/Поглед.инфо/ В изследване на манталитета на 20-годишните, Ричард Уотсън, автор и лектор в London Business School, твърди, че попаднал на впечатляващ коментар. Това бил видеоклип, в който интелигентен младеж се оплаквал от времето, което отнемала поръчката на храна в Макдоналдс. „В смисъл, - казал той – идва ти редът и си поръчваш, и понякога трябва да чакаш, да чакаш, примерно цяла минута...а му викат бързо хранене!”

Това е пример за типа хора, които идват след нас, едно поколение, което постоянно обменя информация и е крайно нетърпеливо. Как това поколение ще се сработи с нарастващата безгранична власт на транснационалните корпорации, дали това поколение ще улови измамата на консуматорския модел, който му подава луксозен къшей хляб, но всъщност го забутва в ъгъла на абсолютната невъзможност?! Защото класовата ножица между много богатите и нормално бедните с „добър жизнен стандарт” ще се разтваря все повече и повече. По подразбиране се приема, че ако имаш добър дом, хубава кола, приятно семейство, сполучлива работа, то няма защо да се интересуваш как се управлява държавата, кой кого мами, кой прибира парите и защо богатите стават свръхбогати, а останалите живеят щастливо по американски и по европейски, но на кредит.

Според модните поведенчески внушения на космополитното ърбън поколение, щастлив си, ако можеш да си плащаш ипотеката за къщата, вноските за колите и прочее. Живот на кредит е базисната мантра на съвременния свят. Само че всяка фалшива фасада рано или късно се разтича и разпада от действителността. Бедността си е бедност, независимо за кога отлагаш плащането. Последната световна криза доказва, че капитализмът, който знаем от книгите, отдавна не съществува. Вместо него, е налице някаква странна система, нещо като квазисоциализъм, но само за банкерите и транснационалните корпорации, които ползват всякакви възможни облаги, свързани с държавна финансова дотация и дългово подпомагане. Става дума за тези корпорации, които са прекалено големи, за да бъдат оставени да фалират. Или пък за онези корпорации, които съществуват изключително от трасирането на геополитически стратегии. Тоест, ще направим преврат в някоя непослушна нефтена арабска държава, апропо, ще потрошим милиарди държавни средства, за да могат нашите частни копорации да се настанят безпроблемно там.

Ефективната държавна намеса е необходима дори за толкова развита и богата на делови традиции фондова борса, каквато е американската. Опитът сочи, че когато Рейгън отслаби държавната намеса в процеса на сливане и поглъщане на компании, моментално това се превърна в генератор на фиктивен капитал и доведе до „Черния понеделник” на 19 октомври 1987-а, макар че причините за този срив ще останат завинаги неизказани. Тогава отново Уолстрийт преживява пълен крах и само за някакви си седем-осем часа от работния ден се стопяват близо 560 милиарда долара. Инвестиционните банки говорят за затваряне на борсата, но администрацията на Рейгън взима спешни мерки, а току-що назначения шеф на Федералния резерв, тоест на Централната банка на САЩ, Алан Грийнспан, започва действия в подкрепа на ликвидността и наводнява пазара с пари. Това е просто пример за абсолютната несъстоятелност на непрестанно натрапваната теза за пълно отсъствие и ненамеса на държавата на пазара. Тази теза е за силно манипулираните икономисти от посткомунистическите държави. Иначе по света е налице квазисоциализъм.

В периода 2009 – 2012 година стотици финансови консултанти от Уолстрийт, прикачени и въведени във финансовото ръководство на американското правителство, отправят милиарди долари в проблемни банки и финансови институти, както и в корпорации от типа на „Дженеръл Мотърс” и др. Новата доктрина за държавно подпомагане противоречи на основното правило в капиталистическата система за свободния пазар, а именно, че частникът-капиталист сам носи отговорността за своите загуби. Междувременно не е зле да се отбележи, че днес заплатите на висшите ръководители, директори и мениджъри на тези проблемни компании превишават заплатата на обикновения служител 325 пъти. Преди 40 години тази разлика в заплащането е била 24:1 в полза на висшия мениджмънт. Тоест, неравенството се задълбочава. За безконтролното пиршество на транснационалните корпорации и крупните банки, разбира се, някои в крайна сметка трябва да заплати и заплаща т.нар. средна класа.

Онзи младеж, на когото една минута му се струва прекалено много на опашката в Макдоналдс, утре ще съставлява именно тази средна класа. Той ще носи скъп костюм, ще кара хубав автомобил, ще има прилични доходи. Единственият му проблем ще бъде, че винаги ще може да бъде изхвърлен от корпорацията, в която работи, че данъците, които ще плаща, ще отиват за финансиране на политически операции в чужбина, за военни интервенции или за спасяване на някоя финансова институция, чиито топ мениджъри са били алчни и безотговорни, въпреки космическите си заплати, че поради глобализацията, колегата му от Индия със същите знания, но с десетки пъти по ниско заплащане, ще заеме точно неговото място, без изобщо да напуска Индия, проблемът на този младеж ще бъде, че никога няма да разбере кой управлява живота му. Неговият вот на всякакви политически избори ще бъде фикция, защото в действителност ще го управляват интересите на транснационалния капитал и за никаква демокрация тук не може да става дума.

 Деконструкция, БНР


Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели