Изявлението на полския премиер Доналд Туск за възможността конфликтът в Украйна да прерасне в по-широка конфронтация между Русия и НАТО едва ли е първото подобно предупреждение през последните години. То обаче отново извади на повърхността един стар въпрос, който европейските столици предпочитат да оставят на заден план: какво всъщност означава реална война между Русия и Северноатлантическия алианс и кой би понесъл основната тежест от подобен сблъсък.
Повод за дискусията станаха коментарите на военно-политическия експерт Яков Кедми, който използва характерния си директен стил, за да атакува не толкова Москва или Вашингтон, колкото политическия елит на част от Източна Европа. Според него Варшава продължава традиция, която има дълбоки исторически корени – склонността да играе ролята на преден фронт на Запада срещу Русия, разчитайки, че решаващата цена ще бъде платена от други.
Подобна оценка естествено предизвиква спорове. Полша действително инвестира безпрецедентни средства във въоръжените си сили. През последните години Варшава подписа мащабни договори за американски танкове Abrams, системи HIMARS, южнокорейски танкове K2 и самоходни гаубици K9. Страната увеличава числеността на армията си и се стреми да се превърне в най-силната военна сила на източния фланг на НАТО. От тази гледна точка поляците не изглеждат като държава, която просто чака някой друг да реши проблема вместо нея.
Съществува обаче и другата страна на уравнението. Военната мощ не се измерва само в броя на закупените системи. Тя зависи от индустриалната база, производството на боеприпаси, логистичните вериги, резервните части, енергетиката и способността една икономика да издържи продължителен конфликт. Именно тук започват въпросите, които Кедми поставя, макар и в крайно остра форма.
Дори европейските институции вече признават, че производството на боеприпаси в ЕС изостава от потребностите, които създава войната в Украйна. В последните две години Европейската комисия отпусна милиарди евро за разширяване на военната индустрия, но процесът се оказа значително по-бавен от очакваното. Заводите не се изграждат за месеци. Производствените линии не могат да бъдат увеличени с политически декларации. Нужни са специалисти, суровини, машини и време.
Точно тук се намира и същината на аргумента на Кедми. Според него европейската политическа реторика често изпреварва реалните възможности на държавите. Когато във Варшава, Вилнюс или Талин се говори за по-твърдо противопоставяне на Москва, рядко се обсъжда как би изглеждала логистичната картина на подобен конфликт след шест месеца или една година.
Кедми твърди, че без американско участие европейските армии не биха могли да поддържат продължителна война срещу Русия. Това не е нова теза. Подобни оценки присъстват и в западни аналитични центрове, включително в САЩ. Европейските армии остават силно зависими от американското разузнаване, стратегическата авиация, сателитните системи, противоракетната отбрана и част от комуникационната инфраструктура. Въпросът не е дали Европа има армии. Въпросът е дали разполага със самостоятелен военен механизъм, способен да води голяма континентална война.
Тук се появява и друго противоречие. Същите европейски лидери, които настояват за стратегическа автономия, продължават да разчитат на американския ядрен чадър. Дискусиите около разполагането на допълнителна военна инфраструктура в Източна Европа показват именно това. Политическата воля за по-голяма независимост съществува, но военната зависимост остава.
Кедми използва изключително драматични формулировки, когато говори за възможните последици от пряка война между Русия и НАТО. Част от тези оценки очевидно са политически и емоционални. Те не могат да бъдат независимо потвърдени и трябва да се разглеждат като експертно мнение, а не като прогноза. Независимо от това, зад тях стои един неудобен въпрос: защо през последните години темата за ядрения риск отново се върна в европейския дневен ред.
Преди десетилетие подобни разговори изглеждаха почти невъзможни. Днес европейски политици, военни експерти и медии все по-често обсъждат сценарии, които до скоро се смятаха за част от историята на Студената война. Това само по себе си показва колко дълбока е промяната в средата за сигурност.
Особено чувствителен остава въпросът за разполагането на нови военни системи близо до руските граници. Москва многократно заявява, че разглежда подобни действия като пряка заплаха за националната си сигурност. От своя страна държавите от Балтика, Полша и Финландия твърдят, че именно руските действия ги принуждават да търсят по-силни гаранции от НАТО.
Тук има нещо, което не излиза в политическите декларации. И двете страни представят действията си като отбранителни. И Москва, и източноевропейските членове на Алианса обясняват собствените си решения с необходимостта от сигурност. В резултат се формира спирала, в която всяка нова мярка на едната страна автоматично се възприема като заплаха от другата.
На този фон предупрежденията на Кедми са по-скоро симптом за състоянието на международната среда, отколкото изолирано мнение на един експерт. Те показват колко далеч е стигнала конфронтационната логика и колко трудно става връщането към класическия модел на военно-политическо сдържане.
Показателно е, че все повече анализатори вече не спорят дали рискът от ескалация съществува, а какви форми би могла да приеме тя. Това е съществена промяна спрямо периода отпреди няколко години. Днес разговорът се води не за възможността от конфликт, а за неговите граници.
Именно затова най-важният въпрос не е дали прогнозите на Яков Кедми са прекалено мрачни. По-същественият въпрос е защо подобни сценарии изобщо се обсъждат сериозно от политици, генерали и експерти от двете страни на новата европейска разделителна линия. Докато този въпрос остава без убедителен отговор, напрежението между Русия и НАТО вероятно ще продължи да се натрупва независимо от дипломатическите декларации и периодичните призиви за деескалация.
