/Поглед.инфо/ Анжел Вагенщайн: “Да си върнем Бузлуджа без диктатура на пролетариата, но и без диктатура на олигархията и парите”.

За Анжел Вагенщайн, който изповядваше, че се чувства повече антифашист, отколкото евреин, има място на поредния конгрес на БСП. Но дали ще го “поканят” сега, щом в края на живота му не го направиха нито веднъж. Защо? Ами, точно заради това, което той излага в писаните си слова отдавна, но като че са казани сега. В основата им са двете главни неща - идеята и идеалът, които се изпогубиха през годините. А не трябва ли именно те да определят действията на социалистите у нас? И те да “раздават” постовете?

Джеки си отиде от тоя свят токущо навършил сто години, но словото му днес е от живо по-живо и то търси своите читатели и слушатели.

Сега пак сме пред конгрес на БСП. И пак е същото - олигархията, парите, лазенето пред капитализма и неговите момчета за всичко, забравата... Тогава, преди години, залисани в личностни битки за място “горе”, социалистите не чуха Джеки, не чуха и гласа на интелигенцията. И се сринаха. Дали ще ги чуят сега? Или отново няма да си върнем Бузлуджа? Истинската, високата!

Серенада за балканска гайда”, Анжел Вагенщайн, публицистика, изд. “Синева”, 2015 г.

Не крия възгледите си, нито етноса. Нямам основания да крия, че съм евреин, че съм социалист, че не обичам капитализма. Но знаете ли, че за първи път в живота си влязох в Партийния дом едва след 1989-а? Като някакво селянче гледах тия мраморни стълбища...

През 1990-а Александър Лилов ме взе от улицата и ме направи член на Председателството (бившето Политбюро) на СП заедно с Йордан Радичков и Светлин Русев. Лилов имаше усет за мястото на творческата интелигенция в създаването, укрепването и спасяването на идеята и на идеала. Затова кани трима от тях веднага след 10 ноември. В началото на април 1990-а, когато БКП трябваше да забрави комунистическите си символи, да смени името си, Лилов беше много притеснен. Почти разплакан, той ме вика в коридорите - ,Джеки, трябва да махнем сърпа и чука. А Конгресът няма да приеме това. Само ако ти измислиш как да го предложим, ако го чуят от теб, може да има шанс това да стане”.

Тревогата на Лилов идваше от това, че конгресът беше много нахъсан, че хората в него, обкръжени от омраза и от демонтиране на цялото ни социалистическо минало, бяха в кръгова отбрана срещу всичко, което идеше отдясно....

Разказах им нещо, което хвана хората за гърлото. Ето я историята. Ваня, съпругата на Захари Жандов - моя първи режисьор, археоложка, работила дълго време в едно помашко село в Родопите и живяла в дома на местно семейство. Бабата я заобичала много и когато Ваня трябвало да се прибира в София, възрастната жена свалила от шията си една муска. Представлявала кожена торбичка, зашита с кожени конци - омазнена от тялото. В помашкото семейство били, разбира се, много вярващи мохамедани. Бабата й казала: „Това, мила, ще те пази от болести и лошо око. Баба ми го е дала, тя го има от баба си, а аз го давам на теб. Пази го!”

И Ваня получава този подарък от едно мюсюлманско семейство. Тя все пак е учен и в София решава да види какво има вътре в тази омазнена кожена торбичка. И с едно ножче за бръснене много внимателно срязва ивиците. И вътре намира...кръст! Православен кръст! Цялата зала бе притихнала и ме слушаше. Накрая им казах: „Другари, превърнете сърцата си в муски, сложете сърпа и чука в сърцата си и ги пазете! Но сега трябва да се сбогуваме с тях.”

Аз плачех, Лилов плачеше, целият конгрес се развълнува и всички гласуваха да отстраним сърпа и чука от символите на преименуваната в „социалистическа” бивша комунистическа партия. […]

Много илюзии ми станаха ясни. Преживях заедно с всички мои връстници и заблуди, и красиви моменти, и спадове. Преглъщахме горчиви лъжи. Но главното, което остана в мен, е носталгията по едно по-добро човечество, по един по-добър свят, в който да няма толкова много бедни и толкова много безсрамно богати. Питам се дали някога ще дойде време хората да мислят по-малко за пари и повече да се вълнуват от духовните ценности на битието? И като виждам какво става из нашите простори, ставам активен участник в съпротивителното движение не само срещу фашизма и тоталитаризма, но и срещу демокрацията в българския й вариант![…]

Дълбоката криза на БСП и въобще на левицата според мен се дължи преди всичко на нейното задълбочаващо се идеологическо обезличаване, страхлив стремеж към „снижаване” и сливане с околната среда – с други думи отказ от ясно изразена лява индивидуалност, отказ от защита на вековната ценностна система на левицата, както и бюрократична апатия при системно провежданата от десницата стратегия за нейното демонизиране, за фалшифициране на отделни събития и периоди от историята й.

