/Поглед.инфо/Социалистите не могат и не бива да претендират да са народна партия или да фокусират исканията си най-вече за „повече държава“. Коренът на социалистическата идея е преход от частна към обществена собственост върху средствата за производство; от стремеж към личната печалба (и чрез експлоатация) към възнаграждение според количеството и качеството на вложения труд... Имаме свободата и правото да градим планове за промяна. Имаме свободата и правото да се обединяваме за едно по-добро бъдеще без дисбалансите на капитализма.

Изминала е почти 1/5 от новия XXI век; повече от три десетилетия от историческия „Преход“ от „планова“ към „пазарна“ икономика и от „диктаторски“ към „демократични“ обществени системи (както популярно се обозначават характеристиките на този преход). Но този отрязък от време се оказа бременен както със стари проблеми (неравенства, престъпност, олигархия и т.н.), така и с нови проб­леми (пандемия, глобално затопляне, студени и горещи войни, остро конкурентно съперничество и т.н.).

Именно старите и новите проблеми, които се преплитат във взаимна връзка и по тази причина са не толкова „черни“, колкото умножаващи се „бели лебеди“1 (по известната терминология), и с които човечеството и страните поотделно не могат да се справят, навеждат към извода, че „светът никога няма да бъде същият, особено след коронавируса“2.

Но дали бъдещето ще е „повече от сегашното“ (и като постижения, но и като проблеми), но водещо към по-лоши алтернативи, или „нещо по-добро“, ще зависи от политиките.

Синтезът на общите характеристики на политиките, които определят настоящето и бъдещето, позволяват да се очертаят две основни групи с доста различни подходи за развитието на обществата и икономиките: десница и левица.

Десницата и левицата през XXI век

Ще разгледаме стандартната координатна система на политическите идеи: икономическа, обществена (социална) и времева.

Икономиката  на десницата и на левицата

Материалистическият светоглед поставя във фокуса на своите изследвания системата на производителните сили и производствените отношения. От този чисто икономически аспект, който определя съществено и социалните отношения, съвременната десница защитава задълбочаването на неравенствата като условие за развитието, докато съвременната левица отстоява нарастването на равенството. Линейната зависимост може да се представи като движение между 1 и 0 – придвижването към единица е нарастване на неравенството (това е съвременното положение), а към нулата – знак за постигане на по-голямо равенство.

При икономическа система, функционираща на база печалба, наричана за кратко капитализъм, „естественият“ ход на историята намира своята дясна идеологическа обосновка: „който е по-умен и работи по-добре, ще получава повече“3 и „ако на богатите се остави по-голям доход, то те ще инвестират в нови производства, от които ще се процежда доход към по-бедните“. Че доминиращата икономическа система е капитализмът и че той умножава неравенствата, се доказва от фактите:

Pот 2015 г. най-богатият 1% притежава повече богатство от останалите 99% граждани на планетата4. И още, най-богатият 1% в света има над два пъти повече богатство от 6,9 млрд. души (при 7,8 млрд. общо население);

Pблизо половината от населението на света 3,4 млрд. души, живеят с по-малко от 5,50 долара на ден (под жизнения минимум за физическо оцеляване и възпроизводство);

Pвсяка година над 100 милиона души по целия свят са допълнително изтласквани в бедност, защото трябва да плащат непосилни разходи за здравеопазване;

P258 млн. деца едно на всеки пет, няма да бъдат допуснати до училище.

Във всички страни по света малък елит взима все по-голям дял от доходите, докато стотици милиони хора все още продължават да живеят без достъп до чиста вода и без достатъчно средства, за да изхранват семействата си. Най-бедните хора страдат най-много особено жените и момичетата; колкото и да работят усилено наемните работници, твърде много хора страдат от ниските си заплати и за тях приличното образование и качественото здравеопазване се превърна в лукс.

Кризата с коронавируса илюстрира огромното неравенство в най-развитата капиталистическа страна в света – САЩ, където се дават най-многочислени жертви както поради частната система на здравеопазване, така и поради изнасянето на основни „съществени“ сектори от икономиката в страните с по-евтина работна сила, а и заради поразителната бедност сред малцинствата и липсата на национална здравно-осигурителна система.

Тези факти и данни не означават, че десницата е победила на 100% (пълно 1,0) и че левицата, която защитава нарастването на равенството (и в частност „равенството на достъпа“), няма успехи. Напротив, след 1848 г., когато революциите, обхванали Европа, родиха термина „капитализъм“, левицата отвоюва значителни успехи:

Pправо на труд за всички граждани;

Pминимална обща работна заплата,;

Pосемчасов работен ден;

Pдостъпно и/или безплатно образование и здравеопазване и т.н.

