(визитка)
Стефан Вълдобрев е роденна 20 май1970г.в Стара Загора. През 1993г. завършва актьорско майсторство в НАТФИЗ в класа на Крикор Азарян и Тодор Колев.Изиграл е над 40 роли на сцените на Народния, “Българска Армия”, Младежкия,“Сатирата”,199иПловдив. Написал е оригиналната музика за над 70 театрални постановки и 20 игрални и документални филма. Има издадени 9 албума с песнии многовидеоклипове. С групата"Обичайните заподозрени" (Иван Лечев, Стоян Янкулов, Веселин Веселинов-Еко и Мирослав Иванов) имат 4 национални турнета.Номиниран занай-добър изпълнител на десетилетиетопрез 2007 г.
След 2001г. се снима в над 10 филма, сред които“Изпепеляване” (“Златна роза” 2004 за главна мъжка роля), “Стъклената река”, “Миграцията на паламуда”, “Светът е голям и спасение дебне отвсякъде”, “Подгряване на вчерашния обед”. През 2000г.получава "Златна роза" за филмов дебют за създаването на първия български саундтрак към филма "Пансион за кучета". Участва в спектаклите на Галин Стоев “Малка пиеса за детска стая”, “Приятнострашно” и “Хората от Оз”, 2013г. През 2007г.специализира филмова режисура в Прага. През 2010г.прави режисьорския си дебют с документалния филм “Манчестър Юнайтед от Свищов”, представен в над 25 държави и в официалната селекция на най-престижните кино фестивали (ИДФА-Амстердам, ХотДоkс-Торонто, Сараево, Пазарът в Кан).
Женен е за Яна, юрист по професия, има дъщеря Мария на 15 години.
-Стефане, наскоро се върнахте от морето, от снимките на филма “Потъването на Созопол”, разкажете за него.
-Филмъте направен поромана на Ина Вълчанова и смесва по един мистичен начин реалността, спомените и виденията на човек, озовал се в лабиринта на своята средна възраст, където е пълно със страхове, равносметки и провалени възможности.Темата е за краха на илюзиите, а съспенсъте ще бъде ли спасен главниятгерой и ще оцелее ли Созопол. Режисьор е Костадин Бонев. През 2000-татойбеше човекът, които ми предложи първата по-значима роля в “Подгряване на вчерашния обед”, така че се чувствам професионално и емоционално обвързан с него. Той е спокоен и интелигентен режисьор и е удоволствие да се работи с него. Аз играя психиатър - един леко циничен и изнервен самотник, решен да спаси своя приятел (героя на Деян Донков), а по този начин и себе си. Във филма се лее много вода и се пие много водка. По сценарийвали непрекъснато. Потоп. Всеки ден ни обливат с дъждовални машини. Сега е слънчево и е по-добре, но в началото наоктомврисъс зимните температури, вятъра и бурното море беше доста екстремно.
Образът на водата ми е доста любим, преследва ме във всички филми, в които играя. Зададе ли се нов филм,знам, че задължително ще се мокря и ще се мръзне. През 2004-а при първата ми главна роля в “Изпепеляване” на Станимир Трифонов цял месецбяхмена брега на Дунава, март, студено, героят ми е италианец, женен за българка, обвинен в шпионаж и пратен в Белене. Йосиф Сърчаджиев ми помага да избягам. Лежим цял ден с него в една водна яма и треперим.
По-късно в “Стъклената река” - героинята на Наталия Дончева се подхлъзва и пада в дълбок и опасен вир, моят герой - отец Петър се хвърля да я спасява. Снимаме на фантастично красиво място - Крушунски водопади, проблемът е, че водата е от карстов извор в пещерите с постоянна температура 4 градуса. Осем часа газим и се гмуркаме в нея. Наскоро в “Миграцията на паламуда” - отново в реката и в морето, този път с Христо Мутафчиев.
-Какво ново ви дава тази роля и участието в този филм?
-Всеки следващ филм дава възможност на актьора да опитва нови неща с лицето и тялото си,да дозира правилно емоциите си и да търси мярката във взаимоотношенията с камерата. Тя е много чувствителна и те улавя мигновено,ако не си истински. Всеки актьор чака момента, в които ще се сближи достатъчно с камерата и вече няма да изпитва скованост или свян - като любовни взаимоотношения.Внастоящия филм се опитвам да развивам това усещане.
-Къде снимате?
