Общоизвестен факт,е че между САЩ и Великобритания съществува специално отношение, последните военни конфликти от 21 век са пример за тази неразривна връзка. Но днес, след идването на Тръмп на власт, тя придоби още по “специално отношение“, след като министър-председателят Киър Стармър демонстративно не бе поканен на заклеването на 47-ия американски президент, или както вече е на мода да се говори у нас - на инаугурацията.
Подобно събитие е равносилно на отсъствие на свещеника при сключването на църковен брак. Защо казвам това? Да не подценяваме символиката на приемствеността, а от там разбира се - и легитимацията, на това, което в международните отношения се нарича световен ред. Протоколът при коронясването на главата на световния хегемон този път не бе спазен. Как да си обясним подобна “грешна стъпка“, използвайки официалния жаргон на дипломацията? Какво всъщност искаше да каже Доналд Тръмп с този акт на показно пренебрежение към най-близкия съюзник на САЩ (да оставим Европейския Съюз, тази тема изисква отделна статия) и към самото “специално отношение“, при което доскоро редица британски министър-председатели се кълняха във вярност?
Ако искаме да схванем същината на днешната, да я наречем леко екзотична, страница на “специалното отношение“, както и вероятните (някои вече ги определиха, като “тектонични“) геополитически последствия, се налага да върнем лентата назад. Действително ли наблюдаваме разлом във вековната евроатлантическа “сглобка“, и ако това е така, то очевидно е наложително да анализираме противоречивия генезис на “специалното отношение“ както и неговата не по-малко противоречива хронология.
Разбира се, подобен анализ сам по себе си е едно непосилно предизвикателство към българските пишман-анализатори, които всеки ден се кълнат пред олтара с написан на ръка надпис “Евро-атлантизъм”. Естествено, за тях по-важното е да се кръстят пред “Олтара на Деня“, бил той Атлантически, Брюкселски или Анадолски. По-важното е в този момент да има няколко микрофона, да отекват добре отрепетираните въпроси и отговори, внушаващи че имено ТЕ са най-преданите пазители на евроатлантическия храм, чийто светци тепърва предстоят да бъдат изографисани. Защото евроатлантизмът като геополитически феномен е не само сложен, той е противоречив.
Но да се върнем към причините за тази ”грешна стъпка” в двустранните отношения между САЩ и Великобритания, в така наречения “колективен Запад“, или още по-стриктния термин на Англо-Саксонския свят. Този “гаф“ не датира от 20 януари 2025 г. - деня на инаугурацията на Доналд Тръмп, още по-малко има отношение към неговата непредвидима и непредсказуема персона.
Една бърза отметка.
Да си припомним друг един американския президент - Франк Делано Рузвелт, който според спомени на неговия син Елиът Рузвелт в автобиографичната книга “Както го видях“, “е виждал Великобритания и нейната имперска система като много по-голям противник на Съединените щати от Съветска Русия“. (?!)
Как да обясним подобно отношение?
Но за този период малко по-късно. Странната дихотомия, включваща симбиозата “обич-омраза“, която в прав текст означава: “колкото и да си ми близък, налага се да те унищожа“, датира от самото създаване на САЩ като независима държава с прокламацията на Декларацията на Независимостта. Както е известно, този документ провъзгласява, че от този момент (4 Юли 1776) 13-те колонии, които - да не забравяме, през последните 7 години са във война с Британската империя, стават “свободни и независими щати“. Да припомним част от този текст, визиращ това “особеното отношение“: “Историята на днешния крал на Великобритания е история на непрекъснато ощетяване и грабежи, които без изключение имат за пряка цел установяването на абсолютна тирания в споменатите щати“.
Това е не само първото послание, но и когнитивната матрица, която от този момент ще бъде импрегнирана в народопсихологията на американците по отношение на Британската империя като анти-теза на новосъздадения Американски политически проект. Разбира се, както обикновено, нещата са по-сложни. Вече като независима държава, САЩ решават да разширят своите граници на север. Но този път, Канада - колония на Британската империя, изглежда се подготвя добре. В нейните редици е включено и местно население, т.н. индианци, (Iroquois Confederacy, Конфедерацията на ирокезите), които не само изключително добре познават терена, но са и доказани опитни бойци. Моментът е удобен за така дългоочакван реванш спрямо новоосвободените колонии, наричащи се вече Съединени Американски Щати. Британците успяват да нахлуят дълбоко на юг в американската територия, и малко известен исторически факт… превземат Вашингтон. (Друг също малко известен факт е, че Белият Дом е опожарен, а за известно време е кръстен с подигравателното име “Черния дом“). Следователно още от зората на “особеното отношение“ между Великобритания и Америка съществуват взаимоизключващи експанзионистични амбиции. Те, както и респективните сфери на виляние, ще бъдат нормативно “обуздани“ от “усмирителна ризница“ на Доктрината Монро от 1825 година (на името на президента Джеймс Монро), чиито принципи сегашният 47-ми президент Тръмп намира за особено привлекателни и валидни. Разбира се с уговорката, че геополитическите играчи този път са съвсем различни, но смисълът е същият.
Малко контекст, за да вникнем в промисъла на този документ. Десет години по-рано, през 1814 г., по време на войната между САЩ и Великобритания, както вече споменах, британците превземат Вашингтон и изгарят не само Белия дом, но и Капитолия. Символизмът на този акт: е централните институции на държавността са разрушени, ерго - също и вашата държава. Тази травма ще остане за дълго време жива в съзнанието на американския политически елит. Без съмнение, историческото негодувание към британците е изиграло съществена роля при формирането на доктрината Монро, която ще предопредели през следващите два века съдбата на двете Америки. Все пак, кое е онова, което прави толкова привлекателна доктрината Монро днес в епохата на “прелъстената и изоставена глобализация“ и задаващата се епоха на континенталната автономност. Струва си да си припомним нейните основни принципи:
(1) Съединените щати няма да се намесват във вътрешните работи или войните между европейските сили;
(2) Съединените щати признават и няма да се намесват в съществуващите колонии и зависимости в Западното полукълбо (Особено това е валидно за намерението на Великобритания да поддържа влиянието си във Венецуела, както и в Британска Гвинея).
(3) Западното полукълбо е затворено за бъдеща колонизация;
(4) Всеки опит на Европейска сила да потисне или контролира която и да е нация в Западното полукълбо ще се разглежда като враждебен акт срещу Съединените щати. Стилистиката на този безапелационен, откровено агресивен тон навежда на мисълта, че е писан от току-що назначения държавен секретар Марк Рубио под личната диктовка на Доналд Тръмп в духа на МАГА и изграждането на “Крепостта Америка“. Парадоксалното е, че този документ е писан точно преди 200 години, в далечния 19 век. Как се развива “специалното отношение“ в 20 век?
Следва
