/Поглед.инфо/ Г-н Петър Волгин беше любезен да ми предложи да изразя на тази конференция своето становище по повод динамиката на европейско американските отношения. Това и ще направя.

1. Но смятам за задължително да започна анализа на този фундаментален проблем с неговото влияние върху българската политическа реалност. Под евроатлантизъм досега беше прието да се смята непоклатимото единство на американския и европейския политически свят. Именно това единство през последните месеци изтече в историята и с това нанесе непоправимо поражение на официозния български политически живот.

Това не е отклонение от същината. Напротив, да се започне този анализ с българската гледна точка, а не от абстрактни позиции, според мен е начин да се обвърже глобалната проблематика със спецификата на българската гледна точка. Затова и тук, както и на други места, начинът, по който глобалната геополитическа проблематика, която днес се разгръща в постглобалния свят /да, това е правилния термин/ е интересен с това как той модифицира българската политическа реалност. Същината на проблема е, че обективния процес на геополитическо раздалечаване между САЩ и Европа, който не е илюзия на анализаторите, а сурова обективна реалност, представлява от българска гледна точка една мегатонна експлозия в самите основания на българския т.нар. политически модел и в дълбинната мотивация на българския, прости Господи, политически елит. На практика появата на тази геополитическа дистанция между двата центъра на евроатлантизма се оказва, че е разрушаване на самата смислова основа на досегашния геополитически процес. Може да се каже просто, че оттук нататък терминът евроатлантизъм изчезва от политическата практика в Европа и в САЩ. С други думи терминът евроатлантизъм може да се използва само с кавички, като нещо несъстояло се, и отминало, а най-добре е, разбира се уважението към обективните факти да не ни позволява да използваме този термин изобщо. Да си спомним – съвсем доскоро видни български политически функционери се причестяваха в единий светъл евроатлантизъм, лечител на всички обществени недъзи, ръководители на политически сили се кълняха сутрин и вечер – и каква досада беше това, Боже – в непреходността на евроатлантическия идеал. Геополитическото статукво изглеждаше един път завинаги състояло се и неподлежащо не само на промяна, но и на съдържателно тълкуване. Светът, според българската управляваща класа се беше състоял успешно и българската геополитическа „ориентация” се възприемаше като нашата „свещена крава” . След края на евроатлантизма българските геополитически аксиоми, българското геополитическо верую е отречено. Това не е дребно неудобство, както се струва на някои самообявили се анализатори и пророци. Всъщност, появата на увеличаващата се всекидневно дистанция между САЩ и ЕС не само създава проблем в тълкованията на единството, а решително унищожава задължителния до ден днешен „положителен образ на желаното бъдеще”. Краят на евроатлантизма представлява невъзможността на българските държавни „мислители” да продължат да обосновават българската политическа реалност. В този смисъл разрухата на евроатлантизма, неговата невъзможност днес слага край на българските идейно-политически спекулации. От днес нататък идеологическите основания на управляващата политическа класа на България са разрушени, тя е не само деморализирана, но и окончателно делегитимирана. Делигитимиран е целия политически курс на българската политическа класа през последните 35 години.

Затова, всяко въведение в този проблем изисква от обективния изследовател да признае дълбинната катастрофа в самите основания на днешния български политически живот. Днес българската политика започва оттам, където свършват морала и легитимността, но започва хаоса, който не се поддава на никакво рационално мислене.

2. Силите, които разрушиха досегашния евроатлантизъм, работят от двете страни на Атлантическия океан- в САЩ и в обединена Европа едновременно. Америка преживя може би най-значимия политически поврат през последното столетие. Днес, геополитическия курс и геополитическата култура на САЩ са изолационистки. За пръв път след 1823 год. САЩ реализират последователно изолационистка концепция като ядро и императив на своята външнополитическа доктрина.

Думата изолационизъм вече намери място в речника на българската журналистика и на българските политици.Но смисълът все още не е усвоен и разбран. Все още предстои българският политически естеблишмънт и съпровождащата го журналистика да усвоят същността на изолационизма като геополитическа концепция. А това е принципа, че заемайки изолационистка позиция, Америка обръща гръб на света, очертава своя кръг на интереси в тесния периметър на двете Америки /като спрямо страните в двете Америки САЩ запазват своята експанзионистка природа, вярвайки, че Южна и Централна Америка представляват просто задния двор на САЩ/. Спрямо целия останал свят, обаче , американското ръководство действа право противоположно на неоконсервативната външнополитическа линия.Американските неоконсерватори /т.е. неоконите/ вярват, че Америка трябва да влезе в Света, да го подчини и усвои, да ръководи и да възпитава цялото човечество за негово добро. Диаметрално противоположна е концепцията на изолационализма – САЩ не се интересуват от процесите на света извън двете Америки, стига никой от света да не се опитва да се меси в американския геополитически тесен периметър.