-Спим в чуднотосело Варвара, едно от малкото останали неокепазени места по Черноморието, всяка вечер се събираме в центъра в кръчмата на Димо, сядаме около камината, забавляваме се. Предидве-триседмици имаше епизод с групата на ВасоГюров, “Ревю”, след снимките продължихме да си свирим крайогъня до 6 сутринта. Приказка. Имахме епизод как спасявамечовекв морето. Както сме на лодката,изведнъж покрайнас се появява стадо делфини - на няколко метра, много едри. Почват да обикалят, да скачат. Ние почнахме да се радваме и да крещим като деца.
-Есенното море вдъхновява ли за писане, композиране?
-О, да. Често си взимах китарата и отивах на скалите. Небето беше сиво, морето много бурно и гледката беше фантастична. Но не само там. Преди време приятели ми подариха единсгъваемрежисьорски стол.Тойми стои постоянно в багажника. От година и нещо любимото ми занимание е да тръгна нанякъде и като ми хареса някоя гледка, да спра, да извадя стола и китарата, да си свиря или просто да съзерцавам.Обикалям много, природата ние нечовешки красива.
-Напоследък не се появявате често в медиите.
-Медийната реалност отдавна няма нищо общо с истинската реалност, където се случват смислените неща, където ври и кипи. Играя в четири постановкина “Театър 199” при препълнени зали,изкарвам всяка година филм като композитор, актьор или режисьор. Работя в съвместни проекти в Чехия, Норвегия, Словения, Хърватска. Пътувам непрекъснато по кинофестивали, предиоколо месец бях член нажурито на Варшавския Филм Фест. Миналата година се събрахме с моята банда“Обичайните заподозрени”и направихме 25 концерта за шест месеца - в зали, клубове или на открито. На някои от тях имаше по1200човека. Записахме част от концертите и сега на 30ноемврив “София Лайф Клуб”ще направим промоция на нов албум “Стефан Вълдобрев и Обичайните заподозрени: LIVE”. След това влизаме в записи за нов студиен албум.
-В музиката животът ви сякаш се дели на два периода – през 90-те имахте повече публични изяви, а от 2000-та като че ли се затворихте вкъщи да композирате…
-През 90-те се пренаситих от публичност. Някои изяви от тогава ми се струват излишни,лекомислени. Истината е, че публичността не ми липсва - благодарение на интернет тя вече не е задължително условие за комуникация с публиката. Последното премиерно представление, в което играя, е продадено за месец напред, без за него да е излязла нито една рецензия в нито един вестник. Турнето ни миналата година с“Обичайните заподозрени”беше пълно основно заради рекламата във Фейсбук. Сега се чувствам по-комфортно, по-приличащ на себе си. Музиката, която пиша, изисква повече вглъбяване, вярно е.
-Каква музика пишете сега?
-От няколко години композирам предимно симфонична музика за филмите, върху които работя. Тогава човек се затваря вкъщи, както казвате вие, влиза в тунела и губи всякаква представа за времето навън. Но усещането след това, когато се раздадат партитурите и оркестърът засвири, не може да се сравни с нищо. Тъй като мащабите са огромни, а сроковете в киното твърде кратки, успях да събера страхотен екип от топ професионалисти, с които в течение на времето постигнахме много добра стикованост и единомислие. Най-често съм с моя колега и приятел Веско Караатанасов, които работи върху оркестрациите. Наскоро приключихме едни много напрегнати записи със Загребската филхармония, дирижирана от маестро Алан Бйелински, за филма“Съдилището” на Стефан Командареви мисля, че постигнахме нещо хубаво.
-След най-популярния ви албум “О-о-бичам те, мила” не продължихте тази линия, защо?
-“О-о-бичам те, мила”беше една музикална шега, направена от трима приятели от ВИТИЗ– Мая Бежанска, Камен Донев и аз. Имам само хубави спомени от това време, но никога не съм си представял, че тази линия трябва да бъде продължена. Сега, когато вече на хоризонта са подредени“Рай”, “Към”, “Едно”, “Аз ли съм, или не съм”, “Вълк”, “Фойерверк”, “Бряг с цвят най-зелен”, “Хромозоми”, “Пропаганда”, “Силикон”, “Тя”, “Да”, “Хеликоптер”… ипредстоящата да излезе“Сняг над Сахара”, смятам че съм бил прав.
-Над 40 театрални роли, и всичките – много оригинални, нестандартни… Вие ли си ги избирате такива, или те “ви избират”?
-Права сте - от 2006-асъм актьор на свободна практика и имам възможността внимателно да подбирам ролите си.Сега играя в постановките на“Театър 199”- “Малка пиеса за детска стая”, “Приятнострашно”, “Хората от ОЗ” и “Син портокал”. Първите три са текстове на Яна Борисова, поставени от Галин Стоев. Считам срещата си с Яна и Галин за едно от най-важните събития в моя театрален път до тук. Стилът на писане, боравенето с думите, въздействието им, подходътв режисурата, класата на героите, интелигентниятхумор - това са все неща, в които се чувствам в свои води и ме провокират да вадя най-доброто от себе си.
-Ученик сте на незабравимите Тодор Колев и Крикор Азарян. Какво оставиха двамата във вас, в професионален и личен план?
-Всичко, което умея в актьорската професия,е оформено от тях и дължа на тях. Всичко!
-Какво си спомняте от периода си в “Ку-ку”?
-Еуфорията, вдъхновението, чувството за свобода, лекомислието, оптимизма, усещането, че си център на света и той се върти около тебе – неща, присъщи на всеки млад човек. Дълго време “Ку-ку” беше истински оригинално, артистично, свежо, наивно, пълно с въображение. Беше сила. После отнякъде се появиха някакви хора с ресторантски хумор, които решиха да използват предаването за налагане на чалгата като официалната музика и начин на живот в България. И романтичният период свърши, започна политиката.
-Днес студентите окупират университети. Вие също участвахте навремето в протести…
-Да, участвал съм в две окупационни стачки – с едната свалихме президент, с другата – министър-председател. Усещането, че това се е случило заради твоите усилия и енергия,е велико, независимо дали е илюзия или не. Разликата е, че тогава се знаеше кого искаме да сменим, но и койда дойде след това, докато сегашните студенти не искат никого. Искат прости, базисни неща като морал, ценности, чиста игра, ясни взаимоотношения. И то ги искат от политическата класа като цяло. Ако някойси мисли, че е непорочен и има право да приватизира протеста им,ще стане за смях.
-Как виждате отстрани това ново поколение?
-То е изключително зряло и не може лесно да бъде манипулирано. Те мислят с главите си, а не с телевизорите, просто защото нямат телевизори. И не е тяхна работа да правят партия, за да постигнат исканията си, както чух да ги приканват. Те са наясно, че продуцирането на нова партия през четири години е шизофренно начинание и е прийом за замазване на проблемите. Тяхната работа е да са съвест и коректив.
През последното десетилетие гражданското общество беше будалкано с молове, кредити, айфони, коли на лизинг, ол-инклузив и всякакъв род приспивателни. Тези номера вече не минават по целия свят. Гражданите изтрезняха и се връщат към естественото си състояние на духовни същества.
Политическата класа трябва завинаги да се съобразява с добродетели, които аз наричам“трите С”- Съчувствие, Състрадание, Съпричастност. Иначе ще бъдат пометени. Струва ми се, че ако някойдържавник се престраши и прояви тези най-нормални човешки качества, покаже честно, че му пука за наистина унизителното положение на мнозинството българи,тойще спечели сърцата им, независимо от коя партия е.
През февруари започнаха процеси, които продължават и до днес и които спокойно могат да се нарекат възраждане на гражданското общество. Мисля, че това са хора,които не биха търпели никога повече самодостатъчни екземпляри да си играят с доверието им. Времето на празното говорене свърши. Хората имат нужда някои мълчаливо да работи, тревожейки се за тях и изкарвайки почтено заплатата си, която те му дават чрез своите данъци.
-Съпругата ви Яна е юрист, как й понася вашата ангажираност с много различни проекти?
-Бях обсебен от музиката и актьорството още от ученическите си години, а с Яна се познаваме от тогава. Тя е наясно с това.
-Как един толкова артистичен мъж се влюби в момиче, избрало правото, не сте ли прекалено различни?
-Когато се влюбих в нея,тя беше звездата в един самодеен театрален състав, който посещавахме заедно.Беше далеч по-артистична от мен. Тогава аз бях един интровертен и доста къдрав темерут, който се разхождаше с китара по коридорите на училището. И до ден днешен, когато се съберем с приятели или вечеряме вкъщи с дъщеря ни, тя е много повече душата на компанията и разсмива всички с майтапи.
Преса
