/Поглед.инфо/ Днес в навечерието на 200-годишнината от рождението(5 май 1818 г.) на великия мислител – философ, икономист, социолог, историк, политически теоретик, а заедно с това велик революционер, Карл Хайнрих Маркс, следва да отбележим не просто неговата роля в обяснението на света. Тук може да припомним думите му, че „Философите само по различни начини са обяснявали света, а задачата е той да бъде изменен“(Karl Marx „Thesen über Feuerbach” – These 11 “Die Philosophen haben die Welt nur vorschieden interpretiert, es kommt aber darauf an, sie zuverandern”).

Определено неговото дело - Марксовото учение действа като ключов идеен фактор за промяна на света от момента на неговото формиране до ден днешен. А без да сме големи прорицатели може да прогнозираме, че революционният дух на марксизма ще бъде и утре сред ключовите идейно-философски фактори за хуманистично преобразяване на човешкото общество на глобално равнище.

Силен удар върху влиянието и въздействието на марксизма по целия свят в края на ХХ век оказва крахът на „Червения проект“ в бившия Съветски съюз и страните от Източна Европа. Както често се случва в историята успехът има много бащи, но провалът е сираче, от което нерядко се отказва и собствената му майка. Но нека да помислим логически коя е «майката» на провала на социализма в бивщия СССР и страните от Източна Европа? Не е ли марксизмът?

Тук, разочаровайки противниците на Марксовото учение, ще попитаме нима «Червеният проект» претърпя крах защото си бе поставил за цел проповядвания от марксизма действен социален хуманизъм – социално равенство, справедливост и солидарност? Следва да признаем, че понякога общественото съзнание и социалната динамика демонстрира учудваща ирационалност. От гледна точка на обществения прогрес всяка контрареволюция без да отричаме, че тя има някакъв свой вътрешен рационализъм, но демонстрира отвратителен ирационализъм предвид цялостното обществено развитие. Контрареволюциите в бившия Съветски съюз и страните от Източна Европа, довели до разпада на „социалистическата общност“ и СССР, не са изключение от това правило.

Но все пак, следва да посочим и онова, което създаде „рационализма“ на контрареволюционния преврат в „социалистическата общност“, начело на която бе Съветския съюз. Тук безспорно следва да се започне с това, че като предпоставки за контрареволюционния процес могат да бъдат посочени такива нерешени проблеми в рамките на тази общоност като:

  • Усъвършенстването на моделите на социално-икономическа динамика в условията, когато се изисква преход от екстензивен към интензивен тип развитие, ускорено развитие на научно-техническия прогрес, стимулирането на върхови постижения, както на равнище редови труженик, така и на равнище отделна стопанска единица;

  • Реформиране на политическата система, нейната постепенна децентрализация и развитие на социалистическата демокрация в посока на разширяване на участието на трудещите се във вземането на политически решения, както на централно, така и на местно равнище, създаването и внедряването на модели за трудово самоуправление;

  • Разработката на нови нетривиални начини и форми на взаимоотношения и взаимодействия между различните социалистически страни в посока на разширяване на възможностите за проява на творчество при усъвършенстване на пътищата, методите и формите на социалистическа интеграция;

  • Подготовката на нов формат на взаимодействия със световния империализъм, който убедил се, че пряката военна атака при условие на ядрен паритет е невъзможна, тръгна към търсене на нови платформи за борба със социализма, в лицето на т.нар. „организационно-психологически войни“(Следва да се има предвид, че организационно-психологическите войни, подготвени и осъществени от империализма заимствааха редица методи и модели на действие от учението на Грамши за хегемонията).

Никоя от тези задачи не бе решена в необходимия обем и качество, които да гарантират устойчивост на системата, така както са решавани в предходния период редица други къде по-сериозни предизвикателства. Така например между ключови страни поели по социалистически път на развитие се стигна до сериозни конфликти и враждебност. СССР и страните на социализма от Източна Европа до края на своето съществуване, въпреки положените усилия, така и не успяха да решат успешно прехода от екстензивен към интензивен модел на социално-икономическо възпроизводство.

Ранните социалистически общества, създадени в СССР и страните от Източна Европа, за които днес често се използва термина «държавен социализъм», се формираха като такива на специфичен етап на своята социално-икономическа и политическа динамика. Това бе етап, който изисква значителна концентрация на фактори и ресурси в един център за да може да се осъществи процес на успешна индустриализация. А както е в случая със СССР и на мобилизация на всички сили за отблъскване на открита външна агресия. В този смисъл тези общества обективно израстнаха като централизирана система, изявила своите превъзходящи качества в периоди на изключителни екстремални условия. Държавата стана основен икономически и политически субект. Чрез йерархическите структури на централизираните държавни механизми се осъществяваше предприемаческа дейност и се реализират разпределителните процеси, осигуряващи балансирано социално развитие. За доиндустриални общества каквито бяха мнозинството от страните на бившия „държавен социализъм”, когато започна социалистическото строителство, индустриализацията от централизиран тип бе единствено възможната успешна и социално приемлива алтернатива. Да не говорим, че както е в случая със Съветския съюз възникнал и развивал се в условията на подавящо империалистическо обкръжение централизираният политико-икономически модел дълго време, поне до създаването на съветското ядрено оръжие, бе също така единствената жизнена алтернатива.