Обикновено тази концепция естествено се съчетава с т.нар.”реалполитик”. На практика това означава , че американската държава не воюва по хуманитарни, идеологически, морални и др. подобни причини. Напротив, САЩ воюват само когато е засегнат материалния им интерес. Това означава, че никакви хуманитарни измислици, никакви нагласени морализаторски тези и аргументи, никакви идеологически абстракции не могат да вкарат в действие американските Въоръжени сили. Тези сили не воюват за „човешки права”, или по джендърни причини и в защите на лгбт. Накратко, никакви либерални абстракции и идейни конструкции не могат да привлекат вниманието на американските Въоръжени сили.

Това е качествен, същностен, радикален поврат в самосъзнанието на американския политически управленски елит.

Всичко това оформя облика и съдържанието на най-новата американска Доктрина за национална сигурност – а това е документ, който изразява най-дълбоките нагласи и смисли на американското управление. Нямам време за подробен анализ на този най-нов американски държавен документ. Но отделни положения в него трябва да бъдат посочени, тъй като добре илюстрират съчетанието от изолационизъм и реалполитическа методология на държавно планиране. Напр. американските Въоръжени сили ще бъдат усъвършенствани до степен да побеждават във всички условия и конфликти на всяко място в света. Но конкретен противник не е посочен, с изключение на обичайните врагове от рода на терористи, наркотрафиканти и др. подобни.

Но Русия не е противник, а само „управляема заплаха” – а това означава просто, че екипът на Тръмп предпочита да вижда в Русия търговски партньор, а не враг. Китай в тази доктрина също не е враг, а „сериозна потинциална заплаха”, на която, обаче може да се предложи „честен мир” с шансове Китай да приеме такова предложение. По-нататък. САЩ са готови да воюват винаги и навсякъде по света, когато са засегнати техни материални интереси. Но те предпочитат, все пак търговията пред войната.

По особено красноречив начин са описани в новата доктрина европейско-американските отношения. Именно тук по този въпрос особено контрастно в доктрината се проявява новата логика на американското държавнополитическо мислене и действие: ако Европа реши да воюва с Русия, тя разбира се, е свободна да го направи. Но това по никакъв начин не ангажира САЩ, най-многото, което може да се очаква е САЩ да продадат на Европа необходимото за целта оръжие. Очевидно е, впрочем, че това отношение към Европа поставя НАТО в една изцяло имагинерна плоскост. Американското отношение към Европа не подлежи на промяна и в обратния случай – когато и ако не Европа нападне Русия, а Русия нападне Европа. Това, казано накратко не може да бъде причина бомбардировачите Б52 да излетят от своите бази. И в двата случая, независимо от това кой кого напада, според новата доктрина, САЩ са еднакво незаинтересувани.

„Америка на първо място” – този любим главен лозунг на Тръмп най-добре сумира новото отношение на САЩ към себе си и към света: Америка решава преди всичко своите проблеми, такива, каквито те са и каквито ги вижда американското ръководство. Интересът на САЩ към останалата част на света се формира на остатъчен принцип – „ще помислим за вас, когато и ако решим своите проблеми”.

Разбира се, САЩ са отворени сега и завинаги за търговия с целия свят – но само тогава, когато партньорите в търговията предлагат честни условия, т.е. изгодни за Америка.

Време е да се свикне с това – в света действа една нова Америка. Тя няма намерение повече да поддържа глобалния ред и няма да плаща за колективната сигурност, тази нова Америка държи на правото да има последната дума и запазва свободата си съвсем в духа на политическия реализъм да избира сама момента, когато ще удари когото иска. Да, това не произтича от доктрината Монро, но все пак е 21 век, а не 19-ти.

3. Различни сили действат в Обединена Европа. Но те резултират в същото – ЕС се отдалечава от САЩ не поради външен натиск, а поради особеностите на своето собствено вътрешно развитие.

В историческа Европа винаги е присъствал един обединителен импулс. Така е от времето на Карл Велики и оттогава та до днес – обединителните войни на Наполеон, чрез които той е смятал, че духът на новото време, т.е. френския революционен дух, т.е. духът на Френската революция завладява Европа. Именно този дух, впрочем, е тласкал Наполеон в неговата руска авантюра. По-близко до Новото време, следва да се признае и да се знае, че нацистките ръководители на Германия също са виждали Европа обединена – обединена около идеите на нацисткия райх и около ръководната роля на хитлерова Германия.