Премълчаването, равнодушието, мързеливият отказ от активен отпор срещу драстичните фалшификации на исторически събития, нежеланието да изразяваме публично и ясно своята гледна точка всеки път, когато подмяната на истината се върши от отделни личности и медии, постепенно деформира – особено при по-младите поколения – представата за БСП и за случилото се при един нееднозначен и относително кратък исторически период, несравним с многовековното утвърждаване на капитализма и безчовечния колониализъм като икономическа и държавно-правова система. Целият кървав двайсети век – арена на войни, насилия, преврати, политически убийства и революции, бе сведен и от високите коридори на властта, и от уличните ни кресльовци и от медийните манипулатори единствено до обвинения за извършени действителни или мними грешки и грехове след Девети септември 1944 г. Така от историческата памет на нацията съзнателно и системно се изтрива генетичният спомен за вините и виновниците за събития от първата половина на миналия век[…],нощните преврати и безчинствата на полиция и жандармерия, за главните виновници и последствията от въвличането на България в губителни войни, и още, и още престъпни деяния, срещу които са се възправяли и са давали безчислени жертви онези, обреклите се на народа и жестоко преследвани, с цели родове обречени на зандани и бесилки, а днес обозначавани с веселяшкото „червени боклуци”. Познават ли младите тези старателно изтривани странички от нашата история? И откъде ли ще ги узнаят, щом и ние млъкнахме!

Критиците на социалистическите практики и нейните пороци, противопоставяйки им успехите на класическия капитализъм, съзнателно пренебрегват факта, че капиталистически системи са не само Англия или Германия, но и бедстващите бивши колонии Бангладеш и Сомалия. Така че успешните или неуспешни системи, тяхното усъвършенстване или упадък са въпрос на вековни процеси и проблемите им едва ли ще се решат до следващия понеделник. А обществените различия и сблъсъци, независимо от политическата окраска и идейни мимикрии, се свеждат при крайна сметка до зони на влияние при решаване проблемите на собствеността – държавна, обществена, кооперативна и лична, нейните видове и начини за придобиване. Собствеността! И на този кръстопът се разминават „левият” от „десният” избор и стратегическите проекти за бъдещето на нацията и на света. Но на тема собственост – причина за сблъсъци от личностни интереси до кръвопролитни национални войни – по-подготвен и по-убедителен от мен май че е обявеният за пророк на хилядолетието Карл Маркс.[…]

Като категорично и без недомлъвки отричаме (отричаме ли го?) самохвалството и откровените заблуди на пропагандистките централи от тоталитарното ни минало, ние престанахме да разясняваме, че реалният, а не теоретическият социализъм е един труден исторически път за преодоляване бедствията на капитализма. А той, капитализмът, от своя страна противопостави целия си гигантски икономически и военен потенциал от явни и тайни механизми за сриване на младата и налучкваща неутъпканите си пътища социалистическа система. Знаят ли това младите?

– Никога досега не бе изразено ясно и четливо нашето отношение и разграничаване от деформациите, грешките и греховете, извършвани от името на партията;[…] Никога и по никакъв повод не бе даван системен отпор на съзнателната злоупотреба с любимата фраза на политици – от бивши президенти до бъдещи министри, за случилото се, според техните думи, „по време на комунизма”. Знаят ли младите, че никъде на планетата не е имало такова време, никога и никъде не е съществувало комунистическо общество. То бе един далечен исторически хоризонт, утвърден като идеал на световното комунистическо движение – както никога и никъде все още не се е състояло Царството небесно, към чиито хоризонти води Църквата. Ценностната система на католицизма отрече и осъди престъпните деяния на грешни „папи и патриарси”, на сиви или цветни кардинали, масовата педофилия и други извращения на църковния клир, но високо и далеч над всичко остават ценностите на християнството, тях Църквата не постави под съмнение! Точно тъй високо и далеч над всички злоупотреби, но и над клевети и люти клетви стои онзи велик световноисторически стремеж за преодоляване бедствията на капитализма, наречен социализъм!

Характерен порок на нашето социалистическо партийно ръководство през последните години е неговото все по-нарастващо господарско високомерие и нежелание за диалог с другомислещи социалисти – особено из кръговете на опозиционно настроената интелигенция, което доведе до пълното взаимно отчуждение, а понякога и развод по взаимно съгласие.

