/Поглед.инфо/ Основният практически проблем, пред който са изправени управленските системи на всички относително развити страни, когато осъзнават неизбежността на разпадането на света на макрорегиони и срива в глобалната депресия е (най-късно от 2011 г., когато най-накрая стана ясна фаталността на световната икономическа криза) е потискането на естественото спонтанно възмущение и протест на средната класа.
Този остатък от конфронтацията между Запада и съветската цивилизация се превърна в патерица за капитализма и освен това в хранителна среда за създаването на качествено ново общество от социални платформи (в бъдеще цифрови екосистеми).
Но оборският тор, дори социален, не е самоцел – и неговата обработка предизвиква съпротива, която при определени обстоятелства заплашва да стане разрушителна.
По време на Великата депресия отговорът на тогавашното унищожаване на дребната и средната буржоазия от индустриалните монополи е фашизмът, обещаващ повече от връщане на загубения просперитет чрез ограбване на „низшите“ съседи.
Първият отговор на информационната ера на същото предизвикателство е либерализмът, който изпълнява същата функция (просто идеята за национално превъзходство е допълнена от идеята за еднакво вродено превъзходство на безделниците и спекулантите над създателите и работници), а в по-слабо развитите общества (като балтийските държави, Полша, Турция и Украйна) и фашизация по старите индустриални модели.
Но това се оказа недостатъчно, тъй като фашизмът вече беше компрометиран, а твърде откровената лъжливост на либерализма (от 10-те години на миналия век това означава да служи на глобални финансови спекуланти срещу народа си) осигури както негативна селекция и ясна деградация на неговите привърженици, така и твърде бързо и отново, очевидното унищожаване на икономиките, които той обхваща.
До средата на 10-те години на този век изглеждаше, че Западът ще може да разшири относителната си стабилност чрез ново ограбване на Русия, като я тласне в СТО и чрез санкционната агресията, но мащабът на награбеното не се оказа очакваният. (Максималната нова награда е алуминиевата промишленост и водноелектрическите централи, иззети под контрола на САЩ в хода на „разкулачването“ на Дерипаска.)
В резултат на това нова стратегия трябваше да замени дневния ред: да отклони вниманието от въпросите за изплъзващия се просперитет, безнадеждни за властите, към проблемите на сигурността, чието решение властите могат поне да изобразят.
Катастрофата във Фукушима през 2011 г. може да е предвещавала промяна в глобалния дневен ред.
Но в явна форма тази подмяна беше извършена едва през 2015 г., когато брилянтната Меркел отвори вратите на Германия (и в същото време на Европа) пред милионни стада „бежанци”. Германските политици останаха на власт, принуждавайки всички народи на Европа да забравят за потреблението в името на физиологичната сигурност.
В Съединените щати малко по-късно проблемът беше разрешен чрез разиграване на ключовите слоеве на американското общество и балансиране на ръба на гражданската война – първо чрез изтласкването на Тръмп, а след това и на всяка нормалност като такава. Дори като се вземе предвид изненадващо точно калибрираната административна незначителност на Камала Харис, безчинствата на ЧЖИЗ не само парализираха волята на патриотичното мнозинство на Съединените щати при издигането Байдън до върха на властта, но и принудиха Америка да се моли за неговото здраве, така че символът на лудия, агресивен и в същото време безпомощен либерализъм, криещ се от всякакви проблеми в лицето на вицепрезидента, да не получи пълна власт.
След това глобално решение стана коронавирусната лудост, която се превърна в тотална вивисекция (тъй като пълноценни клинични проучвания на „ваксините“ не са завършени никъде и в повечето случаи дори не са били замислени). Животинският страх от смъртта изтри не само западната демокрация, но и западното консуматорско общество, като в редица случаи директно заменят пазара с купони за дажба, въпреки че все пак става дума за пари, а не за стоки.
Разбира се, основната задача беше дигитализацията на обществата, а основната от второстепенните беше финансирането на свръхпечалбите на "глобалната фармация" (по-голямата част от която беше благоразумно изкупена от глобалния американски бизнес в навечерието от избухването на коронавируса), но гарантираното подчинение на бедната средна класа изглеждаше важна задача.
Днес тя стои пред титана, който държеше цялата световна икономика на плещите си продължение на 20 години, - пред Китай, и действията на неговото ръководство ще определят бъдещето не само на китайците, но и на цялата световна цивилизация.
В продължение на 40 години китайците живееха по-добре почти всеки ден, отколкото вчера, и са свикнали твърдо да вярват, че утре ще живеят още по-добре. Ясното съзнание и навик за това бяха в основата на политическата стабилност на нов Китай, безпрецедентна при такъв висок икономически растеж.
И сега тази реалност свърши. Може ли Китай да изпадне в лоша цикличност?
Пред лицето на тази заплаха всички враждуващи групи от китайския елит се оказват „в един и същи окоп“, „гръб до гръб“ – като Русия и Китай пред лицето на агресията на Запада, който осъзнава предстоящата си агония.
Дали ще успеят да оставят настрана своите вражди (понякога, без преувеличение, хилядолетни) и всъщност да се обединят около единен управленски център за спасението на така убедително прокламираната от тях китайска нация? Това най-накрая ще се покаже идната година.
Превод: В. Сергеев