Този ход на историята наистина е „естествен“ по причината, че болшинството са по-бедните и страдащите, докато малцинството са най-богатите и доволстващите.

Десницата обаче също отбелязва успехи в този гигантски двубой, увеличавайки неравенствата:

Pнастояваше и осигуряваше все по-ниски корпоративни данъци и даже тяхното неплащане (чрез офшорки и счетоводни трикове);

Pпробутвайки пропорционален данък върху доходите на физическите лица и даже настоявайки за регресивен данък, постигна финансиализация на икономиките;

Pтеоретично защити и прокара инфлацията като фактор за растежа;

Pакцентира върху растежа, а не върху развитието;

Pна много места узакони лобистката дейност и/или корумпира политическите елити;

Pзащити синдрома на „въртящите се врати“ (от бизнеса в политиката и обратно);

Pкорумпира и обезличи немалка част от медиите;

Pзахвана се и разви „производството“ на ирационални реалности (като „американската мечта“, „всеки има шанс да успее и да стане богат“ и т.н.

И ако десницата извежда на преден план като аксиома твърдението, че нарастването на неравенството е от полза за всички, то левицата доказва теоремата, че неравенство не е неизбежно или случайно. То е резултат от преднамерен политически и икономически избор и може да бъде обърнато. И по-дълбокото послание: приватизацията на икономиката най-често задълбочава неравенствата, а обобществяването на производството усилва равенството.

Но доколкото десницата на практика е доминираща сила в производството и първичното разпределение на произведения продукт поради частната собственост върху основните средства за производство, левицата насочва усилията си към засилване на преразпределителните процеси (в полза на средната и долната класа)5 и защитата на крайното потребление, включително и чрез опити за осигуряване на минимален базов доход. От тази гледна точка десницата се изявява като главен икономически фактор, докато левицата – като главен социален и обществен фактор.

Обществената система на десницата и на левицата

Традиционно десницата разглежда отделния човек като индивид, докато левицата – като личност. Казано по друг начин, десницата акцентира върху правата на човека, докато левицата – върху свободите на личността.

Линейната зависимост в този случай може да се представи отново като движение между 1 и 0 – придвижването към единица е нарастване на правата на капитала (това е съвременното положение), а към нулата – знак за нарастване на общите и личните свободи.

Центърът на интересите на десницата е съсредоточен неизменно върху правото на частната собственост („свещена“ и неприкосновена!); центърът на интересите на левицата – върху развитието на способностите и възможностите. Десницата разсъждава в единствено число („Аз“), левицата – в множествено число („Ние“); едните желаят „увеличаване“ на частното, другите – на „справедливото“, „солидарното“ и „общото“.

Горното твърдение не означава, че десницата отхвърля понятията „свобода“, „справедливост“, „солидарност“ и „равенство“. Напротив, тя ги ползва, за да циментира Status Quo-то, но влагайки диаметрално противоположно съдържание в тези понятия.

Под свобода десницата разбира най-вече свободата на пазарната инициатива; справедливост е онова, което се случва благодарение на „невидимата ръка“ на пазара; солидарност е насочването на инвестициите към онези части на страната или към онези страни, където има евтина работна сила; „равенството“ е пред законите, често формирани под „видимата ръка“ на олигархията. Едно от неизменните искания на крайната десница е „данъчната конкуренция“ между различните страни, което поставя въпроса коя данъчна система може да е едновременно и конкурентна (по-ниска), и справедлива (спрямо другите)? Естествено, никоя.

На свой ред левицата защитава противоположни тези. За нея свободата е тази, която дава простор за развитие на отделната личност и обществото; справедливостта е това, което създава мащабна система за сътрудничество от страна на свободните личности; солидарността означава взаимна обвързаност, съпринадлежност и помощ, готовността на хората да се застъпват едни за други и да си помагат взаимно; тя обхваща, освен солидарността в рамките на отделна общност или социална група, също така и солидарността в името на общото благо.

Съгласни сме, че справедливостта е в голяма степен въобразима, а не обективна реалност6. Но доктринерството е едно, а научните постижения – съвсем друго. Постиженията на социално-икономическата мисъл още през миналия ХХ век успяха да изчистят бурените около въпроса за справедливостта при първичното разпределение на доходите (на фонд „работна заплата“ и на фонд „печалба“), както и около въпроса за справедливостта на преразпределението на доходите и частично върху справедливостта и солидарността при крайното потребление на произведените блага7. По тази причина науката, а не доктринерството, се превърна в мощно теоретично оръжие на съвременната левица. Именно понеже е обвързана със справедливостта, левицата се превърна в социална левица, докато – независимо от дребните филантропски акробатики на милиардерите – няма и не може да има „социална“ десница.

Колкото и странно да изглежда на доктринерите от десницата, точно класиците на икономическата теория, които се препоръчват от дясната школа, са заемали категорично леви позиции. Така например, през 1776 г. Адам Смит коментира подробно данъците върху работната заплата в знаменития си труд „Богатството на народите“. Класикът е категоричен, че работната заплата се регулира най-вече от две различни обстоятелства: търсенето на труд (дали изисква растящо, неизменно или намаляващо население) и средната цена (и динамиката ѝ) на потребителските стоки. Следователно, ако двата фактора останат неизменни, то „един пряк данък върху работната заплата не може да има друго действие, освен да я покачва малко по-високо от данъка“. По косвен начин е изказано мнение за социалната справедливост: „Освен това лицата, които заемат държавни длъжности, особено по-доходните, са във всички страни обект на завист и един данък върху техните заплати, дори да е малко по-висок от данъка върху другите видове доход, е винаги много популярен данък“8. С други думи,  преките данъци, а също и косвените данъци, не трябва да консумират огромна част от трудовите доходи, но също така при по-високите доходи трябва да е налице прогресивен данък, който е „винаги много популярен данък“ за обществото, погледнато от позициите на справедливостта. През 1817 г. Дейвид Рикардо, който познава в детайли трудовете на Адам Смит (и когото остро критикува за някои постановки за данъчната система) и на Томас Малтус, се фокусира най-подробно върху данъчното облагане и по-конкретно за данъците върху работната заплата. Рикардо прави крачка напред – не само в посока на събирането на данъците, но и в посока на тяхното използване, като пише, че „средствата, събирани чрез данъка, се употребяват от правителството за издръжка на работниците“. Освен това, „когато данъците действат справедливо, те… вземат от народа възможно най-малко свръх онова, което постъпва в държавната хазна“; „Смит постоянно и според мен правилно твърди, че трудещите се класи не могат да участват съществено в носенето на държавните разходи“9, като по-нататък търси какво е „справедлив дял от данъците“.

Да се обърнем към практиката и реалностите. Свободата при децентрализираната капиталистическа пазарна икономика създава стройна йерархична система, базирана върху резултатите от действието на „невидимата ръка“ на пазара. Благодарение на нея едни стават много богати, а други остават много бедни; едни се радват на привилегии и власт, а други, които са по-надолу в йерархичната система, остават потиснати и обезвластени; в капиталистическата пазарна икономика неравенството е справедливо; прехвърлянето на наследствата от семействата към децата е също справедливо; равенството пред закона се възприема също като върховна справедливост. Едно такова общество е вертикално разтягащо се общество.

Фикция, в която вярват богатите, е, че те имат повече средства и повече блага, понеже са по-способни, по-умни и по-предприемчиви. За тях е най-справедливо да имат по-добра храна, по-скъпи дрехи и да дават на децата си най-добро образование. Най-справедливо е за тях да има бездомни, безимотни, бедни и гладни – те са просто по-мързеливи, по-бездейни и по-глупави. Това за тях сега е толкова справедливо, колкото доскоро бе напълно справедливо чернокожите и жените в някои страни да имат по-малко права. Всичките тези видове „справедливост“ са плод на човешкото въображение, но без тях обществото не може да има вътрешна спойка и ще се разпадне.

Сегашните свобода и справедливост и създадените от тях социална йерархия, митология и фикции се приемат за естествени и универсални, а всички „неевроатлантически“ видове свобода и справедливост – за неверни и смехотворни. В рамките на повечето общества при капиталистическа пазарна икономика справедливостта изисква богатите семейства да имат по-успешни деца (бъдещи лидери), осигурени с по-добро образование, по-добро здравеопазване и по-добри условия на живот, просто понеже са родени в богати семейства; повечето бедни деца ще останат справедливо пожизнено бедни, понеже са родени в бедни семейства. Разбира се, едни хора имат естествено по-добри способности от други; но в едно обществото от капиталистически тип две деца с еднакви способности ще се развият по различен начин, ако едното е от по-богато семейство.

Обаче в условията на развиваща се демокрация, която не работи против капиталистическата икономическа система, а се опитва да я превърне в система с „човешко лице“, част от гражданите и най-вече представителите на левицата като изразител на интересите на болшинството, упражняват натиск и работят за изграждане на институции и форми на справедливост и солидарност, нямащи на пръв поглед нищо общо с принципите на свободата и справедливостта на пазара: всеобщо безплатно образование, всеобщо и достъпно здравеопазване, помощи при безработица и т.н. Но във всички тези случаи справедливостта – така както я възприе­ма голямата част от обществото – играе сплотяваща роля на социално лепило.