Първото исторически мирно обединение на Европа започва в средата на 20-ти век и следва да се признае, че то започва успешно и продължава да бъде успешно дълги години след началото. Обединена Европа има своите хубави дни, особено във времената на славното тридесетилетие. През последното тридесетилетие, обаче и особено ясно това се вижда в най-ново време, в наши дни, обединителния творчески дух деградира. Днес обединена Европа е във властта на други сили, които тласкат европейските страни към едно хипербюрократично, политически безумно и безизходно състояние. Това започна в периода, когато на мястото на идеите за „цветущото многообразие”дойде представата за абстрактното тъждество, т.е. за унифицираната, уеднаквена Европа, жертва на хипербюрократични абстракции и на троцкиските илюзии за това ,че европейските нации могат да бъдат просто щати в едни „Европейски съединени щати”, които премазват цялото многообразие на качествените различия в културата, националната самобитност, историческата специфика и самобитийната идентичност, характерни за всяка отделна европейска нация.

Днес Европа е във властта на господстващите хипербюрократични илюзии, които унищожават културноисторическата идентичност на европейските народи.

Над националните демокрaтични култури на всички европейски страни е възтържествувал днес хипертрофирания частен интерес на т.нар. европейска управленска върхушка. С др. думи днес, Обединена Европа е бойно поле на което се сблъскват интересите на отделните нации и техните демократично избрани национални елити от една страна, и от друга интересите на централната управляваща европейска върхушка, които интереси претендират да бъдат всеобщи. Великият германец, но едновременно и велик европеец, гордост не само на германската, но и на цялата европейска култура Г.В.Ф. Хегел би казал с основание, че днешна Европа е под властта на умъртвяващото „абстрактно тъждество”. Великият германец вижда като залог за развитие не абстрактното тъждество, а конкретното тъждество като единство от различия, като единство вътре в различията и чрез тях, т.е. това, което ние днес наричаме „свободен съюз на суверенни нации”.Умъртвяващия призрак на абстрактното тъждество т.е. на бюрократичната уравнителна абстракция е главната причина днес обединена Европа с бързи темпове да губи своята историческа и културна субектност.

Залязваща Европа /съвсем в смисъла на О.Шпенглер/ днес губи своята културно историческа определеност. Но от това следва загуба на политическа и икономическа субектност.”Днешна Европа е гробище на скъпи покойници”- пророческия дар на Достоевски, който описва Европа по този начин днес е валиден и очевиден.

Главният белег на днешния европейски залез е бързото оттичане от Европа на капитали, производителни сили, творчески импулси и човешки способности. Цялото това европейско достояние днес тече преди всичко към САЩ, но също така и към Китай. Днешна Европа е загубила своите импулси за историческо развитие, вместо това тя днес събира сили не за историческо творчество, а за война. Историческият противник е налице, той е на мястото си от векове. В тази война на „новите европейци” срещу старата Русия в Брюксел не се надяват и не очакват американска помощ. Европа ще трябва сама да се справя с поредното историческо предизвикателство.

Всъщност, така изглежда света само във визията на брюкселската бюрокрация. На практика, обаче европейското развите определя друго бъдеще на днешна Европа.

Днес ЕС минава през изключително тежка криза от късно съветски тип. В резултат Европа губи субектност и ресурси, предстои по нататъшна „перестройка”, под влияние на тези институции и фактори, които все още не са загубили напълно своята субектност. Това са:

  • Стари кралски семейства и монархически домове, които още сега са готови да създават алианси от типа „синята кръв срещу всички останали”

  • Разбира се Ватиканът, с всемогъщия институт на Католическата църква.

  • Старата поземлена аристокрация, запазена на много места в Европа, като напр в Австрия, Германия и особено във Великобритания.

  • Отделни нации и национално ориентирани елити

  • Агресивно религиозни течения- такива като исляма, при това под огромното влияние на ислямския шариат

  • Международната глобална финансова мрежа – Сорос, Ротшилд и др.

  • Международни криминални картели – специализирани преди всичко в наркотрафик, сексиндустрия и търговия на черно с оръжие.

  • Чуждестранни суверенни играчи – Китай, Русия, САЩ

Това са центробежните сили, които днес пред очите ни вземат връх в „Обединена Европа”. Днешна Европа фактически е безпомощна пред обединеното влияние на изброение сили и фактори. Единственото спасение за „райската градина на Борел” е демократичната воля и борба на европейските народи, която те водят и предстои да водят в името на своя демократичен исторически суверенитет.

И назад към България: българският политически управляващ елит е така политически заслепен и толкова идеологически безпомощен, че не можем да очакваме от него адекватни националноотговорни геополитически решения във тази сложна историческа ситуация. Той е отвъд срока на своята политическа валидност. Други сили трябва да започнат да решават тези съдбовни за страната ни геополитически уравнения. От рода на днешните антисистемни политически формации.