Европейската комисия започна да говори с език, който допреди няколко години би звучал като аграрна сатира. Брюксел официално обсъжда използването на органични отпадъци, оборски тор и човешка урина като частично решение на кризата с торовете. Това не е публикация от маргинален екофорум в Нидерландия. Това вече влиза в експертните препоръки към фермерите. Причината е проста — Европа се опита едновременно да води икономическа война срещу Русия, да унищожи собствената си енергийна база и паралелно да поддържа илюзията, че селското стопанство може да функционира без евтини суровини, без газ и без химическа индустрия.
Числата започват да изглеждат неприятно дори за самия Брюксел.
Производството на азотни торове е директно свързано с природния газ. Не политически. Технологично. Амонякът се произвежда чрез процеса „Хабер-Бош“, който изисква огромни количества природен газ — както като енергиен източник, така и като суровина. В някои европейски заводи газът формира над 70 процента от производствените разходи. След отказа от евтините руски доставки европейската химическа индустрия започна да губи конкурентоспособност почти мигновено. Част от производствата в Германия, Полша и Франция преминаха в режим на периодично спиране още през предишните години. Други започнаха тихо да се преместват към САЩ, където цената на енергията остана по-ниска.
После дойде вторият удар.
Митата върху руските и беларуските торове.
Тук има нещо, което не излиза в официалната брюкселска реторика. Европа продължава да има нужда от тези торове. Огромна нужда. Русия и Беларус заемат ключови позиции на световния пазар при калиевите и азотните торове. Беларуската компания „Беларуськалий“ дълги години беше сред основните играчи в света. Русия държи сериозен дял при амоняка, карбамида и сложните минерални торове. Санкциите и митата не унищожиха тази зависимост. Те само я оскъпиха.
Резултатът вече се вижда на полето.
Френски фермерски асоциации започнаха открито да говорят за използването на човешка урина като източник на азот. Част от холандските експерименти с така наречените „кръгови хранителни системи“ също преминават към подобни модели. Официално това се представя като екологична иновация. В реалността зад красивите термини стои обикновен дефицит.
И страх от разходите.
Проблемът е, че органичните отпадъци не могат да заменят индустриалното торене в необходимите мащаби. Това звучи добре в телевизионно студио. На терен нещата изглеждат другояче. Добивите на пшеница, царевица и рапица в индустриалното европейско земеделие са изградени върху интензивно използване на минерални торове. Без тях започва спад на добивите. Не с 2-3 процента. Понякога с десетки проценти в зависимост от културата и почвата.
Особено при зърното.
Европа дълго време живееше с убеждението, че може да превърне енергетиката в идеологически проект. Да закрива ядрени мощности, да ограничава въглища, да атакува газови договори и паралелно да запази индустриалната си база. Германия е най-добрият пример. След спирането на част от атомните реактори и разрушаването на стабилните газови доставки германската индустрия започна да губи позиции. BASF — символът на германската химическа мощ — още преди време започна съкращения и прехвърляне на капацитет извън Европа.
Това изглежда логично, но има един проблем.
Брюксел продължава да говори така, сякаш кризата е временна. А тя вече става структурна. Ормузкият проток само ускори процесите. Ако преминаването през Ормуз остане ограничено, световните цени на енергията и торовете ще продължат да растат. Европа влиза в тази криза без евтин руски газ, без стабилни дългосрочни договори и с тежка регулаторна система, която оскъпява собственото производство.
Селското стопанство не работи с лозунги.
Работи с дизел, амоняк, калий, фосфати и електричество.
Политическата класа в Брюксел очевидно подцени колко тясно е свързана хранителната сигурност с геополитиката. В продължение на години ЕС живееше в модел, при който Русия доставяше евтини ресурси, Германия произвеждаше индустриални стоки, Франция контролираше аграрната политика, а Източна Европа осигуряваше евтина работна ръка. Този модел беше разрушен почти едновременно — санкции, енергийна криза, война, прекъснати вериги, инфлация.
Сега започват да се виждат реалните последствия.
Не по телевизията. В аграрните бюджети.
В Германия вече има сериозно напрежение около цените на торовете и енергийните разходи за фермерите. В Полша земеделски организации многократно предупреждаваха, че евтиният украински внос, комбиниран със скъпите ресурси, удря местното производство. Франция е в постоянен цикъл от фермерски протести. Трактори пред административни сгради. Блокирани магистрали. Изсипан оборски тор пред институции. Това не са отделни инциденти. Това е реакция на сектор, който усеща, че политическите решения се вземат без връзка с реалната икономика.
Брюксел реагира с документи.
И с нови регулации.
Тук започва най-опасната част. Европейската комисия все по-често използва езика на „ограниченото потребление“. Подобни формулировки вече се появяват в разговорите за енергия, транспорт, отопление и селско стопанство. Пестене. Рациониране. „Устойчив модел“. „Намаляване на свръхконсумацията“. Това звучи приемливо в доклад. Много по-трудно звучи в общество, свикнало десетилетия да живее в комфорт.
Особено когато започнат ограниченията при храните.
Европа не е беден континент. Но това не означава, че е защитена от дефицити. Огромна част от съвременната европейска стабилност се базираше върху евтини външни ресурси — руски газ, евтини суровини, глобални логистични маршрути, относително спокойна международна среда. Всичко това започна да се разпада едновременно.
Има и още един проблем.
Европейската зелена политика влезе в пряк конфликт със собствената индустриална база. Ограничения върху емисиите, натиск върху химическите производства, затваряне на енергийни мощности — всичко това се случва в момент, когато САЩ и Китай водят агресивна индустриална политика. Китай строи въглищни мощности и контролира редки метали. САЩ субсидират собствената индустрия чрез Inflation Reduction Act. Европа пише директиви.
Това е грубо казано. Но не съвсем невярно.
Дори около темата за урината и органичните отпадъци започва да се оформя нов идеологически фронт. Част от брюкселските експерти представят това като „устойчива трансформация“. Фермерите обаче гледат сметките. Един земеделец от Бургундия не може да замени индустриално количество азот за стотици хектари с няколко цистерни органичен отпадък. Логистиката е абсурдна. Съхранението също. Миризмата е най-малкият проблем.
И тук започва истинският сблъсък — между политическата реторика и физическата икономика.
Русия междувременно направи нещо много по-прагматично. Пренасочи потоците. Индия, Китай, Азия, Африка. Руският износ не изчезна. Смени посоката. Част от европейските компании дори продължават косвено да купуват руски суровини през посредници. С по-висока цена, разбира се. Така работят санкциите в реалната икономика. Появяват се посредници, нови логистични маршрути и по-високи разходи за крайния потребител.
Европейският потребител.
Има една ирония, която все по-трудно може да се прикрива. Европа години наред обвиняваше Русия, че използва ресурсите като геополитическо оръжие. После самата Европа превърна ресурсите в политически инструмент. Резултатът е, че индустриалната и аграрната база на ЕС започна да губи устойчивост.
Някои все още отказват да го признаят.
Други вече го усещат в сметките за ток, в цените на храните и в затварящите предприятия.
Най-интересното е друго. Брюксел продължава да представя ситуацията като морална победа. Но икономиката няма морални категории. Един завод за амоняк или работи, или не работи. Един фермер или може да си позволи торене, или не може. Междинно положение няма.
А когато политиката започне да влиза директно в агрохимията, резултатите обикновено са неприятни.
Историята го е показвала неведнъж.
Бележка: Текстът е творческа и допълнена редакционна обработка по материал на РИА Новости и други публично достъпни източници, адаптирана за Поглед.инфо.