Да обърнем внимание и на друг аспект на обществените интереси –

отношението към природната система

При доминираща капиталистическа система правата се прехвърлят от икономиката и към природата. Ако за левицата природната система е общият дом на човечеството – националното и глобално благо, то за десницата природата е ресурс, който може да се ползва и от който може да се печели. Капитализмът подяжда, консумира, ерозира и обоклукчава природната система с удоволствие. Даже в основните учебници по икономикс входът на икономическата система получава природни ресурси, докато напълно отсъстват неща като описание на връзката между икономиката и нашата система за поддържане на живота: биосфера, изменение на климата, климатична наука, климатология, екосфера, екосистема, емисии, глобално затопляне, парникови газове, праг, преломна точка10. В това отношение дясната икономическа идеология не е мръднала и на сантиметър от XIX век, отразявайки двупосочната причинно-следствена връзка между икономиката и екосферата – тогава глобалната икономика е била твърде ограничена, за да създава ефекти върху екосферата. Доколкото се споменава взаимодействието „икономика – природа“, то се описва като „отрицателни външни въздействия“ не толкова хубавите неща, които се случват, когато „пазарното равновесие не успее да увеличи максимално общата полза за обществото като цяло“, с други думи, когато възникнат непредвидени проблеми.

Но „отрицателните външни въздействия“ са благо за капитала, особено за едрия – те увеличават рязко в световен мащаб търсенето на жилища в по-чисти райони и съответно ново строителство, на повече автомобили, климатици, пречиствателни уреди, маски за защита от мръсния въздух, въобще увеличават икономическия растеж! Тълкуването на тези въздействия като ендогенни за капитализма проблеми може да не го унищожат, поне не веднага.

Проблемът с околната среда може да представлява сериозна заплаха за човешкото бъдеще, но не представлява заплаха за капитализма. В края на краищата капитализмът показва, че за процъфтяването му не е необходим чист въздух, а само въздух, който едва се диша. Винаги ще има резервна армия на труда, при която даже повече хора да умират, нови ще ги заместят, по-млади, по-умни и по-красиви. Ние обаче се насочваме към бъдеще, в което все по-големи части от света ще се превръщат в необитаеми, при това става дума за близките години, а не десетилетия, но в края на краищата капитализмът не се нуждае от всяка част на света.

Обратно, зелените движения, организации и личности, доколкото не са свързани с едрия капитал, по естествен начин се вписват в идеите на левицата, защитавайки общото бъдеще на човечеството11 и заставайки против „капитализма на бедствията“12. По този начин левицата отвоюва огромни територии от десницата, издигайки искания за зелени планове, програми и договори, част от които са в процес на реализация. В никакъв случай обаче не може да се говори за „окончателна“ победа.

Накрая, да обърнем поглед и към обсъждането на

правата и свободата на личността и капитала в международен аспект

Неизменен словесен силен „коз“ на десницата е защитата на правата за свободно движение на стоки, капитали и хора, на „отвореното общество“. Какво се разбира под тази идея? Много просто: правото да изнасяш по-евтини стоки (и поради държавните субсидии) и да ги продаваш на чужди пазари, правото да бъдеш „инвеститор“ и да печелиш от по-евтина работна сила в други страни, правото да използваш евтино чужди природни ресурси, въобще – да печелиш повече по екстензивен начин. Наопаки, правото да ползваш подготвена чужда работна сила, без да заплащаш за нейното отглеждане и обучение – чрез знаменитите „зелени карти“ на САЩ и свободата да се работи навсякъде в страните от ЕС – едни плащат, други потребяват.

Карикатурна проява на правата на силните е правото за налагане на санкции. Тезата, с която се защитават подобни нелепици, е неизменно една и съща: против „недемократични режими“, против „диктатури“ и (някои, не всички) „диктатори“. И поддържането на заплахите и санкциите – бази на чужди територии и войни, най-вече „войни срещу тероризма“. Върхът на империализма е идеята на нации с особена мисия: „... ако трябва да използваме сила, това е защото сме Америка; ние сме незаменима нация. Ние стоим високи и виждаме по-далеч от другите страни в бъдещето и виждаме опасността тук за всички нас“13. И продължението: смъртта на 500 000 иракски деца чрез санкции, наложени от САЩ, е „… много труден избор, но цената – според нас цената си заслужава“. Това е основното кредо на либералните интервенционисти.

На свой ред левицата, включително буржоазната левица14, излиза с искания за защита на мира и сигурността в света, против налагането на незаконните санкции, за защита на „националния капитал“, на препоръки от типа „избери националното“ сред потребителите, за защита на малките и средните предприятия, които особено страдат от транснационалните корпорации. Казано по друг начин, широката левица се изправя навсякъде по света против империализма на едрия (най-вече финансовия) капитал15. В този си смисъл, тя е и демократична левица.

Още по една, трета линия, десницата и левицата имат съществени разминавания – времевата.

Времето в системата на десницата и на левицата

Капиталът гони краткосрочни печалби, а стратегическият му хоризонт не надминава 45 години; свързаната с него десница има къс времеви хоризонт, който не достига десетилетие. Доколкото има нерешими за този период проблеми и задачи, резонно прехвърля решаването им на следващите десетилетия (тогава управлението ще е друго) или намира начин да увърта приемане на общи дългосрочни програми. Даже Парижкото споразумение за климата първото всеобщо, правно задължително световно споразумение за климата, което бе подписано на 22 април 2016 г. и ратифицирано от ЕС на 5 октомври 2016 г., бе „спряно“ от САЩ (те не могат официално да излязат от Парижкото споразумение до 4 ноември 2020 г., деня след президентските избори), но президентът Тръмп многократно се отказва от прилагането на пакта и продължава да декларира, че изменението на климата е измислица.

В много отношения десницата е не само с къс поглед към бъдещето, но е видимо статична и консервативна. Тази ѝ позиция се изявява в много отношения – и към постиженията на науката, и към абортите, и към „различните“ (особено към мигрантите), и т.н. Застоялостта на мисленето на десницата е особено драматично и видимо в романтичното ѝ отношение към конкуренцията от XVI-XIX век и илюзията ѝ за „пазарната икономика“. Последната неизменно се свързва с получаването на икономически резултати post factum – чрез готови стоки на неорганизиран пазар; всъщност гигантските транснационални корпорации и мигновения обмен на информацията чрез интернет отдавна са превърнали икономиките и доставките в „планови“, ante factum, включително чрез системата „първо поръчваш, после го правим“, чрез политиките на „планираното стареене“ на стоките, „подбутването“ на купувачите и агресивната реклама.

Левицата, обратно, е призвана да гледа в много по-дълъг времеви хоризонт, отчитайки последствията за бъдещето чрез днешните решения и политики. Това е и привилегия, и отговорност, и свобода на мисленето и научните решения. Истината е, че и демографските проблеми (демографският взрив без аналогичен икономически растеж), и проблемите на природната система (опустиняване и обоклукчаване), и развитието на науката (особено на фундаменталните изследвания), и бъдещата структура на икономиката, и решаването на международните проблеми, и т.н. – всичките изискват дългосрочни целеви програми и планове. В това отношение съвременната левица може да ползва стратегията на известната птица, която снася яйцата си в чужди гнезда – това в случая са социалните ниши, които са заинтересовани от решаването на конкретни проблеми на настоящето и бъдещето. Но и нещо много повече: левицата се насочва към решаването на общочовешки проблеми и въпроси, без да става съюзник, изразител или концесионер на едрия капитал.

Линейната зависимост и в този случай може да се представи като движение между 1 и 0 – придвижването към единицата е краткосрочното мислене („краят на историята“, последната точка), а към нулата – знак за преход към дългосрочно мислене, свързано със стратегически решения и програми (от целите на бъдещето към необходимите политики в настоящето).

Различният времеви хоризонт на мислене и на поглед към бъдещето на десницата спрямо този на левицата е най-слабото звено в общата система на дясната идеология. Да се мисли на „късо“, когато е необходима не проста екстраполация на тенденциите и проблемите на ХХ век, а генетичен подход (от бъдещето желано състояние към сегашните необходими мерки и решения) е очевидно губеща позиция.

Summa summarum. И по линия на икономическата система, и чрез обществената система, и чрез времевата система, десницата води света към още по-тежки и по-несигурни времена. Десницата губи и теоретически, и на практика от левицата. Но това означава ли, че капитализмът си отива?

„Странната“ устойчивост на капитализма

Още от времената, когато на Маркс и Енгелс публикуваха знаменития „Манифест на Комунистическата партия“ (1848 г.) и чрез първия том на фундаменталния труд на Маркс „Капиталът“ (1867 г.), а също и чрез „Империализмът като висш стадий на капитализма“ (1917 г.) на Ленин се извежда формулировката за капитализма като паразитен и загниващ. Системата на капитализма трябваше да бъде заменена революционно чрез нова система на социалната справедливост и солидарност. Основният принцип на новата система, който бе провъзгласен, бе „От всекиго според способностите, всекиму според труда“, а по-късно, при комунизма –„От всекиго според способностите, на всекиму според потребностите“.

Действително, след 1917 г. и особено след Втората световна война, в света се появи система от страни, които се наричаха социалистически. Не е тук мястото за анализ на това, доколко „чист“ социализъм имаше в тези страни, но е факт, че съществени елементи на социализма наистина присъстваха. Нещо повече, в социалистическите страни, в частност и в България, беше силно развита научната основа на развитието на самия социализъм16. Но през „ерата на перестройката“ лидерът на СССР се фокусира как „от комунизъм да се премине към капитализъм“17 (по личното му признание), а не как да се усъвършенства самият социализъм. Ходът на историята пое в обратна посока.

