 25% от цялата територия) все още изглежда се контролира от американците, които никой не е поканил там, и тяхната прокси армия, състояща се от местни кюрди (Сирийски демократични сили - SDF).
В буферната зона до турските граници и в провинция Идлиб, според споразуменията за примирие, турската армия все още стои, като се грижи за непримиримите отряди, докарани там от цяла Сирия (общо около 80-100 хиляди бойци) .
Търпението и смелостта, с които Башар Асад и официален Дамаск развиха освободената си територия, включително и с продължаващата въпреки всичко руска помощ и консолидираната власт, неминуемо дават резултат. Сирийците са върнати на мястото си в Арабската лига, а отношенията с почти всички арабски страни са нормализирани. Сирийският президент е редовен участник в последните им срещи на върха.
След 13-годишно прекъсване Италия беше първата страна от ЕС, която призна Дамаск и изпрати там посланик, обяснявайки тази стъпка основно с необходимостта от решаване на проблема с миграцията. Но зад него, разбира се, стоят интересите на целия Европейски съюз.
В същото време положението на външните сили, които нахлуха в Сирия, както и на зависимите от тях местни колаборационисти, само се влоши. Например кюрдският проект Рожава, в който те инвестираха и продължават да инвестират милиарди долари, се оказа абсолютно неперспективен за американците.
Логистично, тя винаги е разчитала на присъствието на американската армия в съседен Ирак, тъй като комуникационните линии за Рожава през континентална Сирия и враждебна Турция са блокирани. Няма напредък в преговорите на Рожава за нормализиране на отношенията с Дамаск или Анкара поради завишените искания на кюрдите.
Според всички договорености и планове, американските военни трябва да напуснат Ирак, а следователно и Сирия до края на тази година. Снимки на вкопчващите се в шасито на техните хеликоптери и съюзнически самолети сирийски кюрдски бунтовници, по образец на Кабул, може да са полезни преди президентските избори в САЩ през ноември за Доналд Тръмп.
Той, по-специално, като твърд, но прагматичен човек, винаги е смятал идеята за флирт с кюрдите в ущърб на отношенията на Америка с такъв важен съюзник на НАТО като Турция като „направо глупава“.
Позицията на този регион в лицето на централните власти може да се окаже още по-уязвима с оглед на ясно очертаващите се намерения на Турция да реши Рожавския проблем, или по-точно да елиминира заедно с Дамаск атрибутите на неговата квазидържавност.
Неотдавнашните изявления едно след друго от самите върхове на турската политика за готовност за пълна нормализация на отношенията със Сирия и приемането на Башар Асад в Турция показват , че Ердоган не е доволен от резултатите от политиката на страната в сирийско направление досега и ще го преразгледа сериозно.
Дойде време турците да напуснат Сирия. Беше съобщено също, че сирийският лидер не е сам в поканата и това може да бъде тройна среща Ердоган - Асад - Путин на турска земя. Тогава турските медии започнаха да пишат, че Анкара се е съгласила тази среща да се проведе в Москва. Обсъжда се дори четиристранен формат с участието на премиера на Ирак.
Като се има предвид, че в същото време турските държавни служители, за изненада на мнозина, започнаха да говорят за желанието си почти веднага да се присъединят към БРИКС и ШОС, което изглежда доста екзотично за страна от НАТО, трудно е да се отървем от мисълта, че нещо ги задържа.
Най-вероятното обяснение за това бързане е желанието да се избяга от тежката социално-икономическа ситуация, в която се намира страната с почти 100% инфлация. И това въпреки факта, че наскоро Турция сключи редица изключително изгодни и напреднали споразумения с Русия и Китай, както и нормализира икономическото сътрудничество с могъщия съседен Иран и засили връзките със Саудитска Арабия на базата на антиизраелската вълна.
Става ясно обаче, че Турция просто не е в състояние да се справи с огромното бреме, породено от до 4 милиона сирийски бежанци в страната и собственото си приключение в съседна държава, където трябва да поддържа още около 1 милион души по границата и в Идлиб, включително 100 хиляди въоръжени до зъби бандити.
Последните също стават все по-неконтролируеми, ограбват и изнасилват хора от двете страни и представляват хранителна среда за запазване и дори укрепване на такива екстремистки организации като ИДИЛ, която е забранена в Русия.
Достатъчно е да се каже, че всеки ден повече от 5 хиляди тежкотоварни камиона влизат в Сирия от Турция с различни жизненоважни товари и оръжия. Анкара вече не може да си позволи и по-нататък да поддържа това бреме.
Отношенията между обикновените хора на ежедневно ниво също достигнаха критична точка. Така през юли, след няколко инцидента в Турция, вълна от сирийски погроми заля много провинции. Турците като цяло все по-настойчиво настояват за прогонването на сирийците обратно в родината им.
В отговор на това „неблагодарните“ членове на „Свободна Сирия“, всъщност подхранвани от турската армия, атакуват нейните постове в Идлиб и дори убиват „освободителите“. Ситуацията е нетърпима, така че не е изненадващо, че Ердоган най-накрая реши да разреже напълно този възел.
Съществуват и обективни пречки пред напредването на процеса на заселване в Сирия. Сирийската опозиция в Идлиб организира демонстрации в знак на протест срещу предложеното споразумение и заплашва да започне въоръжен бунт, потапяйки Турция още повече в хаос. Неговите лидери не вярват много на изявлението на турския външен министър Хакан Фидан „няма да оставим сирийската опозиция сама“.
Междувременно експерти посочват, че властите разполагат с доста надежден и мирен начин да смекчат плама на сирийската непримирима опозиция. Те предлагат затваряне на граничните пунктове и спиране на потока на ресурси през тях. Много горещи глави ще охладняват сами, включително и под натиска на цивилното население, а опозицията ще бъде принудена сама да прави компромиси.
В същото време турците са верни на себе си и в предварителните условия искат да си осигурят максимални преференции, които се свеждат главно до бързо приемане на бежанци от Дамаск и засилено участие на представители на опозицията в правителствените структури.
Турската армия щяла да се изтегли само постепенно, а на места вероятно щяла да остане за по-дълго време. В борбата срещу кюрдската автономия Анкара също би искала да види по-активна роля на властите, като същевременно си запази правото да нахлува по свое усмотрение.
Но Tурция, очевидно, е закъсняла с подобни искания. За разлика от неотдавна, в момента изглежда най-заинтересованата страна от постигането на скорошно пълно уреждане в Сирия. Нашествието там, вместо триумф на „неоосманистите”, се превръща за нея в стратегически капан.
Това се доказва от факта, че нито Дамаск, нито Москва избързаха с първия призив на Ердоган за спешна среща, а първо обсъдиха подробно параметрите на евентуална сделка на скорошна двустранна среща в Русия. Асад получи всички необходими уверения за запазване на руската подкрепа и очевидно някои от апетитите на Турция ще трябва да бъдат смекчени.
В същото време сирийският външен министър посети Техеран, където също обсъди турската инициатива и получи пълната подкрепа на Иран. Разбира се, Дамаск вероятно също трябва да отговори на някои от исканията на опозицията, на първо място, да включи свои представители в парламента и правителството. За щастие, след загубата на „донора” от Анкара, броят на „градивно настроените” фигури в нейните редици определено ще се увеличи.
Като цяло, постигането на споразумение за окончателно уреждане на Сирия в близко бъдеще изглежда по-реалистично от всякога, тъй като всички страни са узрели за това и никой не пита сериозно „употребените“ местни колаборационисти от всички цветове. Това е тяхната всеобща съдба.
Превод: ЕС