Това важи до най-голяма степен за левите творчески кръгове, с които диалогът бе практически напълно преустановен или заменен с все по-редеещи имитации на близост, чрез актове на съпричастие по повод годишнини и погребения. Или изтъкването като рекламно лого на великолепния, но един-единствен Ламбо, който естествено не е в състояние да замести цялото многообразие и сила на лявата духовност. А тъкмо представителите на творческата интелигенция са традиционните носители на духовните енергии на социализма!

И като знаем, че „не само с хляб се живее”, естествено е да поставим въпроса колко и какви дейци на културата и медиите днес участват в работата на висшите партийни структури? Колко и кои са те в парламентарната довчерашна „Коалиция за България” – сама по себе си криеща в названието си знаците на срамлив отказ от социалистическата си идентичност! Към кои хора на словото и изкуствата са се опирали политическите ни кампании? Оценяват ли на „Позитано” ударната сила не само на танковете Т-34, но и на песента „Вставай, страна огромная”, и невъобразимата по своя блясък армия на Изкуствата в битката на живот и на смърт с нацизма през Отечествената война? Знаят ли защо пред разстрела Вапцаров и неговите другари не са произнасяли речи, а са пели?

За съжаление голяма част от младите поколения, в миналото главни носители на идеала за един по-справедлив свят, основната ударна сила на Партията в тежките й битки с фашизма, днес като правило е равнодушна към подобни песни и враждебно настроена към идеите на социализма. Уви, привързаността към БСП носи все повече белезите на носталгичен спомен на възрастната и не винаги най-просветена част от населението за нещо добро, случило се през младостта му. Анализът на резултатите от изборите сочи една драматично обърната пирамида – тъкмо младите и просветените, в миналото главни поборници за идеите на социализма, днес имат тежки проблеми с историческата и родова памет!

Никъде по света – включително в Лондонското Сити и на Уолстрийт – не са забравени или забранени думичките „капитализъм”, „социализъм”, „експлоатация”, „работническа класа”, „хора на наемния труд”, „коопериране”, „солидарност”, заменени у нас с прагматични понятия от социалните практики, характерни не само за социализма, а вече и за всяко развито капиталистическо общество. Присъствието на тези понятия в ежедневната ни лексика не са непременно доказателство за политическа зрялост, но тяхното пълно отсъствие е белег на нарастващата политическа амнезия и социално равнодушие, излъчвано от левите седалки на Парламента.

[...] Предстоящото ни парламентарно и извънпарламентарно поведение нека бъде поведение активно, социалистическо, интелигентно, атакуващо, без иносказания и хитрувания, без страхливо оглеждане какво ще кажат на Запад за верността ни към спомена за миналите ни борби или за дълбинните ни духовни връзки с Русия, без дясно социалдемократическо говорене, за да се харесаме на бонзите в Брюксел. А нашата единствена и неотменима алтернатива на статуквото е искреното и активно съпричастие, солидарност и взаимодействие с хората на наемния труд и техните синдикални организации, срещу бедността, за равенство на видовете собственост и върховенство на Закона, с грижа за старите и болните, за забравените и изоставените, срещу мимикриите на национализма – включително срещу „левия” национализъм, пред зиналата и разширяваща се пропаст между отчайващо бедните и безсрамно богатите[…]

Нека си върнем Бузлуджа без диктатура на пролетариата, но и без диктатура на олигархията и парите![…]

Светът и днес няма да загине. Но според мен сега сме свидетели на най-дълбоката глобална криза на капитализма. Човечеството надживя кризата на това, което се наричаше „реален социализъм”, осмисли крушението на тази държавна система. Рухна системата, а не социализмът като всеобхватен проект за едно ново устройство на света. Призракът, който бродеше из Европа, както пише Маркс, ще продължи да си броди и да оказва влияние върху умовете и надеждите на хората. Доказва го фактът, че днес Европа се обявява за социален континент. Всички правителства – леви или десни, говорят за социални политики. Тази думичка „социални” не е паднала от небето, не ни е току-така подарена. Тя е резултат от много битки, включително и от съществуването на един свят, който се наричаше „социалистически” и упражняваше своя натиск и влияние. Така че планетата ни ще продължи да се върти въпреки дълбоката криза на самата ни цивилизация. И това се отразява върху всеки атом от битието ни. Колкото и да е странно, кризата в автомобилостроенето, във външната търговия, в курсовете на долара или днешната уникална криза, в която държавната машина на САЩ се самоуволни, са показатели за този износен капиталистически модел на обществено устройство, с отдавна изтекъл срок на годност.