От деветдесетте години на ХХ век и засега обаче капитализмът остана доминантната социално-икономическа система в света, цинично отбелязвайки своята победа. Независимо от това, и досега продължават да се натрупват прогнозите за неговия край 18. И това не е случайно. След Великата депресия 1929 1933 г. в цял свят, чак до новия век – и при световната финансова криза 2007 г., и при сегашната пандемия, капитализмът не можа да докаже, че е най-добрата социално-икономическа система. Или пък „вечна“. Някои от най-големите „дефекти“ на капитализма са видими и с просто око, и чрез статистическите данни, и в най-развитата капиталистическа страна в света – САЩ, а също и в Европейския съюз.

Световната икономическа система, а чрез нея и социалната система, изглежда, се насочват към поредна криза в мащаб, който не е наблюдаван след Великата депресия. Наближава ли краят на капитализма?

Синтезирани са четири вида теории за края на капитализма. Първата е за неминуемата имплозия, при които капитализмът ще се срива навътре поради натиск, който възниква от неговата собствена логика. Втората е за изтощаването, т.е. че капитализмът ще „умре“ поради ограничеността на природната  система да генерира непрекъснат икономически растеж той противоречи на границите на растежа и ясните ограничения. Третата е теорията за конвергенцията, при която капитализмът и социализмът все повече ще се сливат. И накрая, четвъртата е теорията за културната инволюция, при която капитализмът системно убива неикономическите ценности и ще загине. Някои от тези теории изглеждат по-значими от другите: теорията за имплозията, например, се среща много по-често от теорията за конвергенцията.

Капитализмът не се поддава на механика, каквато се корени в очакванията. От една страна, както беше посочено, той е много гъвкав във времето и реагира бързо. От друга страна, капитализмът на ХХI век не е капитализмът от 1842 г., когато Фридрих Енгелс публикува изследването „Положението на работническата класа в Англия“.

Капитализмът остава същият по „дух“, но светът се е променил. Няколко обстоятелства са отлагали и отдалечават смъртта на капитализма.

От една страна, производителните сили са се развили в такава степен, че нарасналата производителност на единица труд (час) е позволила да се произвеждат масови блага и да се задоволяват основните нужди на голяма част от хората в развитите капиталистически страни. Факт е, че даже изследвайки задоволеността на нуждите по известната пирамида на Ейбрахам Маслоу, днешните производители и потребители са постигнали огромен напредък. Науката, а не капитализмът, е била основен фактор на икономическото развитие. Нещо повече, в много отношения капиталът сдържа научно-техническия прогрес, за да изстиска наличните производствени мощности.

От друга страна, производствените отношения също са претърпели известна еволюция. Променило се е и производството на благата (и държавата е станала крупен собственик), и първичното разпределение на много места се е балансирало в посока на повече работна заплата (под натиск на синдикатите и левицата), и преразпределителните процеси са претърпели експоненциален ръст (чрез тях са развити като обществени в голяма степен: отбрана, полиция, транспорт, съобщения, образование, здравеопазване, култура и т.н.), и  крайното потребление е поело стръмно нагоре.

Тези два вида промени не предсказват „вечност“ на капитализма и свързаната с него десница. Не подсказват и че е налице „капитализъм с човешко лице“ или „кейнсианска революция“, в никакъв случай не свидетелстват за „конвергенция на капитализма и социализма“, а илюстрират вековните постижения на левицата за промяната на обществените отношения и изграждането на по-социална държава.

Нека, пак като продължение на горната логика, не се приемат като синоними „социализъм“ и „социална държава“.

Накратко: налице е по-социална държава при капиталистическа икономическа система. Малцинството е собственик върху основните средства за производство, това малцинство се ползва от капиталистическата икономическа система и „тегли“ надясно. Болшинството са наемни работници и служители, които обаче са „собственици“ на демократичните решения наляво. Капитализмът изостря неравенствата и различията; демокрацията има „изглаждаща“ функция; капитализмът е определящото и стои вдясно, демокрацията е частично коригиращото и води наляво. Даже прочутият скандинавски социалдемократически егалитаризъм е повече изключение, а не съществено правило. Що се отнася до китайския модел, то и той не е коренно различен от останалите по своя характер и обхват (само един факт: неравенството в Китай нараства много бързо и надхвърли това на ЕС).

Да, капитализмът е крехък, но продължава да триумфира като „институционализиран социално-икономически ред“. Да, той е хищнически и загниващ, но остава жив и гъвкав. Но историческата логика е една и съща: всички обществено-икономически формации преминават през етапите на въвеждане, растеж, зрелост, упадък и смърт. Капитализмът в крайна сметка ще приключи, както всички други социално-икономически системи, просто няма да свърши скоро. И днес имаме монархии, въпреки че епохата на царствата е приключила отдавна.

Това не означава, че съвременната левица е парализирана или неуспешна, а осветлява обстоятелството че „борбата продължава“.

Левицата и социалистите

Левицата не е хомогенна общност от единомишленици, както бе доказано по-горе. Значителна част от левите идеи се споделят – даже без да се осъзнават или декларират като леви – от различни граждански сегменти. Така например, буржоазната левица има силен временен интерес от протекционизъм, от защита на „национално отговорния капитал“, от оставането на дял от пазара за нейните по-малко конкурентни стоки, от „стимули“ за малките и средните предприятия и т.н. В момента, в който част от тази буржоазна левица постигне определена степен на удовлетворяване на исканията си и капиталът ѝ се разрасне, тя се превръща в буржоазна десница. Друга част от левите идеи се споделят временно от „патриотичните“ организации, които застават срещу натиска на „космополитните елити“ и глобалния капитал, които също са бързо прехвърляеми към крайната десница.

Образно казано, левицата на XXI век е пъстър букет от социални и икономически идеи, движения, организации и личности. Така например, в САЩ повечето декларирали се като демократични социалисти са социалдемократи; демократите са за облагороден капитализъм, и едните, и другите са реформатори на капитализма.

Единствената част от левицата, която се стреми не само текущо да „облагороди“ капитализма, а да го замени с по-висша и по-справедлива социално-икономическа система, са социалистите19. Те нямат претенцията да са само реформатори, но не могат да не се включат в добрите идеи за социални реформи. Те са категорични, че са се посветили на историческото преодоляване на капитализма20 и наистина искат да сложат край на капитализма. По същата причина социалистите не могат и не бива да претендират да са народна партия или да фокусират исканията си най-вече за „повече държава“. Социалистите стоят далече от идеите на дребнобуржоазния радикалсоциализъм, на съвременните народяци, на сиромахомилите, на „държавния“ социализъм.

Коренът на социалистическата идея е преобразуването на икономическата система от капиталистическа, насочена към печалбата, към социалистическа, насочена към обобществяването на производството и по този начин – към създаването на икономика, функционираща по планове и програми. С други думи, преход от частна към обществена собственост върху средствата за производство; преход от стремеж към личната печалба (и чрез експлоатация на наемната работна сила) към възнаграждение според количеството и качеството на вложения труд – това не е културен, а чисто икономически въпрос. Без решаването на въпроса за собствеността върху средствата за производство съвременният „научен“ социализъм остава стерилен, превръща се в идея-кастрат.

Най-близо до социалистите стоят социалдемократите. За разлика от социалистите, те вярват че еволюционният път ще прокара най-добрите решения за бъдещето. Обвързването с реалността обаче рядко е източник на трайно удовлетворение и често е разочароващо упражнение, което не привлича много съчувствие. Вярно е, че е важна всяка стъпка към отстраняване на социално-икономическите дисбаланси, вярно е, че всеки добър резултат е постижение, но не е вярно да се очаква капитализмът сам да отмре. Казано накратко: социалисти и социалдемократи имат диаметрално противоположни виждания по начина на постигането на крайните си цели, но сходни по минималните си програми. Социалдемократите не очак­ват края на капитализма, социалистите работят за неговия край.

За бъдещия успех на социалистите работи – парадоксално! – най-много и най-успешно съвременният капитализъм. Очевидно е, че екстензивното развитие на капитализма е обхванало цялата световна икономическа система. Бившите социалистически страни са вече „усвоени“. Забавянето на темповете на растеж беше започнало още преди кризата с коронавируса, но последната натисна спирачката още повече. Безработицата намалява, но реалните доходи на наемната работна сила не растат, „пазарът на труда“ се е изчерпал. Природната система масово по света е увредена, а за възстановяването ѝ капиталът няма отношение – това са „косвени жертви“, които не са рентабилни. Глобалното затопляне – благодарение на антропогенния фактор – нараства. И т.н... Капиталът – доказано! – е свикнал да приватизира печалбата, а „косвените загуби и разходи“ настоява да се социализират.

Екзогенните фактори и условия (природна система и демографска система) за развитието на икономическата система се трансформират в ендогенни проблеми и  въпроси пред капитализма с катастрофални и апокалиптични изходящи прогнози. На сериозните прогнози трябва да се вярва и на тяхна основа да се изграждат планове за реакция и за действие! Епидемиолозите и експертите по обществено здраве, например, предвиждаха пандемия от началото на този век, базирайки се върху научни факти и анализ на социалните условия; сега пандемията е вече факт.

Имаме свободата и правото да прогнозираме бъдещето. Имаме свободата и правото на база на прогнозите да градим планове за промяна. Имаме свободата и правото да се обединяваме за едно по-добро бъдеще без дисбалансите на капитализма.

