/Поглед.инфо/ Читателка дописва историята на българската Пенелопа, чакала 39 години своя годеник, върл душманин на фашизма
На 27 юни т.г. в нашата рубрика публикувахме материала "Българската Пенелопа чака 39 години душманин на фашизма", който предизвика голям читателски интерес (https://duma.bg/balgarskata-penelopa-chaka-39-godini-dushmanin-na-fashizma-n194701). Не е чудно, защото животът на страшния странджански комита Атанас Премянов (1902-1973), от когото фашистките управници са треперели, е като сценарий за филм. През 1925 г. той е принуден да изостави годеницата си Стойка и да емигрира в Съветския съюз, като не е предполагал, че няма да види любимото си момиче цели 39 години. Но не я забравя през цялото това време. През Втората световна война Премянов служи и в СМЕРШ, където опасностите и смъртта са постоянни спътници на "ловците" на немски шпиони в тила на Червената армия (вж. https://www.duma.bg/i-sme-dali-oshte-neshto-na-rusiya-i-sveta-strelbata-po-makedonski-n164664?h=pdfarchive&pdfarchiveId=2912). Оскъдна е информацията за специалните задачи, които е изпълнявал преди, по време и след войната, но е показателно, че, когато след почти 4 десетилетия решава да се завърне в България, му "съдействат" не от другаде, а от ЦК на КПСС. Оказва се, че българската Пенелопа също го чака, така както само влюбена с цялото си сърце и душа тракийка може да чака. Родила му е дъщеря, която е починала, без той дори да знае за нея, но в Ямбол го посрещат Стойка и... три внучки. Само толкова подробности около завръщането му успях да открия през юни.
Но ето че неотдавна получих неочаквано читателско писмо. От Лилия Петрова от Ямбол. Оказва се, че навремето тя е откликнала всеотдайно и сърцато и е направила всичко, което зависи от нея, за да се съберат под един покрив Стойка и Атанас. Дори им става кумица. И те са й благодарни до края на живота си.
В писмото на Лилия, написано в неподражаем стил, не се наложи редакторска намеса. Публикуваме го с незначителни съкращения. Тя изнася много интересни, неизвестни досега подробности от живота на Премяната. Дори за това, че след завръщането си в България... той е арестуван и пребит от софийската милиция. Каква вътрешна сила му е била нужна, за да удържи гнева си и като един нашенски Рамбо да не попилее районния участък и да не хване отново гората! И тогава е бил здравеняк - на 61 години. Знае се с голяма сигурност какви бойни умения е владеел в съвършенство, след като е оцелял в СМЕРШ и е преследвал и неутрализирал немски шпиони и диверсанти в тила на фронтовете.
Как след 39 години Стойка съединява своя живот с този на годеника си, върлия душманин на фашизма Атанас Премянов, можете да прочетете по-долу.
Из писмото на Лилия Петрова до Христо Георгиев
Г-н Георгиев,
Поводът да ви напиша това обяснение е вашата статия в "Дума" от 27 юни т.г. "Българската Пенелопа чака 39 години душманин на фашизма".
На 23 юни присъствах на честването на 75 години от гибелта на командира на отряд "Народен юмрук" Николай Лъсков край с. Козичино в източна Стара планина. На честването беше и дъщерята на сем. Лъскови - Аелита, която изгубва и майка си Яна 5-6 дни след гибелта на съпруга си - партизанка от същия отряд. Лъсков е наш съгражданин, а отрядът е към VI ВОЗ (Въстаническа оперативна зона - б.а.) с център Ямбол.
Още не бях изживяла това, което чух от разказа на очевидец за коварното предателство, и попаднах на вашата статия, която ме върна във времето преди повече от 50 години... Искрено да си призная не обърнах голямо внимание на заглавието в първия момент. Обикновено най-напред чета за събитията в момента, но този път съм сгрешила.
Аз съм от гр. Ямбол, родена и живея в този град и вече съм на две осмици (на 88 години - б.а.).
Когато се случи това, което ще ви разкажа, както вече ви казах, беше много, много отдавна, тогава бях на 30 години. На 21 години станах член на БКП. Израснах в семейство, взело активно участие в антифашистката борба. Баща ми е член на БКП от 1931 г., а майка ми от 1940 г.
През 1953 г. започнах работа в Околийски комитет на БКП. В края на 1959 г. излезе постановлението на ЦК за БПФК (борците против фашизма и капитализма - б.а.). Още веднага се оформи Окръжен комитет на БПФК. Знаейки произхода ми (вече Ямбол стана окръг), бюрото на Окръжния комитет на БКП ме прехвърли на работа като секретар на БПФК. Работата ми беше много интересна - партизани, политзатворници, политемигранти, ятаци, ремсисти...
В един прекрасен ден на 1963 г. с пощата получих писмо от СССР, гр. Новосибирск. Подател - непознат. Не ми беше трудно да разбера кой е подателят и за какво се обръща към нас. Пишеше, че е от четата на Тодор Грудов, участвал в Септемврийското въстание, че след неуспеха на въстанието емигрирал в СССР, с подробности как е станало напускането на България.
В молбата си подателят Атанас Михайлов Премянов искаше да разберем дали семейството му, което е оставил в гр. Ямбол, още живее в Ямбол, дали съпругата му Стойка Атанасова Премянова е жива, да се срещнем с нея, да разберем какво знае за него и ако се върне в България, дали ще го приеме.
Веднага запознах председателя на БПФК и секретаря на Окръжния комитет на БКП. Попитаха ме дали [ще] приема това предизвикателство, да проуча това, за което [се] интересуваше този човек. Без да се колебая приех.
Първото, което направих, [бе] да направя справка в Общинския съвет, отдел "Гражданско състояние". Веднага открих, но не Премянова, а Михайлова и срещу името й - вдовица. Вземах адреса. Докладвах на председателя на БПФК и тръгнах по адреса. Не беше трудно да я открия. Живееше в малка стаичка, но много чисто и подредено. Представих й се коя съм, къде и какво работя, но реших да не казвам веднага за писмото. Тя се беше пенсионирала като текстилна работничка. Казах й, че във връзка с решение на БКП издирваме участниците в антифашистката борба. Тя какво може да ми каже за Премянов, знае ли дали е жив, докога е имала връзка, кореспонденция, с него. Каза ми, че няколко години след като е заминал, е получавала писма, но вече от много години връзката им е прекъснала. Каза ми, че след неговото заминаване се е родила дъщеря им и тя й е дала име Надежда. Кръстила я така, за да не губи надежда, че баща й някога ще се върне и ще я види, но за съжаление Надежда не го е дочакала - починала. Оставила 3 внучки, които Стойка и зет й отгледали. Като заговорихме за Премянов, тя много се развълнува и се разплака, но за писмото не посмях да й кажа. Имах предвид, че е възрастна и може да получи голям стрес и какво може да се случи.
Уговорихме се да се видим след 3 дни, но този път на моето работно място, и че може да дойде с нейни близки хора. За деня уговорихме лекар, който ще бъде в съседната до моята стая, и ако се наложи да окаже помощ. Преди да се разделим, я попитах защо не е Премянова, а Михайлова и вдовица. Отговори ми: "Ами записах се Михайлова и вдовица, защото непрекъснато имах неприятности с полицията, за да кажа къде е Атанас."
На уречения ден Стойка дойде с брат си - по-малък от нея. Стараех се да бъда в бодро настроение, за да я предразположа за добри новини.
Продължихме вече започнатия разговор от предната среща. Опитвах се с въпросите си да й подскажа да очаква да чуе това, което е очаквала толкова много години. Попитах я: "Ако Премянов евентуално е жив и ти се обади, ти как ще реагираш, ще го приемеш ли отново?"
Писмото беше в чекмеджето на бюрото ми. Тя веднага скочи и извика: "Стига да е жив, да го видя жив, как няма да го приема!"
Казах й да седне спокойно, ще й съобщя нещо много важно за нея, но я предупредих, че трябва да запази спокойствие. Извадих писмото и й казах: "Премянов е жив, ето писмото, което ни е изпратил, но в момента е на хиляди километри далече. Иска да си дойде в България", но желае да разбере, дали ще го приемеш. Затова водим този разговор с тебе и да му съобщим твоето решение."
Отново скочи. Развика се: "Да тръгва, веднага да си идва. Чакам го. Веднага му се обадете!"
Цялата беше в сълзи от радост. Едва я успокоихме с брат й. След всички тези емоции дойде лекарят, дойдоха и колеги... [За да] се увери, че говоря истината, й подадох и писмото. Грабна го и започна да го целува с думите: "Чакам те, чакам те!"
Разбрахме се веднага да му изпратим нейния отговор с уговорката лично на нея да съобщи кога ще си дойде, но като получи съобщението, да ми се обади, заедно да отидем на гарата да го посрещнем.
След 2 месеца се получило съобщението, че е в София и в кой ден и в колко часа тръгва за Ямбол. Когато са ме потърсили, се оказва, че съм командировка в София. На посрещането отива с брат си. След като се върнах, научих радостната новина. Потърсих ги, но се оказа, че са заминали веднага за Бургас, където живеела сестрата на Премянов. Подробности за срещата ми разказа брат й. През цялото време докато са чакали влака, е била много напрегната и нетърпелива, като непрекъснато е повтаряла: "Кога ще пристигне този влак, защо закъснява?"
Застанали са на такова място, за да могат да наблюдават слизащите пътници от всички врати на влака. В един момент тя е извикала: "Ето го, слиза..." и хукнала към отворената врата. Срещата е била неописуема, как са застанали един срещу друг неподвижни и в един миг Стойка се намерила в прегръдките му.
На следващия ден поисках 2 дни отдих и заминах за Бургас на адреса, който ми даде брат й.
Посрещна ме на входа сестрата на Премянов. Още като влязох в стаята, той се досети коя съм, преди да каже сестра му: "Имаш гости от Ямбол." Тръгна срещу мен с разперени ръце, прегърна ме и непрекъснато повтаряше: "Спасибо девочка, спасибо девочка!"
Видях човек с прошарени коси, среден на ръст, широкоплещест, с една дума як българин. Извини се, че след толкова години е забравил българския, родния си език, но скоро ще си го възстанови. Каза, че в СССР е заминал полуграмотен, но стигнал до висше образование, военно училище, но за сметка на родния му език. От деня, в който е напуснал България, не е чул дума на български.
След около десетина дни дойдоха при мен на работното ми място и ми заявиха: "Днес сме се подготвили да подпишем граждански брак. Искаме да ни станеш свидетел. Приемаш ли?" Как можех да откажа, но трябваше и втори човек. Но трябваше да питам и в съвета, ще ни приемат ли днес и ако е да, в колко часа? За втория човек реших да потърся някой от колегите.
Обадих се в съвета, лично на кмета Панайот Драгнев, казах му за кого се отнася. Отговори ми, че няма причини за отказ и че след един час можем да отидем. В това време при мен се появи баща ми по работа. Запознах го с Премянови и му казах, че са решили днес да сключат брак и ние двамата ще им свидетелстваме. Веднага получих съгласието му. Бях запознала вече семейството си за случая Премянов.
Отидохме в Съвета, но още на входа ни уведомиха да отиваме направо при кмета. Там вече заварихме пълна стаята на кмета със служители на Съвета. Посрещнаха ни с добре дошли. Лично кметът извърши ритуала и връчи документите им, но вече Стойка отново стана Премянова. Кметът Драгнев почерпи и им пожела дълъг и щастлив живот.
Скоро получих съобщение, че са им осигурили жилище в София. Там вече живееше голямата им внучка, средната беше на работа в Ямбол. Вземаха най-малката, която още беше ученичка. Идваха си често.
След известно време Премянов ме уведоми, че е решил да напише историята на живота си, за да знаят внуците им кой е дядо им и това ще направи в най-скоро време, но смята, че трябва да отиде в Странджанския край, района, в който е действала четата на Грудов, за да си припомни много неща от живота си.
Там е открил все още живи хора от този период. Беше направил много снимки на хора, домове, в които са намирали подслон, кошари, където са се укривали, поляни, местности. Срещнал се с много хора, записал разговори, разкази за живота на хората по времето на фашизма.. Напълнил две големи чанти с материали, включително и билки от Странджа.
Пристигайки на гара София, е направил впечатление с големите чанти на дежурния милиционер на перона. Спира го и го питал какво носи в тези чанти. Премянов му отговорил: "Пълни са със злато." За него наистина е било злато. Дежурният веднага извиква още двама негови колеги и го арестуват. Отвеждат го в МВР - управление. Премянов е поискал да го заведат при началника на управлението, но му било отказано, че вече е късно и в управлението са само дежурни. Вечерта обаче доста са го "обработили". Разпитвали са го какви са снимките, да не би да са по поръка на някакво разузнаване. Той непрекъснато е повтарял само да го заведат при някой началник на МВР. На следващия ден съобщават на началник участъка. Той го приема. Премянов само е настоявал да се обадят на (вече съм забравила името) в ЦК на БКП и се обаждат на посоченото лице в ЦК. Пристигнали са двама. Виждайки състоянието на Премянов, само са казали: "Какво сте направили?", вземат го и го отвеждат у дома му. Премянов само е заявил: "Искам да ми бъде върнато всичко, което беше в чантите."
Боледува доста време. Аз често ходех в София и не пропусках да ги посетя. Много време след това ми каза, че е започнал да пише за преживяното. Тогава ми разказа за последното си преживяване с милицията...
Един ден, съвсем неочаквано за мен дойдоха в комитета. Премянов ми подаде книгата и каза, че аз съм първият човек на който я подарява... Беше надписано, но на руски...
Това е моят принос за завръщането на един българин в родината му.
Лилия Христова Петрова,
Ямбол
П.С. Пропуснах да кажа, че както не можах да го посрещна, така не можах да го изпратя, когато почина. Пак се случи да съм в София. Обадили се на председателя на БПФК, че Премянов е починал и кога ще е погребението. Председателят взема трима членове на Комитета и тръгват за София. Не ми се обадиха за случая. В същото време аз тръгнах за Ямбол. Отидох в Комитета да оставя документите от София. На входа дежурният ме попита: "Не си ли на погребението?" Попитах на кого. Отговорът беше: на Премянов.