Несъмнено този модел на социална динамика имаше своите негативи. Акцентирането на „действието отгоре” в определена степен лишаваше масите от проява на инициативност. Не бива да се забравя и другия момент, че във всяка йерархична структура е заложена тенденция на бюрократизация. Изграждането на значителен бюрократичен апарат, създава предпоставки да възникне възможност, при липса на достатъчен контрол този апарат да започне да се развива на основата на собствени закономерности и да тръгне да търси свои цели. А последните постепенно във времето да се различават от целите на обществото като цяло.

От съществено значение за формиране на условия за поражение на СССР и източноевропейския социализъм в «Студената война» стана преструктурирането на ядрото на капитализма и формирането на т.нар. «неоконсервативни-неолиберални модели» на функциониране. В рамките на неолибералния модел рязко са снижени данъците на имущите слоеве, на богатите, на капиталистите. Съответно това доведе до увеличаване на нормата на капиталовото натрупване. Свободните капитали се устремяват към новите сектори на икономиката – информационните технологии. Това стана фактор за качествен скок на американската и западната икономика през 80-те години на ХХ век. Въпреки че реалната заплата на американците спада, доходите на американските домакинства растат за сметка на мощно развитие на потребителското кредитиране. Това от своя страна създава вълна на свръхпотребление, която пък «тегли» развитието на новите технологии.

Макар че това развитие на потребителското и прочее кредитиране да води във времето към това САЩ и Западът като цяло да започнат да натрупват гигантски дългове, станали една от причините за днешната системна криза, в дадения момент на 80-те години това играе специфична роля в отношенията със социалистическия свят. Потребителският бум за 2/3-ти на западното общество предизвиква в страните на социализма, особено в Източна Европа и СССР, заблуждението, че именно капитализмът създава масово материално благополучие. Формират се неизживени до днес илюзии, че социализмът е стагниращо общество, което не може да осигури подобни потребителски стандарти и технологическо развитие.

Но несъмнено ключовата причина за победата на контрареволюцията е в това, че вместо да се тръгне по пътя на реалното обновяване и преодоляване на неминуемите недостатъци на ранното социалистическо общество, каквото бе това в СССР и Източна Европа,част от най-висшата партийно-държавна номенклатурна върхушка тръгна по друг път – този на социално-класово, национално и цивилизационно предателство, водени от егоистични интереси.

На практика реставрацията на капитализма е инициирана от Горбачовата „перестройка”. По своята същност «перестройката» стана процес на отказ на споменатата по горе част от най-висшата партийно-държавна номенклатура в СССР от «Червения», от «марксисткия проект». Несъмнено подобна ситуация не може да не нанесе дълбоки поражения на общественото съзнание.

В крайна сметка крахът на СССР и източноевропейския социализъм доведе до:

  • Геополитическо и цивилизационно превъзходство на Запада, имащо като резултат създаването на еднополюсен свят и осъществяването на обективния процес на глобализация, т.е. социо-културна, стопанска и прочее интеграция на света, във формата на американски глобализъм;

  • Утвърждаване на неолибералния/неоконсервативния модел в страните от Запада, съответно „износ“ на производството в страни от Азия и други с ниска цена на работната ръка и благоприятен климат. По този начин се дава началото на т.нар. «Азиатски цикъл на капиталово натрупване». Той във времето започва да измества «Американския цикъл на капиталово натрупване». Така стартира „деиндустриализацията“ в страните от ядрото на глобалния капитализъм. Последната до голяма степен стана резултат на износа на капитал от тези страни, търсещ максимизация на печалбата, както и следствие от установяването на модел на възпроизводство, където вместо стоки започнаха да се произвеждат „пари“;

  • Дълбока криза на марксизма като идеология и на комунистическото движение, като организирана сила, основаваща се на тази идеология, загуба на привлекателност на социалистическите и комунистическите идеи, превръщане на бившите републики на СССР и страните от Източна Европа в периферия и полупериферия на капитализма, социодемографска катастрофа в значителна част от пространството на бившия «реален социализъм».

В смисълът на последната точка от гореказаното може да се разбере дълбокият ирационализъм заложен в схемата «смяна на системата», т.е. отказа от «Червения проект», в чиято основа е Марксовото учение, жертва на която схема станаха обществата в бившия СССР и страните от Източна Европа.


Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели