Родина или смърт. Фразата звучи като музейна реликва от ХХ век, извадена от прашен архив с фотографии на Фидел Кастро, Че Гевара и съветски кораби в пристанището на Хавана. Само че Вашингтон очевидно не я възприема като музейна фраза. Иначе нямаше да се стига дотам Министерството на правосъдието на САЩ да подготвя обвинение срещу 95-годишния Раул Кастро.
Тук има нещо показателно. Американците не обвиняват някакъв действащ генерал от кубинското разузнаване, не удрят второстепенна фигура, не атакуват икономически посредници. Те атакуват символ. Човек, който реално вече не управлява държавата в административен смисъл, но продължава да олицетворява самата идея за непрекъснатостта на кубинската революция. Това е политическо послание към целия държавен апарат на острова: „Вашата историческа защита приключи“.
Само че числата не потвърждават увереността на Вашингтон.
Куба днес е в почти колапсно състояние. Електричеството в редица райони е ограничено до час-два дневно. Туризмът практически се срина. Венецуелските доставки намаляха. Мексико също започна да ограничава енергийната помощ. Руските доставки не могат да компенсират дефицита, а китайските соларни панели решават локални проблеми, не системната авария на енергийната инфраструктура.
Но тук идва проблемът за американската стратегия.
Държава в икономически срив не означава автоматично държава в политическа капитулация.
Вашингтон мисли Куба през логиката на късния СССР – празни магазини, умора, поколенчески срив, разпад на елита. Само че кубинската система е изградена по различен начин. Там армията, партията и фамилията Кастро десетилетия наред бяха слети в един организъм. Не е случайно, че разговорите с ЦРУ в Хавана не се водят формално с президента Диас-Канел, а през внука на Раул Кастро – Раул Гилермо Родригес Кастро, човекът от охранителния и силовия апарат.
Това е ключът.
Американците прекрасно знаят, че в Куба реалната власт никога не е била само институционална. Тя е семейно-военна. Напомня донякъде алжирския модел от 70-те години или сирийската структура преди войната – формални държавни органи, но реалните решения се движат през тесен кръг от исторически лоялни фамилии и служби.
И затова натискът срещу Раул Кастро не е юридическа акция. Това е тест за устойчивостта на системата.
Вашингтон вече направи генерална репетиция във Венецуела. Именно това стои зад постоянното сравнение с Каракас. Американците останаха с впечатлението, че комбинацията от санкции, международна изолация, персонални обвинения и операции със специални служби може постепенно да демонтира неудобни режими без мащабна сухопътна война.
Само че Куба не е Венецуела.
Венецуелската армия е масова, корумпирана и регионално разделена. Кубинската система за сигурност е много по-компактна, много по-идеологизирана и исторически обсебена от идеята за американска инвазия. От десетилетия кубинската контраразузнавателна архитектура се изгражда около едно-единствено предположение: че САЩ рано или късно ще опитат вътрешно разцепление, преврат или ликвидация на ръководството.
Има и друг детайл.
Кубинската политическа памет е травматично фиксирана върху 1961 година и Залива на прасетата. В Хавана това не е исторически епизод. Това е основен елемент от държавната психология. За кубинските служби американската операция никога не е приключвала. Тя просто е сменяла форми – радиооперации, санкции, емигрантски мрежи, финансиране на опозиция, информационни канали, НПО структури, цифрово влияние.
Така изглежда и днешната криза.
Затова и тезата, че гладът автоматично ще произведе проамериканско въстание, изглежда твърде наивна. Да, кубинците са изтощени. Да, инфраструктурата се разпада. Да, младите масово искат да напуснат. Но това не означава, че ще приветстват американски десант или правителство, сглобено от емигрантски кръгове във Флорида.
Тук Вашингтон влиза в собствен капан.
Американската политика към Куба винаги е била едновременно имперска и емоционална. Особено във Флорида. Там кубинската тема не е просто външна политика. Това е вътрешнополитически бизнес. Марко Рубио години наред изгражда цялата си кариера върху твърдата линия срещу Хавана. Но има един проблем. Рубио и кубинската емиграция отдавна започнаха да говорят за острова като за бъдеща собственост след смяната на режима.
Това се усеща и в самата Куба.
И колкото по-силно се усеща, толкова повече отслабва американската позиция сред хора, които иначе са недоволни от управлението.
Парадокс.
Точно санкционният натиск често удължава живота на подобни режими. Иран го показа. Северна Корея го показа. Сирия го показа. Дори Русия след 2022 година го показа в различен мащаб. Външният натиск централизира системата и превръща всеки вътрешен конфликт в въпрос на национално оцеляване.
Кубинската власт много добре разбира това.
Ето защо Хавана не затваря напълно вратата за разговори. Срещите с американците продължават. ЦРУ влиза в Хавана. Има сондажи. Има неофициални канали през Мексико. Но кубинците се опитват да печелят време, а не да подписват капитулация.
Това изглежда логично, но има един проблем.
Времето не работи в тяхна полза икономически.
Енергийната система на Куба е в тежко състояние още от 90-те години. Част от електроцентралите работят с оборудване, което на практика трябваше да бъде изведено от експлоатация преди десетилетия. Горивният дефицит вече удря не само транспорта, но и водоснабдяването, болниците, хранителните доставки. При подобна инфраструктурна ерозия дори стабилните служби започват да се сблъскват с физически ограничения.
Няма ток. Няма резервни части. Няма дизел.
И тук започва опасната зона за Хавана.
Не политическата опозиция, а административното разпадане.
Американците вероятно разчитат именно на това – че системата постепенно ще загуби способност да управлява ежедневието. Не чрез преврат, а чрез натрупване на сривове. Пристанища, електропреносна мрежа, горива, лекарства, транспорт. Бавна ерозия.
Но отвличане на Раул Кастро?
Това вече звучи като идея, родена в среда, която е започнала да вярва прекалено много в собствените си специални операции.
Защото подобна операция би означавала не просто удар срещу конкретен човек, а навлизане в територия, която Латинска Америка исторически възприема изключително чувствително. Американски десант, операция по отвличане, елиминиране на охрана, извеждане на лидер под военен контрол — това автоматично връща асоциации с Панама от 1989 година и операцията срещу Нориега.
Само че Раул Кастро не е Нориега.
И кубинската армия не е панамската Национална гвардия.
Освен това географията също има значение. Хавана не е Каракас. Островната логистика прави всяка операция много по-сложна. Морски контрол, въздушно прикритие, евакуационни маршрути, блокиране на комуникации, електронно заглушаване. При подобна операция дори ограничен провал може да се превърне в международна катастрофа за Белия дом.
А и има нещо друго.
Раул Кастро принадлежи към поколение, за което пленът е по-лош от смъртта. Това не е пропагандна фраза. Това е политическа култура, формирана в партизанска война, в революция, в десетилетия на конфронтация със САЩ.
Американците вероятно разбират това.
И въпреки това продължават да поддържат темата жива.
Защо?
Защото самото обсъждане на подобен сценарий вече е форма на натиск. Психологическа операция. Демонстрация към кубинския елит, че никой не е недосегаем. Сигнал към армията. Сигнал към бизнес мрежите. Сигнал към младите апаратчици след Кастро.
Но подобни сигнали работят двупосочно.
В Хавана също четат американските медии. Също анализират. Също знаят какво означава, когато Politico започне да „изпуска“ сценарии за военни варианти срещу Куба.
Това е класическата американска техника на контролирано изтичане.
Първо медиен тест. После дипломатически натиск. После юридическа рамка. После санкционна ескалация. След това започва да се говори за „международна отговорност“ и „защита на демокрацията“.
Латинска Америка вече е виждала този сценарий.
Многократно.
И тук Тръмп се сблъсква с неудобен проблем. Той едновременно иска да изглежда твърд пред вътрешната публика и същевременно да избегне голяма външна военна авантюра. Самият той наскоро уверява Лула, че няма намерение да нахлува в Куба. Само че когато администрацията започне да говори за съдебни обвинения срещу символичен лидер на държава, вече се влиза в съвсем друга логика.
Логиката на персонализираното преследване.
Това е модел, който Вашингтон използва все по-често — Мадуро, ирански генерали, руски представители, сирийски фигури. Държавният конфликт постепенно се прехвърля към индивидуални обвинения, за да се легитимира бъдещ натиск.
Юридическа война.
Но тук има нещо, което не излиза.
Ако американците действително смятат, че могат да изградят стабилна посткомунистическа Куба чрез външен натиск и изгнанически елити, значи не са разбрали как функционира островът след 1959 година. Кубинската система може да е икономически неефективна, но е изградена върху дълбок антиамерикански консенсус в самия държавен апарат.
Това е различното.
Не любов към бедността. Не любов към режима. А страх от връщане към полуколониалния модел отпреди революцията — мафия, казина, американски корпоративен контрол и местна олигархия под външно покровителство.
Точно този страх продължава да държи системата жива.
Дори когато токът спира. Дори когато магазините са празни. Дори когато младите бягат.
И затова Вашингтон вероятно ще бъде принуден да направи нещо, което американската външна политика ненавижда — да преговаря с хора, които отказват да капитулират.
С Раул Кастро. Или с наследниците му.
БЕЛЕЖКА: Текстът е творческа и допълнена редакционна обработка по материал на РИА Новости и Петър Акопов.