Бележки

1 Черните лебеди (дефиницията е на Насим Николас Талеб ) са събития, които възникват непредвидимо, като торнадо. Знаем с малка вероятност, че може да настъпят, но не знаем кога. Талеб, Насим Николас. 2009 (2007 – първо издание на английски език). Черният лебед: въздействието на слабо вероятното в живота и на пазара. Издателство „ИнфоДАР“. Белите лебеди (дефиницията е на Нуриел Рубини, носител на Нобелова награда за икономика) може да се прогнозират предварително. Например,  финансовите кризи приличат на урагани: те са предсказуемият резултат от натрупаните икономически и финансови уязвимости и политически грешки. Именно понеже могат да се прогнозират предварително, а не след тяхното появяване, тези „лебеди“ могат да бъдат отнесени към отрано прогнозируемите ендогенни и екзогенни фактори и условия. Рубини, Нуриел и Стивън Мим. 2011 (2010). Кризисна икономика: основен курс за бъдещето на финансите. Издателство „Cиела“.

2 Kissinger, Henry A. April 3, 2020. The Coronavirus Pandemic Will Forever Alter the World Order. Wall Street Journal.

3 Много важна забележка: капитализмът теоретично отрича рентиерството; но съвременният капитализъм е в голяма степен рентиерски.

4 https://www.oxfam.org/en/what-we-do/issues/extreme-inequality-and-essential-services

5 Дуранкев, Боян. Данъчно облагане и социална справедливост. Списание „Бизнес посоки“, Издателство на БСУ, Бр. 2, 2017, с. 69-80. https://bjournal-bfu.bg/bg/broy-2/anachno-oblagane-i-sotsialna-spravedlivost

  6 Ролс, Джон (1998) Теория на справедливостта. София-СА, С.

7 Виж по-подробно: Матеев, Е. (1987) Структура и управление на икономическата система. Изд. „Наука и изкуство“; Уолзър, Майкъл (2010). Сфери на справедливостта. Изд. „Критика и хуманизъм“, С., 2010 (1983); Хадълстън, Дж. (2001) Към справедливо общество. Унив. издателство „Св. Климент Охридски“, С.

8 Смит, Адам (1983) Богатството на народите. Партиздат, С. (1776), с. 841-844.

9 Рикардо, Дейвид (1981) За принципите на политическата икономия и данъчното облагане. Партиздат, С., (1817), с. 205-229.

10 Mankiw, N. Gregory 2020. Principles of Economics, 7th Edition.

11 Фон Вайцзекер, Ернст Улрих и Андерс Вийкман. (2018) Хайде! Капитализъм, късогледство, население и разрушаване на планетата. Доклад на Римския клуб. Издателство „Книжен тигър“, С.

12 Клайн, Нейоми (2011) Шоковата доктрина: възходът на капитализма на бедствията. Издателство „Изток-Запад”, С. (2007).

13 https://1997-2001.state.gov/statements/1998/980219a.html

14 Понятията „буржоазна левица“ и „дребнобуржоазен социализъм“ са въведени за пръв път в България от Димитър Благоев. Виж например: Благоев, Д. (1976) Принос към история­та на социализма в България. Партиздат, С., 1976, с. 338 (1906)

15 През 1917 г. Ленин пише: „Империализмът е епоха на финансовия капитал и на монополите, които навсякъде носят  стремеж към господство, а не към свобода“. В: Ленин, Вл. (1917). Империализмът като висш стадий на капитализма. Събрани съчинения, Т. 27, с. 399.

16 Например: Матеев, Е. (1987) Структура и управление на икономическата система. Издателство „Наука и изкуство“, С.; Илиев, Ив. (1984) Комплексно-целево планиране. Теоретико-методологически проблеми. Издателство „Наука и изкуство”, С.; Манов, В. (2001) Прогнозиране и планиране развитието и функционирането на икономическите системи. Университетско издателство „Стопанство”, С. и др.

17 Горбачов, М. (2017). Новата Русия. Изд. „Cиела“. С., с. 261.

18 Francesco Boldizzoni. (2020) Foretelling the End of Capitalism. Intellectual Misadventures since Karl Marx. Harvard University Press.

19 В случая разграничаваме социалистите от членове на социалистическите и комунистическите партии. Всъщност огромната част от комунистите признават социализма („царството на необходимостта“) като пръв стадий на комунизма („царството на свободата). По тази причина понятието „социалисти“ включва изповядващите и социалистическата, и комунистическата идея.

20 Програма на Българската социалистическа партия, приета с Решение на 47-ия конгрес на БСП. 22 и 23 ноември 2008 г.

Ново време, Брой 7-8, юли-август 2020

Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели